— Толкова те обича — прошепна Роан. — Надявам се и аз да случа на съпруга като теб.
Зеава въздъхна тихо и промени темата:
— Пепелта ми отнеси в клисурата Разцепикамък. И я издухай право в муцуната на онзи звяр, който ме унищожи.
— Нещо по-добро ще направя — обеща Роан. — Ще смеся твоята пепел с неговата, и ще оставя ветровете да ги развеят над Пустинята, надлъж и шир.
Лъч озари черните очи:
— И ако ти не си най-извратеният син, когото някой някога е имал!… Да, направи го; ще ми хареса. Два дърти дракона…
— Именно — отвърна Роан с усмивка, чувствайки изненада и благодарност, задето баща му не бе поставил под съмнение неговите способности да убива дракони.
— Сега ме остави малко да поспя — рече Зеава. — А после изпрати при мен майка си. Тя ще има нужда от тебе, Роан. Тобин си има Чей, а ти си имаш дълг. Милар обаче няма да има никого… — Той хлътна по- дълбоко във възглавниците. — Бедната Милар… Горкичката ми… — Той пак замълча за миг, после повтори: — Ти имаш своя дълг, и е хубаво, че сам ще го изпълняваш. Жестоко е, но е наложително. Ще трябва да отстояваш и устояваш сам, сине. Прави го с гордост. Дори съпругата ти не би могла да сподели това бреме с теб. Намери някоя, която може да разбере.
Роан се поколеба и реши да му каже:
— Вече съм си намерил съпруга.
Погледът на Зеава пламна. С усилие той се изправи и седна в леглото, но скоро рухна пак сред възглавниците и изръмжа от гняв срещу собствената си отпадналост.
Роан не се засуети, защото знаеше, че подобни грижи само биха раздразнили баща му.
— Коя е тя? — пожела да знае старият княз. — Как се казва?
— Шонед — промълви младият.
— Майка ти знае ли?
— Никой не знае освен Андраде.
Зеава се изсмя кратко:
— Андраде, че кой друг! Семейната вещица. Не й позволявай да те вкара в капана си. Лукава жена е тя, и с удоволствие мами хората за своя собствена изгода.
— Зная, татко. Научил съм някои неща от нея за всички тези години — и Роан сведе към баща си лице със съучастническа усмивка.
Зеава се разсмя пак, този път по-силно, но се задави. Стегна се, за да овладее внезапно връхлетелия го пристъп на болка, и рече:
— Кълна се в Демона на Бурята! Иска ми се да видя какъв княз ще излезе от теб! Никога по-рано не съм те познавал, Роан. Обещай ми, че ти със своите синове ще разговаряш повече, отколкото разговаряхме ние двамата.
Младежът не можа да измисли никакъв отговор, затова само кимна. После се наведе и притисна устни към ръката на баща си — в знак на почит и обич. И преди сълзите да потекат от очите му, каза:
— Сега почивай. След малко ще пратя мама при теб. — После напусна стаята.
Когато стигна до собствените си покои, Роан освободи оръженосеца си застана пред отворените прозорците загледан долу в майчината си градина. Беше направил онова, което си беше обещал — да разсее тревогите на баща си, то той да може да си отиде спокоен. Заева вече не се боеше за стоя син или за стоите земи. Но много време щеше да мине, преди синът му да престане да се бои за себе си!
Цитаделата бе притихнала и щеше да остане така, докато Зеава умре и докато кладата му угасне. Роан чувстваше, че живее в свят на безмълвни сенки, че е напълно сам и сякаш не съвсем действителен. Единствената действителност бе в огъня: гаснещият, лъч на бащиния му живот, пожарът, който щеше да погълне тленните останки на Зеава, пламъкът в Кулата, който щеше да бъде угасен и после запален наново, и лицето, което бе видял в рамката на горящите златисточервеникави коси. Призрак, обвит от сенки, самият той можеше да мисли за тези огньове, без да има опасност да го подпалят. Пламъците щяха да го направят княз, съпруг и — надяваше се — любовник; ала точно сега те нямаха власт да осветят това, което предстоеше.
Роан вслушаше тишината и гледаше как по дърветата неспирно се сменят пъстри петна от сенки. Би трябвало да мисли за часа, когато огънят на собствената му клада ще лумне и ще разпръсне над Пустинята зарево, съвсем различно от това на бащиния му огън. Би трябвало да мисли за предстоящото пристигане на невестата си, за болката, с която майка му ще отстъпи първото място в палата, за дяла от наследството, който се падаше на сестра му и неговите племенници. Би трябвало умът му да е зает с хилядите подробности на смъртта и с милионите делнични въпроси на продължаващия живот. Но вместо това Роан бе потънал в унес сред сенките на Цитаделата в очакване огънят да лумне.
Преданията говореха, че много, много отдавна, колетът бил още в зората си, първите Слънцебегачи научили от самата Богиня как да кръстосват и сплитат нишките светлина. Огънят, горд и щастлив да служи като суровина за тъканта им, издействал от братята си — Въздуха и Земята — фарадим да работят необезпокоявани в тяхната среда: сиреч на сушата и над нея. Ала сестра им, Водата, бидейки по природа враг с Огъня, своеволно отказала да приеме и спазва споразумението. Макар да не можела да се намесва в магиите на Слънцебегачите и да им пречи, когато се придвижват над нея по сплитъци светлина, тя започнала с рядка изобретателност да им създава трудности, когато се опитвали да я преминат с плавателен съд или плуване. Кротката Земя, постоянно заета с грижите си, общо-взето нехаела какво вършат другите родствени стихии; палавият Въздух обаче понякога помагал на Водата, като изпращал свирепи бури на който и да е фаради, имал глупостта да излезе в открито море. Но и без неговата помощ Водата си доставяла удоволствието да поиграе на котка и мишка всеки път, когато Слънцебегач се появял на повърхността й, дори ако повърхността била скромен поток, а съдът — проста лодка.
Всичко разказано дотук обяснява защо десетината Слънцебегачи от свитата на Шонед погледнаха с ужас и отвращение ширналата се пред тях река Фаолаин и преглътнаха. Камигуен спря коня си и се загледа в стремително течащите води. После заяви:
— Няма да мина по това нещо.
Оствел й се присмя:
— Хайде, само една малка река е.
— Малка ли?
— Отклонихме се на цели сто мери от пътя си, за да избегнем по-широките бродове — припомни й той.
Шонед въздъхна!
— И хубаво сме направили. Иначе с мен нямаше да може да се говори, когато пристигна в Цитаделата.
Когато Оствел пак се разсмя, Камигуен го сряза:
— Престани! Не знаеш какво е да гледаш тази река и да си сигурен, че ще ти прилошее до смърт!
— Да, а ти не знаеш какво е да плаваш към Киерст-Исел, със слънцето точно над главата ти и вятъра в гърба ти, а под краката ти палубата да се полюлява…
— Оствел, моля те! — прекъсна го Шонед.
Той й смигна закачливо:
— Отиваш точно където трябва: в страна без никакви реки! — Прехвърли поводите на Камигуен и се смъкна от коня си: — Подръж ги, докато уговоря пазача да не ни скубе много за преминаването.
Камигуен отново погледна нервно водата и промърмори:
— Защо просто не построят мост?
— Би било прекалено лесно — отговори Шонед и пак въздъхна. — Оствел казва, че първо ще изпрати със сала нас и ще остави багажа за накрая. Мило е от негова страна, че ще ни даде време да се оправим.
— Ще трябва да преминаваме това чудо и на връщане! — прохленчи Камигуен. — Бих могла да остана
