има по-голям дял, разбира се, тъй като сме принцеси. Ала пет стотни пак си остават нищо, само че умножено пет пъти. — Ианте смачка розата в шепата си. — Ако остане без син, татко ще трябва да избере следващия Върховен княз измежду нашите синове.
За миг очите на Пандсала се присвиха, но тя побърза да си възвърне предишното изражение. Каза:
— Може момче да му роди някоя друга вместо Палайла. Знаеш ли, Ианте, мисля, че ще е по-добре да го скопим.
По-младата й сестра избухна в смях:
— А ме изкарваш, че аз съм разсъждавала като мръсница!
Пандсала се разсмя заедно с нея:
— Бих казала, че и двете разсъждаваме практично, не смяташ ли?
Те продължиха разходката и беседата си в прекрасно разбирателство и пълно съгласие. Но нито едната, нито другата и отвори дума за синовете, които се надяваше да има — нито за съпруга, от когото желаеше да ги роди.
Върховният княз — загрижен за дъщерите си далеч повече, отколкото те самите смятаха — седеше зад писалището в частния си кабинет, намиращ се на един от най-горните етажи над градините. Че Рьолстра е четиридесет и пет годишен, личеше само по една-две бели нишки в тъмната му коса, една-две бръчици край бледозелените му очи и една-две отпуснати допълнително дупки на колана му. Някога забележително красиво момче, той беше станал и хубав мъж — зрялата възраст бе само прибавила към печелившите му черти. Но дългите години еднолична власт бяха придали на погледа му надменнно-предизвикателен, циничен и презрителен израз. Точно с такъв израз сега той наблюдаваше един от своите слуги — човек, когото ценеше извънредно високо, макар и да не му се доверяваше напълно.
— Тъй Старият дракон умира. Сигурно ли е това, Криго?
— Да, всесветли княже, бил е промушен по най-ужасен начин и сега лежи на легло, от което няма да стане повече.
— Хммм… — Рьолстра потупа устните си с показалец и се взря в Криго. — Изглеждаш уморен. Много ли си си угаждал, или пък твърде малко?
Мъжът наведе русата си глава:
— Аз…ъ… прося прошка за състоянието си, всесветли княже.
— Иди да си отспиш. Върни се тук при мен, щом изгрее луната, защото искам да пратя съобщение да нашия човек в Цитаделата. А ти, Криго, трябва повече да се грижиш за себе си — предупреди Рьолстра с усмивка, в която очите му не участваха. — Не всеки княз има свой собствен слънцебегач- невъзвращенец.
Мършавите рамене на Криго трепнаха, когато му бе напомнено какъв е. Рьолстра го изучава още няколко минути, мислейки си, че скоро може да стане необходимо да намери някой друг фаради на негово място — Криго започваше да изглежда изчерпан.
— Остави ме — разпореди се князът и стана, за да погледне през прозорците. Резето на вратата меко притрака и Рьолстра се отзова сам в помещението. Загледа се към градините, към дъщерите си, видя кестенявата коса на Палайла да проблясва в слънчевите лъчи и се запита какви ли козни се плетат в главите на женското население на палата. Принцесите навлизат в опасна възраст — разсъди той. Вече са твърде големи, за да се залъгват с игри на кукли; всъщност достатъчно големи, за да искат все повече коприни и накити, които са играчките на безделната жена. Особено Ианте и Пандсала би трябвало да се наблюдават, защото са умни. С жена, която има ум, човек трябва да се съобразява.
Рьолстра се запита дали младият принц, наследникът на Зеава, има ум. Син на стария дракон, племенник на опасната Андраде, първожрицата — сигурно можеше да мисли. Той се надяваше да е така. Това би внесло повече разнообразие в живота му.
После се запита дали Андраде знае за Криго или за билката дранат. Тази билка беше скромно, невзрачно растение, среща но само по най-високите склонове на Вереш. Сварен, после сушен и стрит на прах, дранатът имаше невероятно мощно въздействие: Криго бе негов роб, а тъй като Рьолстра държеше в ръцете си запасите от това опияняващо средство, Криго бе роб и на княза. Жалко впрочем, че едно толкова полезно пособие, каквото е постъпил на чужда служба слънцебегач, тъй бързо се износва.
Върховният княз вдъхна дълбоко влажния полъх откъм реката. Помисли си за сухата жега в Пустинята и се ухили. Една от дъщерите му скоро щеше да разбере как оцеляват хората там. Не току-тъй го бе проклела с толкова много женски чада Богинята. Скоро Зеава ще бъде мъртъв; в края на лятото, когато Големият лов приключи, всички ще видят какъв слабак е младият принц; а на Риалата наесен Роан, преди да се усети, ще бъде женен за някоя от принцесите и с вързани ръце и крака пред баща им.
Рьолстра разтегна яките си рамене и се усмихна, защото мислите за Риалата му бяха припомнили пясъчната крайбрежна ивица при залива Брохвел и как се любеше с Палайла там. Все пак бременността ще да е вече издула снагата й до безобразие — отбеляза си той, и пламналата в ума му определена искрица в същия миг угасна. Рьолстра обичаше жените да бъдат много тънки и стройни. Но ако залогът бе раждането на син… И той прехапа устни, защото след седемнадесет дъщери надеждата му едва мъждукаше.
Добре, коя да бъде съпруга за принц Роан? Ленала — невъзможно, Найдра — ставаше. Пандсала? Ианте? Виж, тук трябваше да се помисли. Ианте — красива, умна, блестяща, честолюбива… Дали нямаше властта да й се услади дотам, че да забрави кой й е дал тази власт, омъжвайки я за Роан? Върховният княз напрегна мисълта си, за да си представи всички свои дъщери — как изглеждат, какви са. Не успя. За проклетия бяха твърде много, наистина прекалено много. Все пак това, че рядко се сещаше за тях, май позволяваше да се вярва, че са по-безобидни от Ианте. Жените, които се домогваха до вниманието му, неизбежно се домогваха и до нещо друго — скъпи тъкани, накити, дрънкулки, с които да се чувстват щастливи, докато не поискат още. Но той бе повече склонен да задоволява празното разточителство на всички, отколкото да допусне до властта дори една от тях. Никоя истинска негова дъщеря обаче не би приела нещо по-малко от съучастие в управлението.
Тогава коя ще разбере неговите цели и ще се съгласи да играе неговата игра? И то с охота, равна на неговата? Коя от всичките седемнайсет може да бъде използвана най-добре и удостоена с най-голямо доверие? Задачата беше сложна и умът на Върховния княз работеше усилено върху нея, докато погледът му обхождаше групичките момичета долу в градината. Колко жалко, че Киеле бе още невръстна — освен Ианте и Пандсала тя бе тази с най-много дух. И някоя друга можеше да го изненада. Трябваше да ги наблюдава през оставащите до края на лятото месеци.
Която и да бъдеше избрана, щеше да се наложи да я подсигури добре: с хубава тлъста зестра и някой замък в гранична област, като Феруче например. Нямаше да страда кой знае колко нито за първото, нито за второто, защото само след десет години и двете щяха пак да станат негова собственост заедно с цялата Пустиня. Щеше да му принадлежи цялото богатство на рудниците и солниците, търговията с коприна и коневъдните стопанства. Щеше да има всичко. Освен син.
Денят беше топъл, ала Криго трепереше, докато се пъхаше между завивките в леглото. Главата го болеше страшно, езикът му бе надебелял от неистова жажда за дранат, той стискаше одеялото с треперещи пръсти. Нещастникът обаче бе свикнал с тези признаци, с всички съпътстващи мъки и знаеше колко от тях може да понесе. Онова, с което така и не свикна, бе мисълта, че е предал всичко, което някога бе обичал и ценил.
Преди пет години Криго пътуваше на север, към Фесенден, с поръка от господарката Андраде да замести друг слънцебегач, загинал при изкачването на планината. Младежът бе възбуден от съзнанието, че са го отличили, и очарован от далечното пътешествие над разнообразни земи — защото не беше виждал друго освен Светилището и родното си място в Гриб, едно скромно селско стопанство. По светлината той бе споделял със своите приятели в Светилището впечатленията си, които ги забавляваха, а също и възбуждаха завистта им дни наред. Но точно на границата между Ливадна земя и Княжески предел Криго трябваше да пресече един ръкав на река Фаолаин, и дори този кратък пробег по съвършено спокойна вода бе достатъчен,
