наследник на Пустинята е роден син на сестра им Ианте.
Когато се изправиха след поклона, в настъпилата тишина се разнесе гласът на Шонед.
— Моля, ваши високородия, ще си позволя да ви задържа за малко.
Принцесите се вцепениха за миг, скупчиха се една до друга и в очите им застина страх и стъписване. Само Хиана и Пандсала не изгубиха присъствие на духа — най-малката сестра се взираше предизвикателно в Роан, а Пандсала заби поглед в пода.
— Държахте се с чест, а най-верният белег за истинско благородство е това, че се грижите за мира и добруването на хората във вашите земи. Отхвърлихте привилегиите, титлите и богатствата, които са ви отредени по рождение, и трябва да ви уверя, че всички ние оценяваме по достойнство проявената от вас мъдрост.
„Благ мехлем за съсечената им гордост“, помисли си Роан развеселен, но мигом се овладя, за да изслуша до края речта на жена си. Бяха се разбрали с Шонед тя да отговори на поздравите им.
— Сега животът ви е в собствените ви ръце — продължи тя. — Можете да продължите спокойното си уединение в Канарата, ако желаете това. Ако предпочетете да се отделите в друго имение, домът и земите около него ще бъдат ваши, докато ги искате.
— Твоя светлост! — възкликна изумена Найдра, най-голямата сестра.
— Недопустимо е да живеете без средства и положение — отново поде Шонед и Роан долови изненада в стаения шепот, който се разнесе из залата. — Ако искате да се омъжите, ще получите зестра, достойна за княжеското ви потекло.
Думите й бяха посрещнати с всеобщо стъписване и смут. Развеселен, Роан не се намеси и остави врявата да затихне от само себе си. Двамата с Шонед си навлякоха ролята на щедри благодетели, но мотивите им бяха продиктувани не само от великодушие. Имаше и друга причина, скрита дълбоко от чуждите погледи. Поначало Роан не бе склонен да затвори дъщерите на Рьолстра, не само заради Пол. Принудителното им изгнание би ги издигнало в очите на другите като мъченици, а това бе много по-опасно, отколкото да ги остави на свобода, макар че един ден синовете им можеха да се окажат заплаха за Пустинята. Повечето от тях вероятно щяха да си останат забравени в някое удобно имение, нямаше дори да усетят зоркото внимание, с което щеше да се следи всеки техен ход. Все пак Роан не беше наивник, други щяха да се омъжат за някой и друг дребен благородник. Погледът му обходи обърканите сестри, които все още се страхуваха да повярват в щастливия обрат на съдбата си и непознатото усещане за свобода, което им бе съвършено чуждо под бащиния им покрив. Осем от сестрите не си струваха опасенията му, прецени Роан, но трябваше да следи зорко останалите четири — Киеле и наскоро жененият за нея Лиел от Ваес, осемнайсетгодишната Сиприда — остроумна и прекрасна като пролетна зора, малката лукава Хиана и сестра й Мосуен.
Роан се съмняваше, че ще се намерят много кандидати за ръката на някоя от дъщерите на бившия Върховен княз, въпреки щедрите зестри, които бе обещал на девойките. Можеше да си го позволи, особено след като бе присъединил към Пустинята значителна част от земите на Княжески предел, включително останките от Феруче и близките пещери на дракони. Всички смятаха, че правата му се определят по силата на древни документи, според които тези земи са принадлежали някога на неговия род. Роан не смяташе да дава гласност на основанията си.
Церемонията по въвеждането на гостите беше към своя край. Дъщерите на Рьолстра заеха определените им места, Киеле седна до Лиел, вбесена от мисълта, че освен нея и някоя от сестрите й можеше да се омъжи. Най-после влязоха Андраде и Уривал и в залата мигом се възцари пълна тишина. Нюансите в одеждите им преливаха между сребърно и златно, косите на Андраде бяха прибрани с гребен, инкрустиран с лунен камък, лунни камъни проблясваха и върху колана на Уривал. Двамата фаради минаха бавно по пътеката между масите, и всички сведоха глави в почтителен поклон. Спряха пред княжеската трапеза и когато Роан се изправи след поклона си, зърна в очите на леля си игриви пламъчета на нетърпение. Беше споделил с нея плановете си за вечерта и тъкмо тези планове бяха извикали искрите в погледа на първожрицата. Все пак не й каза всичко, току-виж, че получи сърдечен удар. Е, не може да се отрече, че Андраде искрено се забавляваше от едно добре подготвено представление.
Пиршеството започна, след като и последните гости, съпруги, наследници и високопоставени придворни, най-после заеха местата си. На определените за най-низшите рангове маси седяха рицари и оръженосци, чиито задължения за тази вечер бяха поети от прислугата на Роан. Почетните места в тази група бяха заети от Мааркен и Тилал, които рязко се отличаваха от връстниците си най-малкото по самочувствието, за което имаха сериозни основания. И двамата вече бяха участвали в истинска битка. Сред тях бяха Андри и Сорин, а също и синът на Оствел — Риан. И тримата бяха получили разрешение да останат до късно през нощта, ако нещо в поведението им не предизвикаше свещения родителски гняв.
След сервирането на първото блюдо Мета и бавачката дойдоха да вземат детето, за да го сложат да спи. След толкова впечатления и срещи с непознати Пол бе започнал да проявява раздразнение и безпокойство. Роан напълно му съчувстваше, още не бе забравил как самият той често бе излаган на множество любопитни погледи по време на официални срещи. Но князът си е княз и с това Пол просто трябваше да свикне.
Валвис трябваше да наглежда масата на рицарите и той се справяше чудесно със задачата си. Самообладанието му се поразклащаше само когато погледът му попаднеше върху тъничко сивооко девойче, което според прищявката на Оствел и Роан седеше на съседната маса, точно пред очите на младия рицар. Двамата мъже си размениха многозначителни погледи и се усмихнаха съзаклятнически.
Пак според прищявката на Роан, на княжеската маса бяха подредени специални чаши — сувенирите от тази нощ трябваше да се запомнят с филигранната си изработка. За сестра му и нейният господар бяха определени чаши от червено фиронско стъкло със сребърни столчета, за Андраде и Уривал — сребърни бокали, инкрустирани с лунен камък. Чашата до приборите на Оствел бе от чисто злато с камък от червен халцедон, а пред Роан и Шонед блестяха ослепително две еднакви чаши от синьо-зеленикаво стъкло върху столчета от драконово злато, гравирани с новия символ на Пустинята. Роан вдигна чашата си срещу Шонед в безмълвна наздравица и в отговор получи сияйната й усмивка. Жена му докосна леко малката златна чашка помежду им — такива бяха поставени пред всички князе и Роан прочете мисълта й — тази вечер те двамата бяха не просто Роан и Шонед, а князът на драконите и неговата княгиня-слънцебегачка.
След смъртта на господаря Фарид от Небесната купа васалите му бяха избрали Байзал за свой представител. Когато вдигнаха и последните блюда, Байзал изчака Чей да му даде знак, изправи се и изчака глъчката да утихне. Широката сърдечна усмивка върху лицето му си беше същата като през тази зима, когато говориха с княза за издигането на новото имение и може би щеше да остане същата до края на дните му, когато изгорят тленните му останки. Дави тайничко бе уведомил Роан, че ако князът повдигне дума за цената на имението, Дави собственоръчно би извил врата на любимия съпруг на любимата си сестра. През войната Байзал бе оказал неоценима услуга не само на Пустинята, но и на Сир, и Дави искаше да го възнагради за стореното.
От широкия като бъчва гръден кош на Байзал се отрониха гръмовити слова. Сияйната му усмивка като че ли бе предназначена лично за всеки от присъстващите, той помоли за тишина и рече:
— Ваши високородия, господари и повелителки, рицари, оръженосци, всички, които сме се събрали тук! Да вдигнем чаши и да пием за нашия славен княз, който извоюва мира за Страната на драконите!
— Страната на драконите! — подхванаха някои, други — дочули отделни думи, подеха дружно: „Князът на драконите!“ Роан вдигна чаша в общата наздравица и забеляза присмехулния погледна жена си — не беше прието да пие в своя чест и отново бе нарушил етикета.
— През последните няколко дни на всеки от нас бе отредена честта да разговаря лично с княз Роан и той се вслуша в нашите тревоги и планове за бъдещето. Такъв си е бил открай време — добави той жизнерадостно и Роан едва успя да скрие усмивката си при спомена за ролята, в която се бе вживял само веднъж и благодарение на която всичките му васали изтръпнаха от страх преди първата му Риала. — Княз Лийн също ни оказа честта да ни приеме и изслуша и днес бяха подписани договорите, в които ясно са отразени границите на всяко княжество и всяко имение, сега и завинаги! — Поруменял от несвойственото си красноречие, той вдигна чашата и отпи от най-хубавото сирско вино на Дави. — Да пием за мъдростта на княз Роан и за мира в нашите земи — сега и завинаги!
Всички вдигнаха чаши в тържествена наздравица. Роан долови тихия шепот на жена си.
— Някой трябва да му вземе думата, преди да е запял заедно с всички онази глупава старинна
