засъхнала кръв в гърлото й се образува буца. Тя преглътна тежко и поде пак: — Искаш да кажеш, че онзи, когото видяхме, е останал жив, защото…
— Да, точно така. Необичайно е от люпилото да оцелее само един, но предполагам, че нашият познат е бил съвсем безмилостен. — Роан сви леко рамене и посочи с носа на ботуша си към една яйчна черупка: — Както виждаш, не се различават много от нас. Само дето ние изчакваме да пораснем, за да започнем да се избиваме взаимно. А и се изяждаме едни други, като помислиш, съвсем като тези твари…
— Благодаря, предпочитам да не мисля за това. Да направя ли по-светло?
— Ако обичаш.
Пламъкът се разгоря буйно и двамата можаха да видят и грапавите камъни по стените, и високия свод, и въобще цялата пещера — достатъчно просторна, за да приюти женската и другаря й. Роан прокара пръст по скалите:
— Някога, преди векове, тук е течала река. Тя първа е издълбала мекия още камък, но и драконите са допринесли немалко след нея. Виждаш ли белезите от ноктите им? — той посочи следите от лапи, които бяха копали, ровили и направили пещерата дълбока. — Отпадъчната пръст и скални отломки се използват за зазиждане на отворите през размножителния период.
— И после малките ги пробиват. Първите излюпени свършват повечето и по-тежка работа, която ги изтощава и прави съвсем лесна плячка за следващите.
— Много добре, Шонед. От теб ще стане пустинен дракон. — Роан приклекна, загреба шепа пясък и я преся през пръстите си. Пясъкът засия в лъчите на фарадския огън.
— Не е ли красиво? — промълви Шонед.
— Дай ми манерката си — рече внезапно той. Тя му я даде, а той издърпа запушалката й със зъби, изля вода в шепата си и я разтърка с пръсти в пясъка. Отми част от него и на дланта му останаха няколко блещукащи зрънца. Роан леко възкликна, изпразни манерката от съдържанието й и започна да сипва пясък през тясното й гърло. Озадачена, Шонед попита:
— Какво правиш?
— Не се ли вижда?
— Роан, нов пясък е последното, което ти трябва!
— Погледни го, Шонед. Него и яйчените черупки.
Тя вдигна пръст и прикани Огъня да се издигне невисоко. Светлината накара цялата пещера да заискри. Шонед вдигна една отломка от черупка и я разгледа. Изрече бавно:
— От едната страна е като раздрана — там, където драконовите нокти са я пробили. Но от тази страна е гладка, сякаш е била… разтопена?
— Точно така. Новородените, тоест новоизлюпени: дракони издишват огън, за да изсушат и заякчат крилете; си. Издишват го и един срещу друг обаче. Първата им храна на този свят е печено драконово месо.
Тя преглътна:
— Продължавай.
— Зиме губят тази способност; ала виж какво става когато издишват огън върху черупките от яйцата си той отпуши манерката и разбърка с пръсти проблясващия пясък.
Шонед затаи дъх.
— Роан — прошепна тя — едва ли наистина е злато.
Той претегли на ръка пълната с пясък манерка:
— Ще го взема вкъщи и ще направя някои опити с него, за да установя със сигурност дали съм прав. И ако съм, представяш ли си какво означава това?
— Не можеш да позволиш драконите да бъдат избити! И положително не можеш да кажеш на никой друг за тези неща. Само след няколко дни в земите ти ще нахлуят всички съседи, а и съседите им!
— Нима изглеждам такъв глупак? — той се изправи. Смееше се. Засмя се и Шонед:
— О, не! Изглеждаш така, сякаш току-що си срещнал мечтата на живота си. Не предполагах, че си толкова алчен!
— О, много съм алчен! — в смеха му звучеше доволство от откритието и възможностите, които то предоставяше. — А мечтата на живота си срещнах в началото на лятото: бе потна, прашна и измърсена, точно каквато е и сега.
— Така изящно умееш ла ласкаеш! — смъмра го тя шеговито.
Радостта на Роан угасна. Лицето и гласът му станала други:
— Ти умееш да оценяваш ласкателствата, нали? И ласките също? А, Шонед? Кой беше той?
— Какво? — премига тя.
— Кой беше? — повтори настоятелно Роан. — Мъжът, който те… посвети?
— Не знам. Никога не съм искала да знам. Какво значение има всъщност?
— Маска ли носеше в леглото? И плащ, подобаващ на магьосник, на жрец от вашето свърталище? Не е изрекъл и дума, за да не разпознаеш гласа му, нали?… Навярно очакваш да съм безкрайно щастлив при мисълта, че си била с други мъже?
Зелените и очи горяха от гняв; сякаш усетил това, призованият Огън също лумна нагоре. Шонед процеди:
— А ти навярно очакваш да съм безкрайно засрамена? Това просто се е случило и няма нищо общо с нас!
— Колко са били преди мен, Шонед?
Устата и се разтвори от изненада и негодувание:
— Как смееш! Какво право имаш да ми задаваш такъв въпрос, сякаш в леглото ми са преспали всички мъже в Светилището! Да не би аз да съм те питала колко други са били преди мен?
Роан така се стресна, че забрави гнева си:
— За какво говориш?
Отговорът го плесна през лицето:
— Не допускаш ли, че и аз съм се питала колко жени тук, в твоята Цитадела, са минали през постелята ти? Нито ръцете ти, нито устата ти са непорочни! Това, което се случи с мен, бе само за една нощ, и бе действително посвещение: без него не бих получила званието си на слънцебегачка! И то стана много преди да видя лицето сред пламъците!
Тя пристъпи крачка към него и го измери с поглед:
— Какво си мислеше, че ще опитам да те измамя с дете от друг мъж, така ли? Това ли е истинската причина толкова да отлагаш женитбата си с мен? Не те е срам, да ме питаш „колко са били“! А твоите? Колко са били? Колко са? Аз обаче ти обещавам, господарю и княже — тя провлачи подигравателно обръщението — че ще спрат дотук, станеш ли веднъж мой. Сигурно нямам право да те разпитвам за миналото, но бъдещето ти ми принадлежи! Да знаеш!
Тя напусна припряно пещерата, като с нея изчезна и Огънят. Роан остана сред пълен мрак, сам и безмълвен стоя така няколко мига, докато осъзна с разсъдъка си на възрастен, че се е злепоставил страшно. Както обаче тънеше в срам и разкаяние, част от него внезапно бе разтърсена от конвулсивен смях, и този смях продължи, докато младежът опипом се придвижваше към изхода на пещерата и докато излезе на слънце. Роан намери меча си, за който уж бе дошъл, и го прибра в ножницата, преди да застане на скалния перваз и оттам да загледа как Шонед пъргаво слиза по скалата. Смехът заглъхна, ала усмивчица продължи да играе на устните му по цели път обратно към Цитаделата.
Шонед се хвърли напряко на леглото, върху синьозелената копринена покривка. Току-що бе затръшнала вратата в стреснатото лице на Камигуен. Нямаше никакво желание да обяснява защо отказва да присъства на празничната вечеря, нито пък да слуша защо трябва да се вразуми и да отиде. Вместо това се отприщи да удря една в нищо невиновна възглавница, докато пълнежът й се сплъсти на буци, и да ругае мъжкото племе и неговия представител Роан: глупак, ревнивец, дебелоглав, грубиян, собственик…
Потокът хули биде прекъснат от почукване по вратата:
— Махай се! — извика Шонед и нанесе на възглавница нов удар.
