за да го хвърли в несвяст. И точно тогава хората на Върховния княз го заловиха.
Не го завързаха, защото бе напълно излишно. Трябваше само да го карат по реката, за да я вижда и да усеща движението й. Той бе свободен да си тръгне щом пожелае, и същевременно неспособен да го направи. Криго трепереше от глава до пети, призляваше му, не можеше да мисли за нищо друго освен окаяното си състояние — и почти не съзнаваше, че пътува с пленилите го нагоре по Фаолаин, към Канарата, палата на Рьолстра. Когато най-сетне дойде на себе си, младежът се видя да лежи върху най-меко легло в една разкошна стая. Тази стая с брокатени завеси и изглед към планината стана по-късно негов затвор, защото в нея той пи за първи път смесено с дранат вино.
В началото не бе разбрал. Самата господарка Палайла му бе донесла виното и му беше наляла в чашата със собствените си прелестни ръце. Честта да бъде обслужван лично от нея не се бе сторила непривична на Криго. Като слънцебегач той бе свикнал да го посрещат почтително и гостоприемно навсякъде. Тя му бе казала, че са изпратили вест до Светилището, че е жив и здрав. Палайла се бе усмихвала през цялото време и беше проявила такива грижовна ласкавост, че Криго не бе заподозрял нищичко.
Ала по-късно виното стана друго. Прекосяването на водни повърхности се бе оказало нищо в сравнение с липсата на дранат през дъждовните дни на късната есен, когато слънцето не се показваше, а луната се криеше зад облаци. Телесните — почти предсмъртни — мъки на Криго бяха още по-страшни сега, когато беше с целия си ум. Накрая сам Върховният княз Рьолстра бе дошъл при пленения фаради късно една нощ, след някакво празненство, загърнат в златотъкан плащ, който сияеше на светлината на огъня. Това сияние порази очите на Криго, студеният му пламък прониза като меч мозъка му. Рьолстра предложи на младия слънцебегач вино, което Криго изпи и тутакси се почувства по-добре. Но благодарността му се замени с нарастващ ужас, когато Върховният княз започна да обяснява защо е изпитал облекчение.
Хиляда пъти оттогава насетне невъзвращенецът се бе питал защо не предпочете смъртта. И лесно бе успявал да си отговори: бе млад, обичаше живота. Мислеше, че ще успее да отвикне от страшната упойваща билка; възнамеряваше да изпрати тайно вест до господарката Андраде. Но вече бе признал пред себе си, че тези отговори са самозаблуди. Разтърсван от тръпки под одеялото, той горчиво се чудеше как може все още да изпитва толкова дълбок срам от падението си. Нещастникът затвори очи, за да не вижда хладната сребърна кана върху масата. Той я мразеше и копнееше за нея, благославяше я и я проклинаше. Каната, по-точно нейното съдържание, го държеше в своя власт досущ така, както и Рьолстра. И това бе единствено верният отговор.
Пак хиляда пъти оттогава насетне Криго бе яхал светлината по заповед на Върховния княз; бе използвал уменията си на фаради, за да обменя вести със съгледвачите на Рьолстра в най-видните владетелски и благороднически дворове. Днес бе провел редовната среща с виночерпеца на Цитаделата и бе изразходвал всичките си сили, за да отсее между лукавствата на този алчен подмазвач сведенията, които Върховният княз искаше. Вечерта щеше да използва лунната светлина за да се свърже отново с виночерпеца, този път за да му предаде поръченията от Рьолстра. Криго едва не се разрида на глас, не само защото тялото, му жадуващо отровата, му причиняваше страшни болки. Той знаеше, че господарката Андраде храни особени чувства към обитателите на Цитаделата, че с тях я свързват връзки и на кръвта, и на роднинската обич, и ако предадеше младия принц, той, Криго, сам се обричаше на двойно и тройно проклятие. За него животът вече нямаше никаква стойност. Но за Рьолстра струваше много. Всеки от двамата определяше за душата, му съвсем различна цена.
Бавно и измъчено Криго седна в леглото. Отметна от очите си редкия кичур руса коса, пое дълбоко въздух и си наля чаша смесено с дранат вино.
Палайла бе в покоите на Рьолстра, когато пуснаха вътре слънцебегача-предател. Почувства се неспокойна и гузна. Присъствието на Криго винаги й действаше неприятно, защото й напомняше една зловеща мръсна старица, която преди години й беше набавила дранат. На времето Палайла бе чула, че в планините живее вещица, която се наема да прави всякакви заклинания и магии, и подтиквана от отчаяното желание да има син, както и от нуждата да капне във виното на съперницата си Караян нещо, без да я заподозрат и проследят, се бе разпоредила тайно да доведе старицата при себе си на Канарата. Красивата и честолюбива наложница на Върховния княз тогава бе получила множество наставления, които изпълни до едно, но така и не се сдоби с мечтаната мъжка рожба. Затова пък докара смъртта на Караян с „драконова кръв“, както врачката бе нарекла веществото, и в добавка научи от нея тайната на растението дранат.
Все пак Палайла би предпочела тогава да бе родила син, вместо сега да се натъква постоянно на присъствието на този блед изтощен слънцебегач в палата на могъщия си любовник. На Рьолстра му беше забранено от първожрицата Андраде да има официални фарадим. Тя му бе обидена за нещо, останало до ден-днешен тайна, непроницаема за слухове и догадки. Палайла не съжаляваше за липсата. Слънцебегачите вършеха неща, които й вдъхваха страх, а за петте години, в течение на които Рьолстра беше използвал Криго, тя така и не успя да преодолее съмнението, че един ден нещастникът ще прехвърли границата и ще предизвика някое бедствие. Знаеше ли човек какво е способен да направи някой, обучен от вещицата Андраде? Палайла обаче беше достатъчно благоразумна, за да прикрива безпокойството си и да се отпусне безмълвно върху лежанката, защото Рьолстра искаше тя да присъства като свидетел на ставащото през тази нощ.
— Влез, Криго — рече Върховният княз. — Заповядай, седни.
Поставиха един стол в средата на залата, обляна от лунната светлина. Слънцебегачът се настани там, увит в дебел плащ, въпреки че помещението бе още топло от дневните лъчи. Тръпки разтърсваха нещастника и очите му бяха леко замъглени от питата отрова. Горе в небето трите малки луни грееха на значително разстояние една от друга и хвърляха поредици от неясни сенки. Това правеше обикновено бледото лице на Криго зеленикаво.
— Преди да изпратим съобщението, Криго — продължи Рьолстра — ти ще направиш нещо за мен. — Върховният княз измъкна свещ от джоба на туниката си. Криго потрепера. — Прищя ми се да видя младото владетелче. Извикай ми неговия образ.
Палайла затаи дъх и Рьолстра я погледна през рамо. Тя побърза да каже:
— Прости ми, господарю, но никога не съм виждала…
— Сигурен съм, че ще ти бъде интересно — отвърна той и подаде свещта на слънцебегача. — Запали я — нареди меко Рьолстра. — Покажи ми момчето, Криго. Искам да видя какви точно глупави детинщини ме чакат на Риалата.
Криго вдигна и двете си слаби китки и на лунната светлина проблеснаха шестте му пръстена — белег на извоюван ранг. Фитилът на свещта пламна. Пламъчето се отрази в очите на Криго, който погледна безизразно Рьолстра, а после се втренчи в призования Огън. Палайла с труд се сдържа да не изпищи.
Пламъкът се надигна и в него започна да се оформя лице. Палайла пряко волята си се наклони напред, омаяна от гледката: първо се изтъка смътно контурът на овала и увенчаващата го руса коса; после станаха видими линиите на носа, челюстта, веждите; на края се откроиха всички черти и ясно проличаха дори извивката на устата и цветът на очите. Това бе гордо лице. И много младо. По него не личаха никаква зрялост, никакви изпитания, никакво познание за живота, властта и тънките козни на хора като Рьолстра.
— Е? — стресна я въпросът на Върховния княз. — Коя от моите дъщери може да се омъжи за него, Палайла? Разчитам на съвета ти.
Гласът рязко откъсна Палайла от видението. Тя се опита да скрие смута и изненадата си, преди да се обърне с лице към Рьолстра. Помисли си: „Значи затова е разговарял с големите момичета днес на вечеря…“ Обикновено Върховният княз предпочиташе обществото на малките и забавния им брътвеж, а порасналите си дъщери игнорираше. Но тази вечер явно беше изпитал всяка една от тях. А сега изпитваше самата нея. Умът на Палайла заработи трескаво и тя се опита да отгатне какъв отговор би се понравил на трудно предугадимия неин повелител. Разбира се, той вече бе решил коя от дъщерите му ще стане невеста на Роан. Тя трябваше да открие какъв избор е направил. Със зелените си очи Рьолстра, хладно развеселен, наблюдаваше как любовницата му полага свръхусилия в няколкото секунди, които й беше дал за размисъл.
— Ианте — рече Палайла.
