в ръцете си, красиви цветове.
— Струва ми се, че не за първи път докосваш друг човек по такъв начин! — Андраде повдигна вежда и по-погледна лукаво-изпитателно племенницата си.
— Нещо подобно чувствам понякога с Чей — бавно изрече Тобин. — Сякаш гледам в него и той е… всякакви цветове. Това значи ли, че мога да се обуча за фаради!
— Шонед може малко да те обучи, но само малко. Това е опасна дарба.
— Помня онзи път, когато Кесел се изгуби в сенките — тихо отвърна младата принцеса. — Мама и аз се грижихме за него, докато умре.
Андраде отклони поглед встрани. Тя също си спомняше хубавия млад слънцебегач, който беше пратен в Цитаделата за известно време. Веднъж, към края на деня, той бе разчел погрешно оставащите до падането на вечерта минути — и бе пострадал. Да се изгубиш в сенките беше най-страшният риск, на който фарадим се излагаха, защото тъмнината увреждаше завинаги непоправимо сплитката от нишки, а забравените в нощта цветове никога повече не срещаха светлината на слънцето. Тялото на слънцебегача оставаше без съзнание и скоро след като същината му последваха слънцето в Тъмно море и потънеха там, го напускаше и животът.
— Значи знаеш какво се случва, когато човек е прекалено самоуверен — рече Андраде. — И понеже стана дума за прекалена самоувереност, даже наглост, мисля че Роан минава границата, като отбягва срещата с мен.
— Мама казва, че късно снощи е бил за малко в татковата стая. Ала не зная къде е тази сутрин. — Тобин се отпусна върху една скамейка на сянка. — И още преди да си ме попитала, ще ти отговоря, че повечето места, където той се укрива, са ми известни. Няма да ти ги кажа обаче. Когато е готов, сам ще излезе, лельо. Не го насилвай. Не е моментът. Тревожа се.
Андраде сви раздразнено рамене, сядайки редом с племенницата си. Прие, че е възможно Роан да не е в състояние да говори с никого, нито с близките си дори, нито с нея самата. Но каза:
— Все някога ще трябва да се покаже пред мен.
— Как смееш да загатваш, че е страхливец!
— Нищо подобно. Ала защо не е при Зеава? Тобин въздъхна.
— Той е като мен, предполагам, не може да повярва, че татко умира. Не и толкова бързо… или толкова бавно… Не зная има ли смисъл това, което казах?
Андраде я разбра. До вчера Зеава беше здрав и кипящ от сили мъж, сега животът му едва тлееше. Но продължаваше да мъждука в разтерзаното тяло, и не желаеше да се раздели с плътта.
— Тъй или иначе — продължи Тобин — забранено е принцът наследник да гледа как неговият предшественик умира.
— Глупав предразсъдък. Роан трябва да гледа, или през целия му живот призракът на Зеава ще бъде пред очите му — нито напълно мъртъв, нито изгорен, както трябва.
Черните очи на Тобин плувнаха в сълзи, сребристи като среднощен дъжд. Тя прошепна на леля си:
— Ти си най-жестоката жена, която познавам.
Андраде прехапа устни. После стисна ръката на младата си племенница:
— Не мисли, че не скърбя за баща ти. Зеава е много добър човек. Той ми даде вас, теб и Роан, които да обичам така, все едно че сте мои собствени деца. Но аз съм онова, което съм, Тобин. А и ти като мен си жена, която не пренебрегва своите отговорности. Даваме воля също на чувствата си, разбира се, когато имаме време. Но точно сега нямаме никакво. Трябва да известим Роан.
Той обаче й се изплъзваше и през остатъка от сутринта, и през следобеда. Андраде бе обзета от гняв, задето младежът я разигравали престъпи собственото си решение: унижи се да прати един от слънцебегачите си пред входа на Роановите покои, като му заповяда, щом види младия принц, на мига да й съобщи. Тя бе поставила и други фарадим като часовои на най-различни места из Цитаделата и им бе дала същите нареждания. Но през целия ден не постъпиха новини от никого.
Надвечер първожрицата бе изтощена. Два пъти бе сменяла превръзките на Зеава и му бе давала лекарства, надявайки се, без наистина да очаква, той да се върне в съзнание. Беше бдяла над него заедно с Милар няколко часа в убийствената жега. По здрач Андраде реши да се качи до Огнената кула, където може би лъхаше ветрец, който да я поразхлади. Изкатери, задъхвайки се, безбройните стъпала до най-високата зала на палата, отвори входната врата и изруга невъздържано, защото в грамадната кръгла зала бе Роан. Сам.
Светлината от малкия огън, горящ в средата на залата, придаваше на косата му ярък златист блясък, позволяваше да се видят капките пот, оросили челото му, и хлътнатината на гърлото, където туптяха жилчици. Когато Андраде влезе, той вдигна без всякакво любопитство погледа си от пламъка, край който седеше, и отбеляза:
— Доста време ти трябваше, докато ме намериш.
Тя овладя моментния подтик да порази слуха му с думите, които й бяха на езика. Избра си стол от наредените край стената, сложи го срещу неговия, седна и също се втренчи в пламъците.
— Пределно мило от твоя страна най-накрая да позволиш да бъдеш намерен. — Първожрицата не позволи в гласа й да се промъкне издайническо трепване. — Макар това да не е най-приятното или най- удобното място за разговор — Андраде махна с ръка към огъня, поддържан да гори през цялата година.
— Удобство ли? — вдигна рамене Роан. — То сигурно липсва. Но аз гледам татко в пламъците.
— Прибързваш мъничко. Той още не е умрял.
— Не е. Но когато не виждам него, виждам себе си. — Той стана и отиде при островърхите прозорци, оставени отворени, за да влиза свободно всякакъв вятър. Те обикаляха цялата зала, разположени на еднакво разстояние; един от друг; всеки бе украсен отгоре с дялан от камък спящ дракон. Роан бавно крачеше покрай тях. Лек ветрец разрошваше косата му.
— Оттук ще обявят татковата смърт — изрече той замислено. — Ще запалят толкова голям, толкова силен огън, че тази стая ще се превърне цялата в пламъци. Личат си още саждите от смъртта на дядо ми, а и на всички други князе от нашия род от триста години насам, или почти от толкова… — Роан прокара пръсти по стената. — А после и аз ще взема огън оттук, за да запаля татковата клада, и пламъкът, който е бил негов, ще бъде угасен. Мама и Тобин сами ще почистят пода — знаеше ли това? Би трябвало да го свърши съпругата ми, но аз нямам съпруга. Ще се кача тук и ще запаля нов огън, който ще разгори моята собствена клада някой ден.
Огнените езици осветяваха ту една, ту друга част от лицето му, докато говореше. Това бе гордо лице: чертите му се изплъзваха и изразът му не се отгатваше лесно. Андраде обаче познаваше своя племенник. Затова остана безмълвна.
— Някой ден собственият ми син ще направи за мен онова, което аз ще направя скоро за татко. Така ще продължи поколения наред. А ето всичко, което остава — с неприятна усмивка Роан вдигна нацапаните си пръсти. — Богиньо, каква противна мисъл! — Усмивката му се сгърчи и той прошепна: — Защо трябва татко да умре?
В този въпрос бяха стаени детински ужас от загубата на скъп баща и жален хленч на уплаха. Преди повече от двайсет години самата Андраде бе минала през подобен момент, когато първожрецът в Светилището умря и тя бе избрана да носи пръстените на негово място. Бе се почувствала напълно изоставена. Сега обаче Роан имаше към кого да се обърне.
Тя улови погледа му и чрез могъщата си воля го насочи към пламъците. Протегна едната си ръка право към огнището, и призова шепнешком Шонед.
Роан видимо се напрегна. Жилчиците на шията му затуптяха по-бързо. Едно лице се изтъка сред ярките пламъци — бледо, с изящен овал и зелени очи в рамката ма златисто-червеникава коса. Андраде задържа видението за малко, а после го остави да се разсее и се отпусна изтощена в стола си.
— Коя е тя? — едва чуто запита младежът.
Андраде не отговори. Бе твърде уморена, за да подскаже на племенника си да се вгледа в своето собствено сърце. Щом не се досеща сам… Доста време мина, преди Роан да проговори отново, и този път думите му бяха обмислено небрежни:
