кипва. Това бе врагът! Стихийна, древна свирепост бликна от глъбините на съществото му и Роан замахна с меча по близкия преден крак на звяра; улучи и се разсмя, когато противникът му отвърна с болезнен писък. Драконът замаха бясно с оцелялото си крило — другото бе негодно — но това не можа да го спаси: Роан заби оръжието си в дългата гърчеща се шия, издърпа го сред фонтан от кръв, нанесе втори удар и главата на звяра се отметна назад, а после клюмна напред с див рев, който разтърси околността. За трети път Роан замахна с меча си и острието хлътна в окото на дракона.

В същото време гореща болка прониза ръката на младежа — сякаш разкъса плътта му отвътре. Мечът, толкова лек допреди миг, изведнъж се стори неимоверно тежък на Роан, когато се опита да го издърпа. Беше заседнал в костта над окото. Жестокото усилие и внезапното люто парене в рамото го накараха да извика силно. Драконът бе отметнал глава назад и вдигнал лице срещу небето; мечът продължаваше да стърчи от кървавата дупка на мястото на окото му; ноктестите му лапи се вкопчваха в скалите, но не намираха опора; крилото му метеше земята в несвестни опити да се разгърне за полет, а опашката му бясно се удряше в скалната стена. Умиращият звяр нададе ужасен последен писък и се свлече на дъното на клисурата. Туловището му се разби в купа кости долу.

Роан погледна ръката си, където драконов нокът беше разкъсал плътта и мускулите. Обърса кръвта, без да знае коя е негова и коя на противника му, разгледа раната и я сметна за незначителна. С бегъл интерес се запита дали са верни приказките, че драконовата кръв била отровна.

И изведнъж топлината секна. Слънцето изстина, въздухът се превърна в мразовита течна среда, в която движенията на Роан станаха болезнено бавни. Режещият вятър скова потта по тялото на младежа, капчиците кръв станаха на лед. Роан погледна през ръба на скалата към дъното на клисурата, където лежеше убитият дракон; после се дръпна оттам, олюля се, падна на колене и повърна.

Клисурата и небето все още се въртяха във възприятията му, когато усети лицето си обляно със студена вода. Разтърси ядно глава с ръмжене, но чу гласа на Чей. „Лапни това“ и в устата му биде пъхнато нещо с горчив и вьзсолен вкус, от което нов пристъп на гадене го разтърси. Роан обаче преглътна конвулсивно и се насили да се надигне. „Дай му мъничко време да подейства“ — обади се пак Чей. Сместа от билки и сол разтърси стомаха на младежа като бокал със силно вино на гладно, болката в ръката неистово се усили и Роан заскимтя. Чейнал приседна на пети до него.

— За малко ми мина през ума — рече той — че ще трябва да тръгна с първия кораб за Далечните острови и да не се върна изобщо. Тобин нямаше да ми позволи да живея край нея и постоянно да й напомням, че си мъртъв. Ала ти го уби, Роан. Заклевам се в Богинята, как само го уби! Беше прекрасно! И всички видяха това. Първият ти дракон…

— Първият и последният. Никога няма да повторя, Чей. Никога вече.

Роан прие помощта на своя зет и приятел, за да се изправи на крака. Двамата бавно заслизаха по скалистата пътека, като предпазливо се плъзгаха по тук-там неустойчивите камини. Коленете на младия княз трепереха едва забележимо. Мета беше приготвила конете, когато стигнаха до долу, и Чей трябваше няколко минути да успокоява тревожния до полуда Аккал, който никога досега не бе оставал без ездач на лов за дракони. Най-сетне се присъедини към Роан и другите, наобиколили грамадния труп.

Младият княз трябваше да напрегне всичките си сили, за да измъкне меча от драконовото око. После си свали туниката и я използва, за да избърше острието от кръвта, като в същото време даваше на Мета нареждания да вземе засега само ноктите и зъбите:

— За останалото ще пратим някого утре — добави той.

— Да, господарю — поклони се ниско Мета. Някога тя го бе учила на стрелба с лък и ездаческо изкуство, правеше му компания в игрите, когато беше дете, и криеше от родителите му бягствата от дома, когато стана юноша. Сега му се кланяше.

Роан изпразни половин мях вода, с тайното желание това да беше ракия. Чей му помогна да поотмие кръвта от лицето и гърдите си. Той възкликна изненадало, когато видя белега от драконов нокът, дълъг от дясното рамо до лакътя. Раната бе почистена и превързана с остатъците от туниката на Роан, като младият княз се овладя и не трепна нито веднъж под вещите, ала възгруби ръце на зет си.

Внезапно в клисурата се надигна зловещ еклив шум, от който тръпки полазиха по гърбовете. Роан скочи и се завъртя с меч в ръка по посока на шума, а останалите замръзнаха по местата си с очи, вперени в зеещото гърло между скалите; шумът стана по-силен и плътен, в него варираха десетина различни тона и цялото звучеше толкова загадъчно и страшно, че тилът на младежа настръхна. Но Чейнал извиси глас, успя да надвика зверския вой и да изтръгне слушателите от вцепенението:

— Женските плачат, жалят убития! — викна господарят на Радзин — Недейте стоя като вкопани: давайте по-чевръсто, да се прибираме!

Всички се разтърчаха, докато ужасяващият рев на овдовелите драконици ту се надигаше, ту спадаше: самките оплакваха гибелта на господаря си точно така, както семейството на Роан щеше да плаче за Зеава идната вечер, когато запалеше кладата с трупа му. Най-сетне всички зъби и нокти бяха изтръгнати и прибрани в торбички от черно кадифе. Ездачите ги окачиха по седлата и потеглиха тутакси в галоп, и глухият шум от подрусващите се кесии съпровождаше като ритъм на ударни инструменти първобитното опело, което еча дълго след като Роан и свитата му излязоха от клисурата сред дюните. Младият княз потрепера въпреки ослепителните слънчеви лъчи и безмълвно повтори клетвата си: никога вече.

* * *

Още щом забеляза ездачите, Шонед дръпна юздите и се изправи на стремената. Тяхната цел беше същата като нейната и на приятелите й — цепнатината в хълмовете Вере, където сред скалите изскачаше Цитаделата, сякаш природно образувание, а не човешки строеж. Тя съзря отблясъка на следобедното слънце върху руси коси и усети, че пребледнява.

— Той ли е? — запита едва чуто до нея Оствел. Неспособна да отговори, тя кимна.

— О, Богиньо! — възкликна Камигуен. — Бързо, Шонед, измий си лицето; ето и гребена ми, по-живо!

— Остави, Ками — рече Оствел. — Кой мъж би очаквал жена, дошла от Пустинята, да изглежда все едно е излязла от покоите си?

Шонед си каза, че русокоси мъже се срещат под път и над път. Отпусна се пак на седлото и стисна по- здраво юздите, опитвайки се да успокои дишането си. Сивото, без всякакви украси облекло на ездачите говореше, че са в траур за някого — някоя важна личност; конникът начело обаче не носеше нито туника, нито риза. Копринен парцал обвиваше дясната му ръка и когато групата приближи, Шонед видя, че това е набързо направено превръзка, вече просмукана от кръв.

— Надявам се да не трябва да чакаме. Дяволски горещо е тук навън — отбеляза Оствел, като непреднамерено използва израз, доста скромен за пустинната жега. — Подредете се около господарката Шонед.

Тя се извърна, смаяна, че я титулуват, но думите на Оствел бяха оказали желаното въздействие. Придружителите на младата слънцебегачка се подредиха около нея в кръг, сякаш тя вече беше княгиня, а те — нейна почетна стража. Слънчева светлина трептеше по пясъка, докато другата група ездачи се приближаваше, и Шонед за миг си пожела да бе последвала съвета на Камигуен. Погледна кафявите си дрехи за езда, сети се за криво-ляво завързаната си плитка и съжали, че лицето й не е измито. Но се примири, като си каза, че годеникът-княз ще се сблъска с най-лошия й възможен вид и значи всеки друг ще бъде по-добър.

На гребена на една дюна ездачите спряха, ала русокосият мъж продължи. Редом с него се движеше и друга фигура — по-висока, по-тъмна. Пред Шонед се яви в плът лицето от нейното видение сред пламъците. Колкото до останалото — то бе средно на ръст, но с изящни пропорции, които зрително увеличаваха ръста, и с рамене, изопнати въпреки очевидното изтощение. Тези рамене бяха широки, силни и красиви. Гръдният кош бе гладък, мускулите се очертаваха под златистата кожа, по която блещукаха потни капчици. Тук-таме имаше и петна засъхнала кръв.

Той спря коня си и я поздрави с кимване:

— Добре дошла, господарко.

Тя също сведе леко глава:

— Благодаря, господарю. — С изненада установи, че гласът й си е какъвто трябва да бъде.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату