— Синът ти го почувства, Шонед. През цялото време усещаше всичко. Само ти знаеш как става това.
Шонед кимна и сведе глава, огнените й коси паднаха върху лицето.
— Прекалено е мъничък, за да започне още отсега… Надявам се един ден да ми прости.
Глава 31
Драконово злато…
Над сто изкусни майстори-занаятчии впрегнаха съвместните си усилия и през пролетта Голямата зала на Цитаделата грейна от резултатите на неуморния им труд. Разбира се, майсторите биха работили и без да очакват възнаграждение. И без това смятаха, че князът им оказва чест с огромното си доверие, а то бе по- важно от всякакви награди. Но Роан им заплати щедро за труда, за него златото беше само монети, които не му струваха почти нищо, макар че това бе известно само на малцина доверени хора. Огледа сцената, за да се убеди, че тя е тъкмо това, което бе искал, и кимна доволно с глава.
На стените, където някога стояха металните обръчи за факлите, сега блестяха триста лампи от крехък фиронски кристал. Подът бе застлан с плочи, подредени в изящен мотив от синьо-зелена плетеница. Новите мебели от ябълково дърво бяха докарани скоро от Сир, масите бяха отрупани със съдове от фин грибски порцелан и блестящи сребърни сервизи и прибори от Фесенден. Изкусно подбрани цветя пъстрееха в ниски стъклени вази от Осетия, между тях бяха наредени кани за вино от огромни мидени черупки, събирани по бреговете на Изел. Зелените покривки и хитроумно сгънатите кърпи за хранене бяха изтъкани от чиста дорвалска коприна, подправките ухаеха в кутиите от борово дърво, изпратени от Кунакса, купите с вода бяха изваяни в Ливадна земя от рога на черен елен и копита на бял лос от Княжески предел, и очакваха пръстите, на техни високородия да се потопят в тях, за да се изсушат после във фините кърпи от гиладска вълна. До всеки пищно украсен бокал стоеше малка златна чашка — единствено те напомняха за драконовото злато, с което бе купено всичко останало.
Преместиха знамената на атрим от Пустинята в преддверието и на тяхно място зад дългата маса оставиха тапети с едно-единствено изображение на новия символ, изписан в изящни стилизирани линии — огромен дракон с широко разтворени криле и гордо вдигната глава. Синият фон и златните нишки на бродерията подчертаваха изяществото на тънката сребърна диадема върху главата на чудовището, в едната му лапа искреше пръстен с истински смарагд, инкрустиран в коприната. Зеава би оценил по достойнство величието на символиката и скритото в нея предупреждение.
Роан огледа още веднъж огромната зала и се обърна е думи на благодарност към хората от своя двор, после тръгна между масите към пътеката в дъното, където го чакаше Мета — с пълна бойна екипировка над новата си туника от синя коприна, с поглед, който искреше от гордост.
— Отпусни се малко — усмихна се Роан, — изнервяш ме.
— Щом искаш да отговарям лично за неговата безопасност, ще стоя тук и ще се стягам колкото искам — сряза го тя и кимна с глава към Шонед, която седеше до масата на платформата и държеше бебето в скута си.
— Чу ли какво разправя онзи глупак Чей — че бебето било наследило очите на Шонед.
— И твоите обноски — обади се Шонед, когато бебето се оригна гръмко. — Да започваме, Роан. За момента си кротува, но не се знае колко време ще остане мирен. Не ми се иска да се разпищи пред гостите, които са дошли да му се порадват.
— И да ти се полюбуват — добави той. Беше облечена в дълга рокля, тъмнозелена като гора в средата на лятото. Около шията й проблясваха смарагдите от сватбената огърлица, а разпуснатите й коси бяха прибрани само с тънката сребърна диадема върху челото. Роан се качи върху платформата и се изправи зад нея. Пръстите му се впиха в деликатните извивки на резбата върху облегалката на стола с изображение на дракон в полет; съзнаваше каква гледка ще представляват тримата в очите на гостите. Панталонът и туниката му бяха тъмносини, върху златната верижка на шията му просветваше топаз, а на челото — семплата сребърна диадема. Дрешките на Пол бяха зелени — в тон с роклята на майка му, а синьото одеялце преливаше от златистите нишки на избродираните дракони. Едва ли въображението можеше да представи по-съвършен портрет на царствено семейство. Тъкмо този ефект бе търсил Роан.
Даде знак на Оствел и тежките врати на главния вход се разтвориха. Врявата в преддверието мигом утихна, когато под високия свод отекна гласът на иконома:
— Нейно високородие принцеса Тобин и господарят Чейнал от имението Радзин.
Пред близките си Тобин все още кокетираше малко с накуцването си, но пред външни хора се стараеше да стъпва уверено. Облечени в червено и бяло, с накити от рубини и диаманти, двамата пристъпиха тържествено върху блестящия под на залата, поклониха се и се отправиха към княжеската маса.
Следваха васалите на Роан — Елтанин от Тиглат, Абидиас от замъка Туат, който пазеше северната граница на Пустинята, старият Хадаан от Ремагев и Байзал от долината на Фаолаин. Обявиха пристигането на следващите по ранг и към поклоните им пред княза и княгинята бе добавен и поклон към техния наследник, после всеки се отправяше към отреденото му място — Роан, Оствел и Шонед бяха разработили внимателно тактиката на разпределението в Голямата зала. Последен от благородните представители на Пустинята влезе Валвис. Израснал бе още по-висок, тънък и строен. Тъмносиният му поглед искреше над добре оформената черна брада. Седна на мястото си начело на рицарската маса, Роан улови погледа му и се усмихна.
Дойде ред на князете; бяха дошли всички с изключение на Мийон от Кунакса — едва бе навършил шестнайсет зими и беше твърде млад, за да противостои на наставниците си. Получиха от него известие, че е болен и не би издържал дългия път от замъка си до тук. Князът на Пустинята реши, че не бива да си прави преждевременни изводи, и без това присъствието му би причинило известна неловкост сред гостите. А и останалите князе бяха предостатъчно на брой, за да узаконят представителността на настоящото общо събрание.
Първи влезе Лийн от Дорвал, който се поклони почтително на Роан и тутакси му намигна, целуна ръката на Шонед, погъделичка Пол по гушката и бебето звънко се разсмя. После старецът се отправи към отреденото му място в непосредствена близост до княжеската маса. След него пристъпи Пимантал от Фесенден — поклони се и изрази благодарността си към Роан за спасяването на град Ейнар; всички знаех, че ако Върховният княз бе успял да превземе Сир, щеше да насочи апетитите си към Фесенден. Някогашният съюзник на Рьолстра, Сомер от Изел, се държеше почтително, но явно бе нащрек, готов да отговори на най-малкото предизвикателство. След него бе въведен отколешният му противник — Волог от Кирст, далечен роднина на Шонед, който побърза да й припомни това със свойския си поздрав. Въпреки преклонната си възраст и дългия път от далечен Фирон, по лицето на княз Аджит нямаше и следа от умора. Обърна се с мили думи към Шонед и заяви, че Чейл е съвсем прав за очите на бебето.
Клута от Ливадна земя многократно бе изразил съжаленията си пред Роан за това, че не бе успял да възпре навреме Лиел от Ваес, но сега го държеше неизменно под зоркия си поглед, а горкият Лиел изглеждаше болен от разкаяние. Клута сръга младежа в ребрата и Лиел запелтечи приветствените си думи, които Роан изслуша с каменно лице. Накрая князът на Пустинята кимна сдържано. На младежа не би му навредило да се поизпоти още малко.
Към масата пристъпи Чейл от Осетия — лицето му излъчваше невинност и липса на всякаква съпричастност към делата на Лиел. Дойде ред на по-младите князе, които също като Мийон бяха изгубили бащите си по време на чумата, но за разлика от него се справяха умело с управлението на своите княжества. Кабар от Гилад и Велден от Гриб бяха на една възраст и по лицата им бе изписана гордост от това, че за първи път след наследяването на княжествата си присъстваха на толкова важно събиране. Но и двамата си бяха все още момчета, които пламнаха съвсем по детски от сияйната усмивка на Шонед.
Най-после обявиха и пристигането на Дави, придружен от съпругата си. Висла беше облечена пищно и безвкусно, нагиздена с изобилие от сирски тюркоази и огромен диамант, сгушен в гънката на щедрото й деколте. Лицето й сияеше, сякаш тъкмо тя бе господарката не само на Сир, но и на самата Цитадела.
Следваха дъщерите на Рьолстра. Бяха останали дванайсет на брой. Пет починаха по време на епидемията, а неочакваната смърт на Ианте при неизяснените обстоятелства около пожара във Феруче все още си оставаше обект на догадки. Процесията от заварени и природени сестри се оглавяваше от Пандсала. Принцесите поднесоха почитанията си на княжеското семейство и никоя от тях не подозираше, че бъдещият
