дървета.
За това как се свлече в пясъка и как още веднъж я пренесоха върху топла мека трева Шонед не си спомняше. Вече бе минало пладне, когато отвори очи за обкръжаващия я свят. Първите й усещания за допир с него бяха определено приятни — лежеше на шарена сянка и чувстваше сладостта и аромата на пресни боровинки върху устните си. Въздъхна с пълна гръд и обърна глава, за да види усмихнатите сини очи, които не се съмняваше, че я гледат изпод златисторуси коси в съседство…
— Е — чу се глас досами ухото й — много е хубаво, че се събуждаш, за да можем да ти благодарим, Шонед.
Прониза я разочарование: това не беше гласът, който беше мислила, че ще чуе. Паметта й бързо се възвърна и тя отвори очи; подпря се на лактите си и срещна погледа на Оствел. В следния миг обаче непоносима болка сгърчи всички мускули на тялото й и Шонед пак се просна на тревата, прехапала долната си устна. Не — каза си тя — принцът няма да се радва да посрещне саката годеница.
— Лежи си тук, вече всичко е наред, или почти наред. — Оствел поднесе към устата й чаша. — Пийни малко вода. Количеството, което ти предлагам, не може да се сравнява с онова, което щях да погълна, ако двете с Камигуен не бяхте мислили толкова бързо. Длъжник съм ти, Шонед.
Водата имаше вкус на боровинки. Тръпка на съжаление премина повторно през младата слънцебегачка. Тя отпи и промълви:
— Какво се случи всъщност?
— Нищо истински бедствено, освен загубата на конете. И двадесетината сме си здрави и читави тук, на отсамния бряг. Но ни останаха само дванадесет животни. Малко неравномерно се разпределят тежестите, би казал човек.
Шонед се надигна и приседна. Опита ре да разкърши гръб и предпазливо протегна ръце. Потрепери и рече:
— Значи трябва да продължим дванадесет души. Другите могат да останат тук, в дома на нашия приятел, „лекото преминаване“ — тя слабо се усмихна. — Надявам се, че сега чичо Елдскон ще преосмисли становището си по въпроса за мост през Фаолаин.
— Съмнявам се дали изобщо е в състояние да мисли точно сега. Не е на себе си от ужас, представяйки си какво би направила с него всемогъщата господарка Андраде, ако ни беше изгубил. — Оствел седна пак на петите си и вдигна рамене. — Не той ни е грижата в момента обаче, а ти, Шонед.
— Аз ли?
— Шонед, не мога да заведа до Цитаделата бъдеща принцеса само със свита от дванайсет души!
— И то принцеса без булчинска рокля — допълни тя. — Всичките ми вещи бяха по другите коне; само че ние ще продължим, Оствел, както сме си, защото първожрицата ми каза да бъдем след шест дни при нея.
— Но от теб се очаква да пристигнеш в разкош и великолепие, както прилича на знатна годеница — възрази той. Цялото му лице — приятно въпреки резките си черти — бе набръчкано в израз на грижа и тревога.
Шонед му се усмихна ласкаво:
— Ще бъда щастлива, ако изобщо пристигна, при тези обстоятелства. Как е Ками?
— Все още е в несвяст, горкичката. Смаян съм, че е могла да се изправи, какво остава да се сети за онези два коня; смаян съм, че въобще някой от вас бе в състояние да се движи!… На вас, слънцебегачите, дължим живота си.
— Спомни си това следващия път, когато ще преминаваме река и те обземе изкушение да ни дразниш. — Шонед прокара пръсти през мократа си коса. — Губим деня, Оствел. Хайде, иди да качиш Ками на коня. Вържи я за седлото, ако се налага, но трябва да тръгваме час по-скоро.
Камигуен се съвзе, за да седне на коня и без препоръчаните от Шонед мерки. Тя издържа ездата през остатъка от следобеда, но не спря да мърмори за загубата на дрехите — непрежалима загуба и невъзстановим ущърб върху тържествения характер на предстоящите събития. Нищо не можеше да я успокои и да я убеди, че Шонед всъщност не страда ни най-малко. А точно това беше истината: бъдещата невеста съвсем искрено предпочиташе да се яви в Цитаделата в просто облекло, а не сред пищен блясък. Защото Шонед все още не възприемаше себе си като княгиня; не можеше и да си внуши, че ще стане такава.
Когато спряха за нощувка, пътниците бяха до един изтощени. Мускулите им, издръжливи на езда, не бяха привикнали да теглят въжета на салове и доста приглушени вайкания и охкания се чуваха, докато дванадесетината слизаха от конете. Младата годеница и придружителите й пренощуваха в един чифлик, собственост на вуйчото на Палевна; домакинята бе приготвила великолепна вечеря в тяхна чест, ала горките фарадим не бяха в състояние да я уважат подобаващо и много скоро се примъкнаха към плевника, където се стовариха върху одеялата, разстлани сред мекото сено.
— Милинка, само си помисли — каза весело Оствел, а сивите му очи играеха — ще трябва да минем още веднъж през Фаолаин, когато се връщаме у дома!
Камигуен го погледна.
— Миличък, я помисли и ти. Ще накарам, ако потрябва, Мардийм да ми омагьоса с песен мост от нищото, но няма да преминавам реката иначе освен с двата си крака — да сме наясно. — После изведнъж обви ръце около избраника си и зарида, заровила лице в шията му: — Едва не те изгубих днес в тия проклети води…
Шонед гледаше как Оствел утешава Камигуен. Усмихна се: тези двама млади бяха без всякакво съмнение благословени от Богинята. Усмивката й угасна обаче, когато осъзна, че на сватбата им ще бъде далеч и няма да може да вземе участие в празненствата.
А нейната собствена сватба? Шонед не можеше нито да я види във въображението си, нито да повярва в нея. В това, че е възможна и че изобщо ще стане. Женихът — да; него тя виждаше във всяка небесна багра и всеки слънчев проблясък. Но той пак оставаше непознат. Какъв човек беше? Дали зад дивните очи имаше ум, който да им е равен по красота?
Дълго време след като другите бяха заспали, Шонед лежеше будна и съзерцаваше звездите, които се виждаха от горния кат на плевника — вратите бяха оставени отворени в меката нощ. Каква чудесна, ясна светлина; истински опияняващо би било да се носиш с нея. Ако беше осъществимо. Тогава дори в безлунни нощи човек би могъл да отиде където е нужно, танцувайки по тези преплетени шлейфове от бледи и същевременно жарки лъчи. Ала звездният зрак бе под възбрана за всички слънцебегачи. Може би защото закрилата на Богинята не се простираше чак до тези далечни светлинни точки. Огънят на слънцето и трите луни бе под нейна благословия, ала звездите… Те хвърляха сенки — сенки над планини и поля, сенки леки като шепот, сенки загадъчни и сънни. Какви ли цветове бяха скрити в тях? Шонед, с шестте пръстена върху пръстите си, можеше да язди и слънцето, и луните. Под звездните лъчи тя преброи пак тези пръстени — четири от злато, два от сребро — гладки обръчи, които не я отделяха от останалите в Светилището, но във външния свят я правеха различна от другите хора. Ненадейно си спомни детските си години в Речното пасбище, когато снаха й я гледаше мнително и навъсено, а после шушукаше дълго с мъжа си. Сега, съзряла духовно, Шонед бе в състояние да изпитва благодарност към съпругата на брат си Дави, господарката Висла: защото, ако не бяха користолюбието на тази жена и стремежът й да стане единствена господарка на всички наследени владения, Шонед никога нямаше да бъде изпратена в Светилището.
И сега нямаше да пътува с кон към палата, където я чакаше женихът-принц.
— Но защо Андраде правеше това? — запита се внезапно момичето. Защо така се стремеше да събере своята най-обещаваща питомка и племенника си? Последната слънцебегачка, станала съпруга на могъщ владетел, беше бабата на Шонед: тя се беше омъжила за княза на Киерст, макар да произхождаше от незначително семейство. Нейната дъщеря се бе свързала с бащата на Шонед и Дави и бе родила тях двамата, без да покаже през целия си живот какъвто и да било наследствен дар. От друга страна, младши синове и дъщери на знатни люде понякога ставаха слънцебегачи, но обикновено не ги даваха за обучение в Светилището въпреки показаните заложби. Поприще за тях биваше най-често бракът. Или властта. Но господар или владетелен княз да стане бучен фаради, с пръстени на ръката, това бе нещо нечувано. И макар не особено изкушена в потайностите на държавните работи, Шонед знаеше достатъчно, за да разбира, че един принц-слънцебегач би представлявал заплаха за всички други. А имаше много голяма вероятност някое от нейните деца да стане тъкмо такова. Княгиня Милар не притежаваше дарбата на
