Един от старшите васали — Абидиас, господар на Туат — слизаше тромаво долу при коня си. Жегата горе на скалите явно бе непоносима. На седлото му бе окачен мъничък труп с осакатени криле; той го потупа почти ласкаво:
— Този тук няма да се гощава с овцете ми, ха-ха-ха! — „Този тук“ беше червеникав на цвят, с черно опако на крилете. — Кожата му ще опна върху любимия си стол, а ноктите и зъбите му ще нанижа по бойното си знаме.
Роан усети прилив на кипяща омраза, от който главата му щеше да се пръсне: мразеше гледката, на която бе свидетел, мразеше и себе си, защото в крайна сметка носеше отговорността за нея. Всеки смъртен вик на загиващ дракон пронизваше сърцето му като меч. И той не можеше да направи нищо.
— Роан!!
Той се извърна вбесен, разпознал гласа на Шонед. От колко време го наблюдаваше тя? И как смееше да се намесва в мислите му? Но като съзря ужаса върху лицето й, Роан забрави гнева си. Тя сочеше нагоре, към скалната стена и една малка пещера високо над главите им, със съвсем тесен перваз. Там, въпреки хвърляните от околните зъбери сенки, които пречеха да се види има ли зид, указващ присъствието на драконово люпило, ясно се различаваха две малки фигури: Джани и Мааркен се бяха изкачили на перваза и гледаха надолу в клисурата.
Роан им кресна, както скачаше от седлото, ала из цялата клисура писъци на животни и викове на хора ечаха толкова силно, че нямаше начин да бъде чут. Той се заизкачва тичешком, ботушите му се зариваха дълбоко в ронливите камънаци, Шонед го следваше плътно, а погледът му не се отделяше от перваза на пещерата. Изведнъж Роан възкликна високо: кълбо от светлина прониза сенките, учестеното дишане на Шонед се зачу едновременно с неговото, двете момченца горе нададоха вик на ужас. Той гръмко им заповяда да се скрият, но каменният перваз не беше нито дълъг, нито широк; нямаше и големи скали по него… Ако нещо се случеше с близнаците, Тобин щеше да го убие. Той сам щеше да пожелае това.
Роан се добра до перваза, с огромни усилия. Изкачил се най-сетне горе, завари Джани да се притиска към камъните и да трепери от глава до пети. Момченцето се бе отдалечило досами края на скалната издатина, и ако направеше дори само крачка, щеше да падне долу. Мааркен стоеше застинал на каменния перваз и гледаше един новоизлюпен дракон — малък колкото него и също толкова уплашен. Роан знаеше, че няма да бъде в състояние да изтегли меча си навреме, за да убие животното, а очите на дребосъка вече искряха, гърдите му се издуваха от дълбоко поемане на дъх, устата му зейна и между бляскащите като иглички бели зъби бе готов да изригне огън, който щеше да погуби детето. Тогава иззад гърба му се чу викът на Шонед:
— Мааркен! Слизай! — и в следващия миг тънък, разстлан широко фарадски пламък изкочи от скалите и се изви в пространството между малкия дракон и малкото момче, без да докосва нито единия от двамата. Драконът отстъпи назад. От гърлото му излезе тревожен писък заедно с огнена струя, насочена към небето. Роан най-сетне намери опора на скалния перваз и се изтегли горе; нехаейки, че камъните се ронят и могат да се срутят под тежестта му, той заобиколи пламъка на Шонед и стовари меча си — откъм тъпата част — върху гърба на дракона. Животното нададе вой на страшна болка, запляска с криле и скочи встрани. Бе прекалено уплашено, за да се защитава срещу въоръжения си противник, затова с тромава бързина се отдалечи от пламъците, удари с отчаяно усилие недоразвитите си криле и отлетя.
Огънят изчезна веднага. Роан погледна през рамо и видя Шонед да се изкачва на скалния перваз, вкопчила в камъните и четирите си крайника; цялата й снага се тресеше. Това бе от облекчение за предотвратената гибел. Роан със замах сграбчи Мааркен, притисна го до гърдите си като плячка, и усети, че племенникът му също трепери:
— Не си пострадал, нали? Нали не си обгорен? Мааркен! Мааркен, отговори ми!
Детето все така се разтърсваше от тръпки („Богиньо“ — помисли си Роан — „костиците му сякаш ще се разпаднат“), но обви с ръчички врата на вуйчо си и заеквайки, произнесе:
— Д-д-д-д-добре съм…
С крайчеца на окото си младежът забеляза, че Шонед люлее в прегръдките си ужасения Джани, за да го успокои. Роан притисна Мааркен още по-силно към себе си и каза:
— Почти до смърт ме уплаши! Знаеше ли, че можеше да умреш?
— С-с-с-само ис-с-с-скахме д-д-да вввидим драконите… Ох, не биваше, зная! — подсмръкна Мааркен. — Мама ще ни се сърди.
— И още как.
— Уби ли дракона?
— Не. Отлетя.
— По-добре. Радвам се. — Момченцето се измъкна от прегръдката и избърса очи юмручетата си. — Той беше толкова мъничък още. Не е знаел, че не искаме да му направим лошо.
Роан кимна. Попита:
— Вече можеш ли да си служиш с краката си? — и пусна Мааркен на земята. — Добре, хайде тогава да се махаме оттук, преди братята и сестрите на твоя дракон да са излезли да видят какво става. — Хвърли поглед към Шонед и Джани: — При вас всичко наред ли е?
— Съвсем — отвърна тя, поставяйки малкия на краката му. Джани се вкопчи в китката й с двете си ръце, но сълзите му бяха изсъхнали. — Вероятно тук-там се е по-натъртил, но можеше и по-зле да бъде, нали? Надявам се това да послужи за урок и на двама ви — каза тя, поглеждайки последователно близнаците изпод вежда — друг път да не нарушавате заповедите на своя княз. — Джани и Мааркен извърнаха засрамени лица, а Роан прикри усмивката си.
— Убеден съм, че сте си взели поука — рече той. — Хайде да слизаме, тръгвайте.
Четиримата се спуснаха по ронливите камъни доста по-бързо, отколкото се бяха изкатерили, и когато стигнаха долу, Чейнал вече ги чакаше. Той грабна по едно момченце във всяка ръка, притисна близнаците към мощната си гръд така силно, че им изкара въздуха, нарече ги неуправляеми малки чудовища, заслужаващи бои с камшик, и после пак ги прегърна плътно, затворил очи и мълвящ нечути звуци на благодарствена молитва.
Роан наблюдаваше миг-два тази картина. После потърси с очи Шонед. Видя, че тя е тръгнала обратно нагоре по пътеката, и се затича да я настигне:
— Къде отиваш?
— Ти си изтърва меча, отивам да ти го прибера.
Роан с изненада опипа празната си ножница:
— Мътните ме взели! Даже не бях забелязал. Не, Шонед, остави; аз ще отида. Ти не се числиш към слугите ми — добави той, като подчерта с многозначителна усмивка отрицанието.
В очите й грейна изчезнал допреди малко лъч:
— Ти ми обеща, че ще останем сами, но не знаех, че ще са нужни толкова усилия за това!
— Добре — подсмя се той — имаш право; само че сега пусни мен отпред: горе може и да са останали още някои от новото люпило.
Роан застана отпред и поведе спътницата си. Мускулите му неохотно се подчиняваха на повторното нареждане да изкачат плъзгавата пътека, и когато стигнаха скалната издатина, младежът внимателно надникна през нея, за да се увери, че никакви белези не издават присъствието на дракони. Така и беше. Той се изтегли нагоре и се обърна, за да помогне на Шонед, но тя вече бе редом с него — триеше изцапаните си длани и оглеждаше канарите наоколо. Поклати глава и отбеляза:
— Цяло чудо е, че никой от нас не падна долу. Искаш ли светлина?
Без да дочака отговора му, тя призова малък пламък в самото гърло на пещерата. Роан се усмихна — Шонед бе отгатнала истинската му подбуда да се изкачи пак дотук, и може би дори споделяше страстта му към проучвания. Той се взря в полумрака, но с изключение на черупките от яйца, не откри никакви доказателства, че тук е имало дракони.
— Нима е бил само един? — почуди се Шонед. — Ами другите зародиши?
— Ела навътре и ще ти покажа. — Малкото пламъче осветяваше пътя им и скоро двамата се отзоваха в средата на пещерата: неравните скални стени с причудлив релеф се сливаха в свод високо над главите им. — Зародишите трябва да са били около дванадесет, но само един от всички е бил достатъчно силен да оцелее.
— Нима… — Шонед не довърши въпроса си, защото при вида на купчинки оглозгани кости и петна
