драконица, го накара да се обърне; ала очите му не се насочиха към небето, както на другите участници в лова, а внезапно спряха върху Шонед и не можаха веднага да се откъснат от нея. Роан усети как мускулите на челюстта му се изопват. С усилие насочи лице отново напред, но това не помогна: образът й — в кафяви дрехи за езда, с изправен гръб, огнени коси, събрани на тила, и прелестен профил! — остана все така зрим за него, сякаш бе отпечатан в очите му с клеймо. Тя щеше да очаква от него да направи нещо, за да останат поне малко време насаме, докато той мислеше единствено как да я избегне.

Ездачите спряха, за да погледат как зеленикаво-бронзовата женска лениво се рее високо над главите им; използвайки въздушните течения и разперила криле така широко, че се виждаше долната им страна — черна и лъскава. — Чейнал примигна срещу светлината и отбеляза:

— Не е ли красавица, а? Досега съм виждал такъв, цвят само два или три пъти.

— Ще ни нападне ли? — запита Джани, едновременно със страх и желание за бой.

— Не, не сме интересни за нея — отвърна Роан. Драконицата плясна с могъщите си криле и смени посоката на полета. — Виждаш ли? Отправя се към Вереш. Хайде, да тръгваме пак; искам да стигна Разцепикамък, преди да е станало пладне.

Но какво точно щеше да прави, когато стигне там, той нямаше представа. Знаеше само, че няма да убие друг дракон. Толкова мръсно беше: да колиш новоизлюпените дракончета, когато се подават за първи път от пещерите си на още незаякнали нозе, с едва изсъхнали крила! Над главите на двете момчета Роан погледна зет си. На Чейнал също не му допадаше такъв неравен двубой, ала, от друга страна, той не се съмняваше в необходимостта драконите да бъдат изтребени. За пореден път младият княз се запита защо желае толкова силно да покровителства хищните твари, които опустошаваха стада и земи. Защото бяха прекрасни и свободни, защото бяха част от Пустинята? Никога не бе успявал да намери по-добър отговор. И нима имаше такъв? Вътре в него един глас се надигаше и зовеше изтребването да бъде прекратено. Роан обаче го застави да млъкне. Васалите щяха да се развличат до премала днес, после три години под ред щяха да се хвалят с кървавите си подвизи. А техният сеньор не можеше да направи нищо друго, освен да се отдръпне, да не участва, и само да наблюдава в тежко мълчание отстрани.

Ездачите спряха пред входа на клисурата, точно под островърхата скала, която толкова много приличаше на наблюдателна кула. Бяха отпушени мехове с вода и вино, от седлата бяха свалени торбите с припаси, стражите неохотно поеха задълженията на по-нископоставени слуги и поднесоха обед. Роан не яде нищо. От празничната възбуда на околните му се повдигаше. Когато ловджиите възстановиха силите си, Мета заедно с още двама души от охраната влезе между скалите, проучи обстановката и се върна да доложи на Роан.

— Дракониците наистина са си отишли, господарю — съобщи тя. — Стените на три пещери са срутени и новоизлюпените са отлетели, но има още дванадесет, по мои изчисления, разрушени в повече или по-малка степен. — Чернооката жена хвърли поглед към васалите, които се бяха струпали да чуят новината, и им пожела: — Наслука, господари.

Лицето на Роан застина като издялано от камък. Без да изрече нито дума, той направи на Мета знак да помогне на Чейнал да организират лова. Щеше да присъства и наблюдава, щом трябваше, но по никой на нямаше да участва. Триста проклятия!

Ездачите навлязоха в клисурата със смехове и крясъци, шеги и весели закани. Не след дълго обаче слязоха от конете и се заизкачваха из тесните хлъзгави пътечки по скалите, а Мета остана долу на слънце — да чака с своите стражи и да пази животните. Ловците напредваха неравномерно, спираха се тук-там, но никой не прояви глупостта да доразруши съгражденията в останалите зазидани пещерни отвори, защото не се знаеше колко броят на драконите зад тях. Новото поколение младенци макар да бяха дребни на ръст и да не се държаха здраво, на краката си, можеха да издишват пърлещ огън досущ като възрастните; пламъците изсушаваха и заякчаваха крилете им, но бяха безмилостни към човешкото тяло, дори през плътни кожени дрехи. Ловците чакаха, докато драконите съборят сами по-голямата част от стената, и когато се подадяха навън под ослепителното слънце — ги убиваха.

Роан стисна очи. Богиньо, какво е това, което позволявам да се извършва тук? Драконите нападат стадата ни, тъй че ги унищожаваме; но нима вълците хищните птици, морските чудовища не правят същото? Не са ли драконите част от нашия свят? Как да оправдая тази касапница? Как да я спра?

— Изглежда сме сами, господарю — изрече някъде до него мек глас.

Той трепна, а конят му долови това и направи няколко нервни танцови стъпки по камъните. Младежът стегна юздите и потупа жребеца по врата, за да го успокои.

— Роан, какво се е случило? — запита Шонед.

— Мразя това — прошепна той, вперил очи в стените а клисурата (за да не бъде изкушен да погледне към нея). — Винаги съм го мразил. Ала не мога да го спра.

— Ако на твое място бе някой друг, щях да му кажа, че като техен княз можеш да им заповядваш както ти е угодно.

— Само че аз съм твърде страхлив, за да използвам властта си, това ли искаш да кажеш?

— Не. Не съм искала да кажа такова нещо и ти го знаеш. Роан! Моля те, погледни ме.

Той я погледна. Не можеше да не го направи. Очите й преливаха от нежна загриженост. Тя го обичаше; той усети лъчите на любовта й да се протягат към него и да го вплитат в онази мрежа от сила и светлина, на която слънцебегачите бяха майстори.

— Какво ти е криво? — прошепна тя.

— Денят — отвърна кратко той и като смушка коня с пети, в лек галоп се отправи към клисурата. Безсилен бе да погледне Шонед в очите. Чу обаче тропот на други конски копита зад гърба си и спря. Беше леля му. Тя се изравни с него и властно пожела да узнае:

— Какво говореше на Шонед?

— Остави ме на мира.

— Стига си се държал като хлапе. Знам колко мразиш това, което става днес, но няма да ти олекне, ако опитваш да си го изкараш на нея. Да си княз не е толкова блага работа, колкото го описват, а?

— Не е. — Роан можеше да спре лова с една-единствена заповед. Никой не би посмял да я наруши, той бе княз. Съзнанието, че няма пречки да заповяда каквото пожелае, го плашеше; той не знаеше как да си обясни това. — Да не би да имам право? — избухна внезапно младежът. — Защо на мен е дадена цялата тази власт, а не на някой друг? С какво съм толкова по-различен?… И само не ми казвай, че се е случило непредвидено при раждането ми! В раждането ми няма нищо непредвидено: и двамата го знаем.

— Чудех се ти колко знаеш — отвърна спокойно първожрицата. — Впрочем появата ти на бял свят не е изцяло мое дело: вярно, че положих усилие да събера Милар и Зеава, но то бе съвсем скромно. Двамата ми спестиха труда.

Чуха се първите писъци на първите жертви — дракончета, загиващи при излизането от пещерите. Топлият ветрец разнесе мирис на кръв. Андраде продължи:

— Баща ми беше набелязал жених за мен. Аз не приех брака. Оставаше Милар. Богинята бе осенила с искра и нея, но тя не я използва въобще. Дарбата мина у Тобин. И у теб, подозирам; ти ще я предадеш на децата си, ала подсилена чрез Шонед. Какво по-велико бъдеще търсиш, Роан? И твоят дядо — моят баща — и аз желаехме едно и също: да видим семейството си на власт и във възход.

Не е било само това, знаеше Роан, но не точно този, а друг въпрос го терзаеше в момента. Когато се обади, в гласа му звучаха грубост, злоба и горчивина:

— Поне си пратила девица на баща ми, а не пачавра от твоя свещен вертеп!

Думите му пресякоха дъха на Андраде. Но закалената в словесни битки първожрица бързо се окопити и отговори:

— Глупак нещастен! Ако така възприемаш годеницата си, мога само да ти пожелая много радост в съвместния живот с нея. Тя е вече в кръвта ти, драги; между вас блика Огън, и дали ще се топлиш или ще се печеш жив на него, зависи само от теб!

Роан срита коня си, жребецът хукна напред, а Андраде не ги последва. Наближаваше пладне, клането продължаваше. Само от време на време някое дребно телце с разперени криле, гърчещо се от ужас, се вдигаше над клисурата; това разведри сърцето на младежа — поне известен брой дракони ще останат! И ще летят свободни! Имаше дълги промеждутъци от почти пълна тишина, в които ловците дебнеха новоизлюпените да пробият стените, но колкото повече пещери се отваряха, толкова повече писъци цепеха въздуха, и се сгъстяваше мирисът на смърт.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату