Негова светлост, с един от войниците задържа малко отмерената си крачка, за да отдаде чест на Роан:
— Ще се оттегляш ли за отдих, господарю?
— Не. Още не.
— Много добре, господарю. — Мъжът повторно отдаде чест и продължи обиколката си.
Роан си спомни предишната Риала, когато го бяха обграждали с далеч по-малко грижи, а истинският център на внимание беше баща му. Повече нямаше да може а ходи където иска; отсега нататък всички очи щяха да го следят, хората щяха да наблюдават всяко негово движение, да тълкуват всяка дума, да обсъждат всеки жест. Внезапно почувствал, че се задушава, младежът се обърна и рязко закрачи към реката.
Спря на самия бряг и загледа непроницаемата вода. Луните още не бяха изгрели, звездният зрак блещукаше слабо измежду рехави облаци. Отсреща дървета хвърляха сенки, диагонални на силуетите им и по-тъмни от тях, а клоните им шептеше лек ветрец, като отговор на неспирния възнисък ромон на водата. Във въздуха се долавяше есенен полъх и Роан потрепера. Разтърка дланите и една в друга, за да ги стопли. „Не са за мен такива места“ — помисли си той: места, където водата се лее в безгрижно изобилие, места с богат урожай и огромни стада, които се отглеждаха без усилие. Той бе роден да сдържа климата на Пустинята, с обгаряща до костите жега лете и свиреп вятър зиме — вятър, който нахлуваше откъм Дългите пясъци и духаше с такава сила, че можете да смъкне плътта от човешки скелет и да го погребе безследно сред дюните. Дори и драконите търсеха по-приветливи земи… за да ги опустошат до голо. Роан пак потрепера — този път не от хлад — и тръгна да се връща към шатрата си.
Само това, че се обърна, спаси живота му. На един пръст разстояние от ребрата му въздухът ненадейно изсвистя при преминаването на нож, хвърлен от неизвестен, но ловък и дързък нападател. Роан тутакси се сниши, измъкна от ботуша камата си и стиснал я в ръка, зашари с очи из мрака. Второ острие прониза въздуха на педя от главата му и младият княз прокле русата си коса, която блестеше в безлунната нощ. За да се добере до на близкото прикритие трябваше да измине двайсет крачки нагоре по билото, така че нямаше какво друго да стори освен на свой ред да се превърне в сянка.
Птица нададе писклив звук, дребни зверчета яростно зацвърчаха, обезпокоени в гнездото и в леговища си. Роан се просна по корем и застина с наострен слух. Когато нощта отново се умири и утихна, когато се чуваше само реката, той отърси солените капки пот от лицето си и бавно се изправи.
Така представляваше лесна мишена, но вече нямаше кой да хвърля ножове. Младежът почака малко, после претърси брега. Натъкна се на забита в гъстата кал тънка дръжка, с която острието сключваше ъгъл: хитроумен капан наистина. Онзи, който го бе подготвил, явно беше предвидил, че Роан ще залегне, за да се защити. Князът мълком отдаде дължимото на противника си, докато издърпваше острието. Когато прокара пръсти по съвършено гладката повърхност, дъхът му спря. Смъртоносно оръжие не бе от кунаксанска стомана, а от стъкло.
Той прибра ножа при камата си в ножницата в ботуша. Върна се в шатрата си, където Валвис дремеш безметежно в ъгъла край горящия светилник. Без да го буди, Роан поднесе стъкления нож към светлината и го разгледа внимателно. Не се изненада, когато откри върху острието характерния зъб, предназначен да се забие дълбоко в плътта на жертвата, която би се опитала да го изтръгне от себе си. По лицето на младия княз пробяга кратка недобра усмивка. Ножът бе скрит дълбоко в дисагите, където оръженосецът нямаше да го намери.
„Значи Мерида иска да ме предупреди“ — отбеляза си Роан, докато се настаняваше за спане и се завиваше одеялото. На езика, говорен в старо време, самата дума „мерида“ бе значела „нежен нож“: нежен, защото се правеше от стъкло, което бе предмет на разкоша, но с острие също толкова бързо и смъртоносно, колкото и стоманените. Меридците бяха се добрали до властта като сдружение на наемни убийци, прочути с безшумната си ловкост. Смъртта на Роан би зарадвала много войнолюбивите му съседи. Макар да не бяха успели да го убият, бяха му дали ясно да разбере, че се намират близо до него. Несъмнено разчитаха това да го направи нервен и подозрителен и да допусне грешки. Младежът пак се усмихна и се протегна под одеялото. Нови трудности и тревоги се прибавяха към очакваните, предвидените, но вместо да го обезсърчи, това го изпълваше с възбуда: кръвта му кипеше от нетърпение по-скоро да влезе в бой. Вярно, че предстояха не кръвопролития на бойното поле, а стълкновения на умове и воли. Ала ако меридците бяха възнамерявали да го уплашат — бъркаха.
Шонед спря коня си на върха на хълма и с удивление загледа лагера, ширнал се в подножието. Други князе бяха пристигнали преди тях и бяха разпънали шатрите си. Тя се зае да обяснява чии са отделните поселения на Ками и Оствел, които бяха дошли да огледат мястото преди пристигането на главната част от Роановата свита:
— Тези шатри в жълто, там край гората, са на Саумер, княз на Исел. Той се е установил колкото може по-далеч от княз Волог: двамата делят един и същи остров крайно неблагополучно, затова гледат да не съседстват поне на Риалата. Шатрите с портокалов цвят са на княз Дурикен. Горкият, жив ще се опече, както няма дървета наоколо.
— Откъде си почерпила всичките тези сведения? — попита Камигуен. — От Уривал ли?
— Не, от княгиня Милар. Да видим по-нататък: червените шатри са на Висарион, княз на Гриб, онези в глупашко розово — на Селдийн Гиладски, а зелените на Чал Осетийски. Те лесно се познават. Ками, спомняш ли си когато веднъж негова светлост дойде да ни посети в Светилището и цялата околност позеленя от униформите на войската му? — Шонед продължи да изброява имената на събралите се владетели, различавайки ги по хералдическите им багри. Бе щастлива, че княгиня Милар я бе осведомила предварително за тях, и сега можеше да каже чий е всеки цвят — и аленото, и черното, и горскозеленото, и тюркоазеното на родния й Сир. Виолетовото на Върховния княз обаче подозрително липсваше. Оствел, като не чу Шонед да споменава името на Рьолстра, й хвърли любопитен поглед:
— Сигурно Негова всесветлост иска да се появи в пълен блясък и затова още не е дошъл?
— Да, Негова всесветлост иска да се появи в пълен блясък — потвърди тя. — Затова още не е дошъл. Ще пристигне утре сутринта по реката, с всички дължими церемонии. Целият този сбор не ви ли прилича впрочем на панаир? Цветовете не си хармонират, сякаш се блъскат един в друг и искат да се изтикат взаимност.
— Досущ като хората — вметна Камигуен — и най-вече принцесите. Не ме гледай така, Шонед, няма да мълча! Ти позволи на прислужниците на Нейна светлост да ти ушият всичко на всичко две рокли, а ще трябва да се покажеш на пет пъти по толкова тържества! — Възмутена, тя се въртеше на седлото; очите й святкаха. — От колко време сме приятелки? Не знаеш ли колко много желая да си щастлива? И защо не се бориш самата ти за щастието си?
— Ками, след като князът огледа хубаво техни високородия, ще зная, че взима мен, защото аз съм тази, която иска.
— Ох, да се провалят в пъкъла дано! — избухна Камигуен. — Всички техни високородия, високомерия, високощения — тя бе способна да продължава още, но Оствел я прекъсна:
— Другите се задават. Хайде да вървим да намерим място за стануване; ще се караш с Шонед по-късно, Ками, сега ни чака работа.
— За какво да се карам, като не я е грижа? — Мърморейки, Камигуен заслиза подир Оствел, и остави Шонед да съзерцава преливащия от багри, шатри и хора лагер, хапейки уста.
До вечерта и дошлите от Пустинята се бяха установили в сините си палатки. Изпълнила своя дял от дадените от Ками нареждания, Шонед тихичко се измъкна да пообиколи. Риалата щеше да се открие тържествено на следващия ден с пристигането на Негова всесветлост. Тя, тайната годеница на съперника му, трябваше да стане втори очи, уши и език на Роан. Трябваше да се държи така, сякаш изобщо не желае младия княз, трябваше да олицетворява мълчалива скромност и прочие девичи добродетели както пред чуждите, така и пред своите хора, и особено да подтиска нарастващото желание да се нахвърли с нокти върху щерките на Върховния и да раздере кожите им на ивици.
Имаше и друг, по-сериозен повод за тревога: личността на покварения от Рьолстра слънцебегач. Андраде бе разпитала питомката си по време на пътуването, но Шонед не бе могла да й даде кой знае колко подробности. Сигурна бе в едно: който и да беше този човек, той бе присъствал на бдението в нощта, когато
