княгиня Тобин се бе помамила да затича по лунните лъчи и зеленооката фаради съжаляваше, че не знае как да установи само личността му, да го издири и да му помогне. Сърцето и се свиваше всеки път, когато си припомнеше отчаяната му молба за прошка.
Когато слънцето залезе, хората в шатрите запалиха светилници и подслоните се преобразиха в огромни пъстри фенери. Както се разхождаше из лагера, Шонед спираше ту тук, ту там, за да погледа представленията, изнасяни от обитателите, които явно не знаеха, че и най-дребните им жестове издайнически се очертават срещу светлината. Никой не я смущаваше в това безобидно забавление; пръстените й я охраняваха. Така върху огромно платнище от алена коприна слънцебегачката съзря жена и мъж, заключени в прегръдка; прозвуча смях и светилникът рязко бе угасен. По-нататък, на тюркоазен фон, се виждаше как един мъж гневно маха с ръце и се кара на друг, който в началото му оказваше отпор и стоеше гордо изправен, но после бавно се отпусна на колене и клюмна глава. Шонед се запита какво ли би могло да се види в други нощи, особено през стените на Роановото временно убежище.
Тя се върна към поселението от сини шатри и седна на ниско столче пред онази, който щеше да раздели с още три слънцебегачки и Камигуен. До нея имаше мангал, пълен с тлеещи въглени. С едно махване на ръката Шонед ги накара да пламнат буйно; движението изтръгна мимолетна искра от изумруда върху пръста й. Поднесла и двете си ръце пред очите си, тя се взря в осемте си пръстена. Само седем от тях бе заслужила като фаради. Още не можеше да си отговори какво я бе подтикнало да извърши такова опасно нещо като да се намеси в работата на далечния си събрат. Не, Шонед всъщност можеше, но не смееше да си го признае, а сега се питаше какво ли още би извършила за Роан, обезпокоена наново от този порив на цялото и същество да се постави в служба на целите на младия княз. Уривал имаше право да не бъде напълно откровен с нея. Тя щеше да използва дарбата и уменията си в полза на Роан, каквито и да бяха намеренията на любимия й, защото собствената й власт над слънчевите и лунните лъчи бе нищо, сравнена с властта му над нейните чувства и ум.
Щом осъзна това, Шонед мигновено възнегодува. Каза си, че няма да се остави да бъде заробена така, както непознатият й събрат бе заробен от Рьолстра. И все пак й беше ясно, че ще приеме игото си на драго сърце (докато другият фаради мразеше своето), ето в каква глупачка я бе превърнала любовта, Богинята бе свидетел! Тайната годеница се взря отново в изумруда на пръстена си. Тобин и беше казала, че накитът се е предавал в семейството от незапомнени времена, и че според поверието притежавал собствена чародейна сила. „Избрал го е зелен, за да отива на очите ми“ — помисли си тя, но това й припомни сцената, при която й беше връчен пръстенът, и я накара пак да прокълне Роан, задето я бе изправил пред всички присъстващи в Тържествената зала онази нощ.
Споменът за „онази нощ“ и отблясъкът на огъня от мангала по златните колелца на пръстените я върна към откритието, което двамата с Роан бяха направили в драконовата пещера. Ако той не грешеше, животът сред пясъците щеше нечувано да се промени. Разполагайки с безгранично богатство, повелителят на Пустинята щеше да бъде в състояние да купува каквото пожелае за себе си и за поданиците си, да придобива цели княжества с все князете… или принцесите, добави тя с гримаса. Всеки си имаше цена.
„Не и аз“ — опита се да убеди сама себе си Шонед. Постара се да си внуши, че нищо, никой, никаква съблазън не би могла да я склони да престъпи дълга си към братството на фарадимите и да изневери на знанията, които Светилището й беше дало, както бе сторил поквареният от Рьолстра слънцебегач. Но внезапно пред погледа й изникна живото опровержение на нейната клетва: Роан крачеше към шатрата й, размахал широко ръце, както му беше навик. Горещ пурпур заля страните на Шонед и за да го прикрие, тя извърна лице към огъня. От ума й изчезнаха всички мисли освен една, която я уплаши: „За него бих направила всичко!“ Той никога нямаше да го поиска от нея, разбира се — поне така й се щеше да вярва — и все пак с горчива болка в душата зеленооката слънцебегачка осъзна, че би предала, без значение кого, заради Роан.
— Шонед?
Стъпките му издаваха шепнещ звук в мократа трева. Тя протегна отново ръцете си към мангала и се престори, че е погълната от изучаване на пръстените си, докато Роан присядаше редом с нея.
— Много късно е, а ти още не си си легнала. Въпреки че си уморена, сигурен съм — дълго яздихме, пък и Камигуен навярно не е пропуснала да възложи задачи и на теб…
— Не ми се спи.
— И на мен. Рьолстра пристига утре. Тревожен съм.
— Не се съмнявам, че знаеш какво ще направиш. — Той бе протегнал ръцете си към топлия огън близо до нейните, и тя неволно ги загледа: изящни стави, тънки и здрави кости, кожа със слънчев загар.
— Общо-взето да, знам. Но всичките ми планове могат да рухнат, когато го срещна лице в лице. Княз срещу княз… Ами ако излезе, че съм му ясен открай докрай?
— Дори и близките ти не биха могли да кажат, че си им ясен. Как чужд човек може да прозре в теб?
— Заблуждавам семейството си аз от години — отвърна Роан. Тя разбра, че не е доловил намека й. Не каза нищо и той напрегнато продължи: — Шонед, а ако не успея? Трябва да издействам на всяка цена договорите, само върху тях мога да положа основите на съвместния ни живот… — Тя чувстваше върху бузата си изпитателния му, почти умоляващ поглед, но не извърна глава.
— Ако това е, което истински желаеш, ще намериш начин да го осъществиш — произнесе най-сетне. Думите прозвучаха дори на нея самата толкова скудоумно, че се намрази. Богиньо, как можеше да се държи така?
— Шонед, моля те, погледни ме — прошепна той.
Тя изпълни молбата му неохотно. Лицето му беше в ореол от злато и Огън, в очите му се отразяваха пламъците.
— Нужно ми е и ти да знаеш това — продължи той шепнешком. — По-рано се подготвях за този жалък театър с убеждението, че така ще обезпеча земите, които баща ми ми остави. Но сега мисълта ми е и за теб. Ти си личната ми причина да предприема тези действия: причина точно толкова важна, колкото и владетелските ми интереси.
Шонед се поколеба, после се реши:
— Бе трудно и досега, и ще става по-лошо и за двама ни, преди да започнем да виждаме полза от всичките си усилия… Роан, онова, което ми каза по време на Големия лов, там, в пещерата… Държа да знаеш, че мога да се преструвам на нещо, което не съм, но не съм в състояние да променя миналото — а и да бях, не бих го променила. Трябва да имаш доверие в мен.
Той спря безмълвно погледа си в нейния и го задържа толкова дълго, че разтрепера цялата й душа. Най-сетне произнесе:
— Кажи ми само едно.
— Да? — дъхът й пресекваше от напрежение, бе настръхнала.
— Кажи ми, че ме обичаш.
Шонед извърна лице, за да се освободи от погледа, пред който губеше и дар-слово, и воля, и съзнание.
— Обичаш ме. Знам го. Имам нужда обаче да го чуя от теб, Шонед; и това би трябвало да ти каже всичко, което ти е потребно да знаеш за мен, любима. Следващите дни може би ще ни струват повече, отколкото сме готови да платим, но трябва да съм уверен, че краят си заслужава изпитанията. Когато всичко тук свърши, ще можем да се приберем у дома и да се обичаме в мир и благодат. Това още не е началото на живота ни заедно; началото на живота ни, на любовта ни ще трябва да почака, докато се завърнем в нашата страна. Но тогава, Шонед — когато най-сетне се сложи край на войните, веднъж завинаги — ти и аз…
— Твоя светлост? — неразличим силует се очерта оттатък огряното от огъня пространство. Роан прокълна с полуглас, стана и се запъти към пришълеца. На прощаване бръсна леко с крайчетата на пръстите си златистата коса на Шонед.
— Да, господарю Елтанин. Прости, забравих, че трябваше да беседваме. Да отидем ли в моята шатра? Там ще се чувстваме по-удобно.
Пламъците от мангала се извисиха и удължиха, протегнаха се след Роан с надеждата да го докоснат. Беше им мъчно да се лишат от близостта му. Шонед се прибра под платнището, сви се върху постелята, но не заспа.
