Шонед закри устата си с длан, за да не се разсмее високо. Не че някой щеше да я чуе сред възклицанията на недоумение и възмущение, които се разнесоха веднага след като Роан по такъв дързък начин оповести присъствието си. Скоро видя и своя възлюблен да се появява: изкачваше стъпалата по две наведнъж, оправяше маншетите на ризата си и припряно прокарваше ръка през косата си, сякаш толкова много бе бързал да се облече, че не бе имал време да се среше. „Убедителен до немай-къде“ — отбеляза си тя развеселена. После съзна, че Роан бе закъснял нарочно, за да не трябва да се покланя на Върховния княз, и дълбоко се възхити. Андраде изпитваше същите чувства, макар да ги прикриваше по-успешно. Първожрицата погледна странишком племенницата си: Тобин стоеше неподвижна с пламнали бузи и стиснати устни, но черните и очи се смееха. Чейнал благоразумно прикри усмивката си, като се престори, че кашля, и сложи длан пред устата си. Очите му с цвят на живак обаче играеха, докато се любуваше на късия поклон, с който Роан поздрави Рьолстра — формална учтивост между князе.
— Братовчеде, прости! — произнесе младежът, още непоел си дъх. — Как можах точно днес да се успя!! От цялата суетня ни звук да не стигне до мен, можеш ли да го проумееш? О, лельо, защо не ме предупреди? — проплака той жално, обръщайки ококорените си сини очи към Андраде. — Върховният княз сигурно ще помисли, че съм най-големият забраван на тоя свят!
— Съвсем не, братовчеде — отвърна благо Рьолстра. — Аз съм наясно с нуждите на едно младо и здраво тяло да навакса умората чрез сън.
Роан го дари с най-ласкавата си усмивка:
— О, братовчеде! Баща ми винаги казваше, че си великодушен към провинилите се. Толкова се радвам, че си великодушен към мене, провинилия се пред теб! — Погледът му премина към жените зад Негова всесветлост и очите му станаха големи като паници; Андраде почти изхълца и от усилието да задържи напиращия смях се просълзи.
— Лельо, добре ли си? — разтревожи се Роан, но в погледа му, който пресрещна нейния, имаше нескрита наслада от представлението. Тя кимна утвърдително — какво друго можеше да направи? Племенникът й пак се обърна към Рьолстра: — Знам, братовчеде, че не е никак учтиво да зяпам така, но… — въздъхна и отмести с усилие очите си настрани.
— Не, аз бях този, който прояви неучтивост. Пропуснах да те запозная с дъщерите си. — Той махна с ръка през рамо към момичетата: — Пристъпете насам.
Шестте бяха представени по ред и сан. Найдра, Ленала, Пандсала и Ианте като „техни високородия принцеси“, Гевина и Рузалка като „техни благородия господарки“. Шест изящни ръчици бяха подадени една след друга на Роан и шест пъти устните на младежа докоснаха опакото на крехка китка, обсипана със скъпоценни накити. Шест крайно различни лица видя той насреща си, когато се изправи след церемониалния поклон. Найдра открито се възхищаваше на русата му хубост, Ленала се усмихваше глупаво, Пандсала поаленя. Ианте го изгледа дръзко и продължително право в очите, Гевина се изкиска и заяви, че я бил гъделичкал, а Рузалка издърпа пръстите си веднага. Рьолстра небрежно произнесе:
— Това са моите дъщери — и когато Роан отново се обърна към него, добави още по-небрежно: — Онези от тях, които са достатъчно големи, за да пътуват заедно с мен тази година.
— А, у дома имаш още? — възкликна Роан с възхищение. — Колко ли си щастлив, братовчеде, да живееш в градина от живи цветя! Моят баща казваше винаги, че дъщеря му е най-голямото му съкровище, а ти имаш седемнайсет такива!… О!… ъъъ… дали познаваш сестра ми, нейно високородие княгиня Тобин? И съпруга й, негово бларородие Чейнал, господаря на кулата Радзин? — Споменатите бяха представени. Андраде си обеща да се насмее от сърце веднага щом намери време и усамотение.
— Но ти трябва да си отпаднал много след това пътуване, братовчеде — продължи Роан, дарявайки Върховния княз с онази нежна загриженост, която младежта проявява към престарели роднини. — Не бива да те държа тук под палещото слънце, когато сигурно копнееш за отдих. Оттеглям се, очаквайки с нетърпение мига, когато ще мога да разговарям с теб, а и с прелестните ти дъщери, надявам се?
Докато шатрите за Негова всесветлост и придружаващите лица бъдат разпънати и обзаведени, същите се завърнаха на баржата, за да чакат там. Другите князе и благородници тръгнаха към своите лагери. Повечето от тях изпитваха облекчение, че са приключили (поне за този ден) с шутовските преструвки пред Върховния и твърде малко бяха онези, които се догаждаха каква игра се разиграва под прикритието на днешната безобидно забавна случка. Пред очите на всички, но незабелязано почти от никого, Роан бе спечелил изцяло първото раздаване — разсъждаваше Андраде, докато слизаше по стъпалата на пристана. Ала внезапно погледът й попадна върху едно лице сред тълпата: лице напрегнато, много бледо сред ореола невчесана златисточервеникава коса. Цялото задоволство на първожрицата се изпари. Шонед не долови погледа й, не виждаше нищо и никого. Имаше очи само за Роан и цялото й същество бе отразено в очите.
Глава 11
Виолетово небе надвисваше и притъмняваше ронеше бодлив кристален дъжд, който като иглички се забиваше в плътта му. Криго проплака протяжно, закривайки лицето си с ръце, замръзнали в крехък гравиран лед. Пое дълбока глътка гъст като вода въздух. Заболя го, когато той влезе в дробовете му, а още по-силно го заболя, когато се задави от хлип: „е, най-сетне се случи“ — отбеляза част от съзнанието му. Бе поел твърде много дранат и беше мъртъв. Изпита нещо като успокоение при тази мисъл, макар смъртта да бе по-мъчителна от живота. Може би така му се падаше.
Криго надникна през разтворените си пръсти, за да погледне небето и видя, че то се състои от ясно открояващи се дялове, които се издигаха от двете му страни, за да се съберат под ъгъл над главата му. Това не беше небе, а една от шатрите на Рьолстра! Нямаше и иглици леден дъжд, които да се сипят, разбира се. Просто липсата на дранат караше всеки нерв в него да се гърчи.
Слънцебегачът-предател обхвана с две ръце немилостиво бодящата го глава. До леглото му имаше маса и на нея бе сребърната кана с отровено вино. Криго сграбчи хладния съд и направо изля половината от съдържанието му в гърлото си; после се отпусна назад. По тялото му премина продължителна тръпка, предвестница на жадуваното облекчение.
Не си спомняше как е пътувал, но можеше да се намира само на едно място — във Ваес. Това се потвърждаваше от шатрата над него, гласовете вън, миризмите на смачкана трева и на река. Все пак би трябвало да има ясен спомен от спускането с баржата по Фаолаин; освен ако вопълът за дранат, който цялото му същество надаваше допреди малко, не означаваше, че преднамерено е бил лишен от отровата, за не бъде на себе си по време на пътуването. Или това, или действително почти се беше самоубил онази нощ, когато заплете лунните лъчи в пътека до Цитаделата.
Да, онази нощ бе последното, което Криго си спомняше. Искаше му се да не е така, но нямаше власт да изтрие от паметта си цветовете на намесилата се в работата му слънцебегачка. Те бяха женствени, но излъчваха мощ: огненозлатистото заплашваше да го изгори, речно-синьото — да го удави, лятнозеленото мамеше изпепелената му душа да се разтвори без остатък, а гневночерното изразяваше неумолимо презрение заедно с — необяснимо защо — свирепа готовност да го защитава. От какво? Или от кого? Криго се помъчи да възстанови събитията в съзнанието си. През очите на виночерпеца той отново видя васалите, събрани в Тържествената зала на Цитаделата и по-рано И преди му се беше случвало да използва този човек като уши и очи и да събира за Рьолстра сведения без никой да го усети. Но ето че този път момичето, изникнало кой знае откъде, го беше заловило. Образът й изникна в ума му и Криго ахна поразен: гордо лице, яростни зелени очи, златисточервена коса. Чертите и бяха твърде категорични, за да се съгласуват с общоприетите представи за красота. Плашеха. А още повече плашеше мисълта за силата на магията й. Как само владееше знанията и дарбата си тя! Как ловко го бе оплела капан от лунни лъчи, как го бе въвлякла в единоборство и как се бе сражавала с него, докато той не заряза жертвата си и не изчезна с жален вик към Андраде…
Криго спря, чакайки да постихне яростното сърцебиене, а след това се гмурна отново и още по-дълбоко в забрава. Вече знаеше нейните цветове, сигурно и на нея бяха известни неговите. Коя обаче бе тя? Виночерпецът не бе стоял през цялото време в залата и слънцебегачът, не знаеше защо момичето е било настанено на главната маса Другите фарадим седяха другаде: по каква причина тъкмо червенокосата беше удостоена с такава чест?
— Виждам, че най-сетне си се събудил.
