Лора Джо Роуланд
Иредзуми
Глава 1
— На мен се пада честта да открия тази церемония, в която сосакан Сано Ичиро1 и госпожица Уеда Рейко ще бъдат свързани в свещен съюз пред боговете — закръгленият късоглед Ногучи Мотоори — предишният началник на Сано и сватовник, който бе уредил този брак — се обърна тържествено към множеството, събрало се в една от приемните на замъка Едо.
В тази топла есенна утрин плъзгащите се врати бяха отворени към окъпана в багрите на алени кленови листа и лазурносиньо небе градина. Двама свещеници в бели роби и високи черни шапки бяха коленичили в предната част на помещението пред ритуалната ниша, в която бе окачен древен ръкопис с ками — имената на различни шинтоистки2 божества.
Под ръкописа като дар към боговете и към душите на предците бяха оставени кръгли оризови питки мочи и керамичен съд с осветено саке. До свещениците стояха помощничките им — две девойки с наметала и качулки. Върху рогозката вляво от нишата редом със свои близки бе коленичил бащата на младоженката — снажният и достолепен съдия Уеда, единият от двамата магистрати на Едо. Вдясно вместо починалия баща на Сано стоеше самият шогун Токугава Цунайоши — върховният военен диктатор на Япония, пременен в роба от брокат и цилиндрична черна шапка. До него коленичеха майката на Сано — слабичка крехка старица, и Хирата — първият помощник и васал на Сано. Всички погледи бяха насочени към центъра на залата, където пред две малки масички бяха коленичили Сано и Рейко — той в черна официална роба с фамилния герб, летящ златен жерав, и с двата меча на кръста, тя — в бяло копринено кимоно и дълъг бял копринен воал, който изцяло закриваше лицето и косите й. Пред двамата имаше по един плосък порцеланов съд с миниатюрно дръвче — борово и сливово, и стилизирана бамбукова горичка с фигури на заек и жерав — символите на дълголетие, гъвкавост и вярност. Ногучи и съпругата му коленичеха точно зад младоженците. Когато свещениците станаха и се поклониха към олтара, сърцето на Сано заби учестено и само с усилията на самурайското си самообладание той успя да прикрие вихъра от различни емоции в душата си.
Последните две години бяха осеяни с несекващи драматични промени — смъртта на обичния му баща; преместването от скромния търговски район Нихонбаши в двореца Едо; шеметния възход в кариерата и всички произлизащи от това предизвикателства… Имаше мигове, в които се боеше, че духът и тялото му не ще смогнат да понесат повече промени. И ето че сега се женеше за двайсетгодишна девойка, която бе виждал само веднъж, и то преди повече от година! Момиче, с което се бе запознал на уредена от Ногучи миай — официална среща между евентуални съпрузи в присъствието на родителите им. До този момент така и не бе разговарял с бъдещата си невеста, не знаеше нищо за предпочитанията й, нито пък имаше и най- бегла представа, какъв е характерът й. Почти не си спомняше външния й вид и нямаше да види лицето й до края на церемонията. Традицията на уговорените бракове сега му изглеждаше пълна лудост — какъв ли номер отново му кроеше съдбата? Късно ли бе да избяга?
От мъничката си спалня в женското крило на замъка Едо сокушицу Харуме, най-новата наложница на шогуна, долавяше забързани стъпки, блъскане на врати и пискливи женски гласове. В будоарите цареше трескав безпорядък — разхвърляни кимона, разсипана пудра за лице, прекатурени обувки. Слугите бързаха да свършат с официалните премени на двеста наложници и на техните помощнички, за да ги приготвят за сватбеното тържество на сосакан Сано. Но Харуме бе решила да пропусне празненството. Уединението бе почти невъзможно в женското крило, но сега камериерките й си бяха отишли, а дворцовите служители бяха заети. Майката на шогуна, на която прислужваше Харуме, днес не се нуждаеше от грижите й. Никой нямаше да я потърси, може би… И затова трябва да се възползва пълноценно от тъй рядката възможност да се усамоти.
Тя пусна резето на вратата и затвори капаците на прозорците. На ниска масичка запали лампи и кадилници. Трепкащите пламъчета очертаваха сянката й върху разделените с вертикални орнаменти хартиени стени. Тамянът димеше със сладникаво остър аромат. В стаята се възцари тайнствена атмосфера. Сърцето на Харуме заби учестено. Тя сложи на масата правоъгълна кутия от черно лакирано дърво, чийто капак бе инкрустиран със златни перуники, и порцеланова кана за саке с две чаши. Движенията й бяха бавни и грациозни, подобаващи за свещен ритуал. После отиде на пръсти до вратата и се заслуша.
Шумът бе утихнал; другите жени вероятно бяха приключили с обличането и се бяха отправили към приемната зала. Харуме се върна при импровизирания си олтар. С нарастващо нетърпение тя отметна назад блестящите си, дълги до кръста черни коси. Охлаби пояса си и отгърна полите на червения си копринен халат. Остана гола от кръста надолу и коленичи.
Огледа се с гордост. Осемнайсетгодишна, тя бе с узрялата плът на истинска жена и в същото време със свежото лъчезарие на младостта. Съвършена като слонова кост кожа покриваше стегнатите й бедра, заобления ханш и корема й. С връхчетата на пръстите си тя погали копринения триъгълник на венериния си хълм. Усмихна се при спомена, как неговата ръка галеше това място, как устните му целуваха шията й и как двамата се разтапяха от пламъка на взаимната си страст. Ето сега Харуме ще докаже по неоспорим начин вечната си любов към него.
Един от свещениците размаха дълга пръчка с окачени по нея хартиени ивици и извика:
— Оно ва сото, фуку ва учи, дяволите вън, сполуката вътре! Къш, къш! — за да прочисти залата. После изрече призив към шинтоистките божества Изанаги и Изанами — почитани първосъздатели на вселената.
Щом чу познатите думи, Сано се отпусна. Древният ритуал го извиси над съмненията и страха; обзе го тръпнещо очакване. Независимо от рисковете той желаеше този брак. Вече отвъд младостта, на трийсет и една години, Сано най-накрая бе готов да направи решителната стъпка и да създаде свое собствено семейство. И се чувстваше узрял за промяна в живота си.
Изминалата година и осем месеца на поста сосакан на шогуна представляваха несекващ низ от разследвания на престъпления, дирения на съкровища, ловене на духове и призраци, преследване на шпиони и предатели. Може би най-драматичният случай в кариерата му досега бе едно пътуване до Нагасаки, което едва не му костваше живота. Там бе разследвал убийството на холандския търговски представител Ян Спаен, а в хода на работата си бе прострелян, подпален, обвинен в държавна измяна, осъден на позорна смърт и едвам бе успял да избегне екзекуцията, доказвайки невинността си. Беше се върнал в Едо преди седмица и все още се чувстваше изморен — от насилието, което непрекъснато срещаше около себе си, от смъртта, която неизменно съпътстваше разследванията му, и от корупцията, която стигаше до най-високите етажи на властта.
Сега обаче с нетърпение очакваше своя заслужен отдих. Шогунът му бе отпуснал едномесечна ваканция. След продължилия цяла година годеж Сано с охота посрещаше перспективата за личен живот с една нежна покорна съпруга — сигурно убежище от външния свят. Копнееше за деца, особено за син, който да продължи името му и да наследи поста му. Тази церемония бе не просто публичен ритуал, ознаменуващ прехода, а портата към всичко, което желаеше и към което се стремеше.
Единият свещеник взе флейта и засвири тихо и протяжно, а другият му акомпанираше на дървен барабан. Следваше най-тържествената, свещената част от сватбения ритуал. Музиката заглъхна. Едната помощничка изсипа осветеното саке в месингова кана с дълга дръжка и застана до Сано и Рейко. Другата постави пред тях поднос с три подредени по големина плоски дървени чашки. Девойката с каната напълни първата, най-малката чашка, поклони се и я подаде на младоженката. Гостите бяха притихнали в очакване.
Сокушицу Харуме отвори черната полирана кутия и извади от нея дълъг прав бръснач с блестящо стоманено острие, нож с перлена дръжка и малко бурканче от черно лакирано дърво с името й, изписано в златно върху капачето. Докато нареждаше тези предмети пред себе си, в гърдите й запърха страх. Болката я ужасяваше, не понасяше и вида на кръвта. Дали някой щеше да прекъсне ритуала й, или още по-лошо — да разбере за нейната тайна, забранена любов? Сенките на опасни интриги изпълваха живота й. Имаше хора, които вероятно биха желали да я видят опозорена и прогонена от двореца. Но любовта изискваше жертви и правеше риска неизбежен. С треперещи ръце тя наля саке в две чашки — една за нея и една за любимия,
