Той се намръщи и Палайла разбра, че е сбъркала. Рьолстра зададе нов въпрос:
— Защо тя?
— Тя е най-хубавата от твоите законни дъщери, а и близка по възраст до момчето. Чувствена е, а той — нито вече дете, нито все още мъж — очевидно е неизкушен в любовта. Това може да забележи всеки, който го погледне. Ианте би могла да го държи в своя власт, удовлетворявайки или отказвайки на желанията му, ако е достатъчно умна. А тя е умна, и Богинята го вижда… — Палайла замълча и се застави пак да погледне в пламъка.
— Защо да му давам някоя от законните си дъщери?
— Нима жених с неговото богатство, род, положение би приел незаконна? — рязко отвърна тя.
— Всяка от моята кръв би била чест за всеки, но предполагам, че имаш право. Много е гордостта в това лице… а пък майка му е още по-лоша… Продължавай.
— Ианте е съобразителна, може да разбере какво е в нейна полза. А мисля, права съм да предполагам, че точно новият й съпруг няма да донесе изгоди, нали? Палайла се усмихна. Идваха й идеи и тя се чувстваше по-уверена в себе си. — И още, тя е честолюбива…
— Какво ще ми донесе нейното честолюбие, ако е съпруга на млад, но твърде могъщ принц?
— А колко дълго ще бъде той в състояние да задържи това могъщество в свои ръце? — контрира тя. — Никога не съм чувала за Роан нищо, освен че е кротък и отдаден на книгите. Ти не би прахосал изгодна партия като дъщеря си за жених, който оставя властта да се изплъзне между пръстите му. Ианте ще държи тази власт — за себе си и за теб. Меридците все още са в Кунакса, оттатък северната граница на Пустинята. Нима Ианте ще позволи да стъпят макар и върху педя земя, която принадлежи на нея?
— Тя наистина има доста собственически инстинкти. Не виждам обаче как мога да бъда уверен, че тези инстинкти няма да проработят в мой ущърб.
— Вече казах, че тя е честолюбива и съобразителна. Ще добавя и че не е глупава, в каквото и да било отношение Разбира се, не можеш напълно да й вярваш, но познаваш качествата й. Можеш ли да кажеш същото за Найдра, която едва е в състояние да свърже две изречения? Или за Пандсала, която никога не казва каквото мисли — ако изобщо мисли? Колкото до Ленала… е, всички знаем, че тя не може да мисли. Обаче Ианте я познаваш. А и тя също го знае.
„Пък освен всичко друго“ — добави наум Палайла, но вече само за себе си — „колко хубаво би било да се отърва от нея“. Хитрата и опасна завареница бе главната причина Палайла да обгражда живота си с толкова много предпазни мерки.
Рьолстра сякаш бе прочел мисълта й, защото се усмихна и каза:
— И за теб ще е много изгодно Ианте да се махне от Канарата.
Палайла отвърна на усмивката му, като вътрешно го проклинаше. Каза:
— Ако тя стане владетелна княгиня, ти ще спечелиш нови власти почести.
— Значи Ианте може би… — произнесе замислено Рьолстра.
Криго издаде мек звук и лицето на младия принц изчезна от пламъците. Рьолстра се обърна веднага и го скастри:
— Владей се по-добре, слънцебегачо. Не си приключил работата си тази нощ.
— Аз… моля за извинение, всесветли княже — смотолеви нещастникът и стисна свещта и с двете си ръце.
— Ианте е наистина умно момиче — продължи Рьолстра, обръщайки се пак към Палайла. — Безпокоя се обаче, че може би е твърде умна.
— Тя ще управлява съпруга си, а ти — нея — повдигна рамене Палайла. — Имаш в Цитаделата достатъчно съгледвачи, господарю, за да я държиш под око през цялото време. А всичко, което тя трябва да направи, е да роди колкото може по-скоро един-двама синове — внуци, които да закриляш.
Рьолстра се засмя:
— Трябва да се погрижим подобно нещо да не й хрумне преди Риалата във Ваес. Нито пък да узнае каква блестяща съдба и готвим. На Риалата ще имам нужда от теб, скъпа.
— На твоите заповеди съм, господарю — отвърна Палайла с уставната придворна фраза, но и с усмивка, която приканваше към заповеди, отнасящи се до спалнята. Тази усмивка също прикриваше облекчението й, че със добре премерените си думи бе отклонила една надвиснала опасност.
Рьолстра отново се засмя и сложи ръка на рамото на Криго:
— Вече можеш да загасиш огъня. И да се приготвиш за тръгване към Цитаделата по лунните лъчи.
Но Криго внезапно нададе предсмъртен вик, а пламъкът на свещта се извиси рязко нагоре и се превърна в спирален стълб от Огън. Пред смаяните очи на тримата зрители стълбът обрасна с драконови крила, нокти и зъби, а Палайла изпищя от непреодолим ужас, когато в сиянието на Огъня започнаха да се образуват и да изчезват лица: Рьолстра, Ианте, Пандсала, самата тя, принц Роан, Зеава и едно младо момиче, с ореол от коси, които сякаш бяха от пламък. Драконът с диво ръмжене се изправи на задните си крака, огнените езици плъпнаха по ръкавите на Криго, Слънцебегачът рухна на пода, като ръцете му конвулсивно се мъчеха да уловят въздуха, а виденията се движеха и сменяха с шеметна бързина в сипещия искри огън.
Рьолстра с проклятия на уста откъсна една завеса от прозореца и уви бързо злополучния фаради в нея. Драконът и Огънят изчезнаха. Върховният княз вдигна на ръце безжизненото тяло и тръгна към вратата. Отвори я с ритник и просна изпадналия в несвяст Криго на пода в преддверието. Призова с рев слугите: „Махайте го оттук!“ После се върна в покоите си, тръшна вратата и избърса потта от челото си.
Палайла бе затворила очи и трепереше. Малко бяха нещата, които можеха да я уплашат, освен загубата на красотата й. Сега обаче огънят я бе парализирал напълно, съзнанието й бе обсебено от страховити картини: цялата зала е в пламъци, които плъзват по дървената ламперия завесите и килимите, подпалват косите й и поглъщат плътта и костите й, докато е още жива. Тя заскимтя като животно и обви снагата си с ръце, усещайки как вътре в утробата й детето подритва и притреперва в отговор на нейния ужас.
— Нямаше никаква опасност за теб — чу се Гласът на Рьолстра над нея. — Стига, Палайла, може да навредиш на детето.
Тя отвори очи и го погледна. Толкова висок, толкова могъщ! Вкопчи пръсти в туниката му и изстена жално, докато той я вземаше на ръце, за да я отнесе на ложето.
— Успокой се, Палайла — повтори Рьолстра. Думите не помогнаха: Палайла избухна в смях, а после внезапно заби нокти в снагата на любовника си и съдра скъпата му копринена туника. Рьолстра я погледна смаян. Пламъците в съзнанието й още горяха; сега вече унищожаваха тялото й отвътре; Палайла се мяташе и крещеше и явно нищо не можеше да я откъсне от въображаемия пожар. Тогава Рьолстра сграбчи част от дългите й коси и ги уви като въже около шията й, докато я разсъбличаше.
— Значи страхът от огъня те възпламенява? — нареждаше под нос той, с особен, мъркащ тон, докато вършеше работата си. — Е добре: напомни ми да въведа нов способ при екзекуциите… Нетърпелив съм да проверя какво ще стане с тебе, когато гледаш как някой изгаря жив. А не ти ли се иска да видиш, миличка? Само си представи как пламъците поглъщат някой безпомощен мъж… или жена… И колко ли горещ е огънят, скъпа моя — прошепна той, облягайки назад главата й и затягайки косата около гърлото й. Устните му докоснаха нейната уста, цялата в пламтяща влага, и Палайла използва сетния въздух в дробовете си, за да нададе писък, който накара Рьолстра да се разсмее от удоволствие. — Мисли за пламъците, Палайла…
Глава 4
Княз Зеава дойде в съзнание сутринта на третия ден. Той, опитният воин, не можеше в моментите на пробуждане да не разбере, че раните му са смъртоносни. Андраде, седнала на края на леглото му, докато изтощената Милар се бе оттеглила за кратка почивка, прочете в черните очи на зет си, че той знае: краят му е съвсем близък.
— Е — изхъхри Зеава, повдигнал вежда почти като едно време — ето го и драконоубиеца драконоубит! По-добре е така, Андраде, отколкото да те порази вражески меч или болест.
— Верни са думите ти, Зеава. Ако има болка, кажи ми. Мога да я облекча.
— Не, няма болка. Не за мен поне. — Той отново затвори очи и кимна одобрително. — Хубав е тоя твой разтвор, приспива раните, но не замъглява ума. Моите благодарности, Андраде. Съмнявам се обаче, че би могла с нещо да облекчиш болката на Милар.
— Дори и времето е безсилно да изцели жена, която губи мъж като теб, Зеава.
