През тялото на княза премина вихър, подобен на онези, които помитаха повърхността на Дългите пясъчни земи. Роан мигновено изтрезня, сякаш не бе вкусил и капка вино тази нощ. Скочи на крака и прелетя покрай стареца навън в мрака, а погледът му несъзнателно потърси огромните сенки в нощното небе. Уривал го настигна и го сграбчи за дрехата, за да го спре.
— Първо помисли! Колкото и да ти се иска да го убиеш, не бива да правиш това! Мисли, Роан!
Над главите им отново се разнесе писък на самец и Роан се вцепени, докато ехото на ужаса отекваше във всяка клетка на тялото му. Уривал го разтърси, пръстите му се вкопчиха в раменете на княза.
— Остави ме — промълви глухо Роан.
— Чуй ме! Андраде усети, че слънцебегачът-предател я вика сред лунните лъчи. Миг преди смъртта си той я предупреди за Шонед, но това може да се окаже и капан!
Нима Уривал допускаше, че Роан не разбира как би могъл да разсъждава и да действа Върховният княз?
— Остави ме, все още мога да мисля! Пусни ме да вървя!
Старецът присви очи и го погледна изпитателно; вкопчените в рамото на княза пръсти бавно се разтвориха.
— Добре. Идвам с теб.
— Само не ми пречи.
Трябваше да направи усилие, за да не хукне в мрака. Сърцето му биеше лудо и гръмко, едва си поемаше дъх от нахлулия в гърдите му гняв. Но князът нямаше да се поддаде на чувствата си. Старецът беше прав — Роан не можеше да си позволи да убие Рьолстра. Не искаше дори да си представи какво би могъл да направи, ако Рьолстра докосне Шонед. Не биваше да мисли за това, трябваше да се овладее…
Рангът на Уривал като високопоставен жрец свърши работа. Стражите ги пуснаха да минат към палатката на Върховния княз. Едва ли някой би познал Роан в полуголия младеж, крачещ до слънцебегача. Проблясването на пръстените върху ръката на стареца беше достатъчно за стражите — те се поклониха пред късните гости и двамата поеха между палатките в смълчания лагер на Рьолстра.
— Вдигни факлата и го виж добре — скара се Уривал на следващия часовой. — Нима не виждаш, че това е негово високородие?
— Твоя светлост! Но какво правите тук в този късен час? Господарят не ми каза, че очаква посетители.
— Въпроси от лично естество между двама князе — сряза го Уривал. — Дръпни се от пътя.
Роан ускори крачка; ритъмът на стъпките като че ли му помогна да се стегне и поуспокои. Разкърши рамене, чертите на лицето му застинаха в сурова гримаса. Стигнаха до палатката на Рьолстра, откъдето долетя разгневеният глас на Валвис, но звуците бяха някак приглушени, сякаш нещо го стискаше за гърлото.
— Не смей дори да докоснеш моята господарка!
Вътре светеше лампа и върху стените на палатката се очертаха две сенки. Едната беше на Рьолстра, приведен заплашително над момчето, вързано за стол. Роан чуваше само яростния ритъм на сърцето си и дори не чу властния тон, с който старецът заповяда на стражите, които бяха притичали, уплашени да не би нещо да разтревожи спокойствието на господаря им, да не се намесват. Внезапно отвътре се разнесе гласът на Шонед, който прозвуча някак плътен и задавен:
— Пусни момчето! Рьолстра се изсмя гръмко.
Мисли, каза си Роан, от това зависи животът им… Проклятие, мисли!
— Какво имаше във виното? — попита Шонед.
— Нещо, което е много ефикасно за опитомяването на такива като теб. Но то няма да попречи на удоволствието ни, миличка.
— Остави я на мира! — извика Валвис.
— Колкото и да крещиш, момче, никой няма да дойде. Наоколо са само моите стражи, а верността им към мен съвсем е притъпила слуха им.
Роан се озърна — между него и четиримата стражи стоеше Уривал с факла в ръка. Тъмната сянка на стареца излъчваше явна заплаха. Дори и да бяха оглушали, стражите на Рьолстра все още виждаха добре отличителните знаци на високопоставения фаради.
— Какво искаш от мен, Рьолстра? — попита Шонед. — Тялото ми, уменията ми на слънцебегачка или и двете?
— Свършено е с тебе, ако я докоснеш! — извика отново оръженосецът. — Забранено е да се докосва фаради, а и господарят ми трепери над нея!
Внезапно Роан осъзна, че момчето и слънцебегачката си подхвърлят реплики, за да печелят време. Въпреки онова, което Рьолстра бе сложил във виното на Шонед, въпреки явната безпомощност на оръженосеца, никой от двамата не губеше присъствие на духа, продължаваха да печелят време, сякаш го бяха правили през целия си живот. Роан отправи безмълвна благодарност към Богинята, която бе създала мислещи същества като тях, и се овладя достатъчно, за да последва примера им. Първо трябваше да разбере къде точно се намира Шонед. Ъгълът между двете видими сенки му подсказа, че лампата е в средата на палатката, може би върху някакво маса. Момичето вероятно се намираше от другата страна на лампата, следователно, беше малко по-далече от Рьолстра. Добре, каза си той. Това му даваше възможност и пространство за действие.
— Знаеш ли, на Андраде никак няма да й хареса това — промълви тихо Шонед. — Отново смяташ да се гавриш с фаради и това ти се случва за втори път. Андраде ще побеснее.
— Стига! — кресна Рьолстра.
В този миг Роан забеляза, че Върховният княз застава с гръб към входа. Отметна тихо краищата на платнището и пристъпи безшумно в палатката.
Със свити и притиснати към брадичката колене Шонед се бе сгушила върху огромното легло. Лампата в средата на масата осветяваше ярко пребледнялото й измъчено лице, в очите й имаше нещо странно — като че ли погледът й не можеше да се съсредоточи в една точка. Все пак тя видя младия княз. Ресниците й трепнаха и тя затвори очи, после наведе унило глава към коленете си.
— Твърде неудобна поза за прелюбодеяние, Върховни княже — обади се тихо Роан.
Рьолстра се извъртя стремително назад.
— Как посмя да влезеш тук! Безочлив млад глупак…
— Няма смисъл да викаш стражата — посъветва го Роан. — Бездруго си имаш достатъчно свидетели, а и дали предаността на твоите хора ще издържи пред способностите на господарката Андраде?
— Скрит зад полите на леля си — каза подигравателно Върховният княз.
Роан се усмихна.
— Отвържи момчето. Веднага.
Рьолстра повдигна рамене. Роан пристъпи и застана между него и завързания за стола оръженосец, но със светкавично движение Рьолстра скочи към момчето, сграбчи го за косата и дръпна рязко назад главата му. В другата му ръка проблесна острието на нож.
— Свидетели, казваш? — каза мазно той. — И откъде знаеш, че има такива?
— Наистина трябва добре да обмислиш лъжите си, Рьолстра — каза Роан и се учуди на собственото си самообладание — Ако беше малко по-умен, щеше да се сетиш, че би могъл да обвиниш в покушение мен, момичето или детето. Така ще можеш да ни убиеш собственоръчно, да опозориш Андраде и целия ни род, а това несъмнено ще утвърди собствената ти власт.
Роан пристъпи още крачка напред.
— Виж ти, колко е умен малкият, отгатна мисълта ми! И кой от вас ще бъде първи? Може би онова досадно хлапе?
— Няма да ти е лесно — Роан отново се придвижи едва забележимо напред. — Мислиш не с главата, а с гащите си. Каква причина би имал всеки от нас да те убие? Оръженосецът ми, обвинен в убийство — нали въжетата ще оставят белези върху китките му! Ще те попитат за тях. Колкото до момичето — за какво й е на една слънцебегачка да причинява зло? На тях им е забранено да убиват. А и на мен защо ли ми е да те убивам? Всички знаят, че се заглеждам по дъщерите ти, а човек не убива току-така бъдещия си тъст. Пък и кой ли ще повярва, че дори и да се оженя за някоя от дъщерите ти и да те убия, какъвто съм си умен, ще се добера до върховната власт? Не, Рьолстра — усмихна се той, — трябва да те убия не преди, а след
