здраво. Ножът опираше в гърлото й. — Била си тъй омаяна от луната — каза съпругата на даймио, — че си решила да повървиш покрай пропастта… — тя накара Рейко да мине върху разпиляната храна и покрай треперещия от страх Мияги Шигеру. — Спънала си се, паднала си там долу и си намерила смъртта си.
— Не! — нов пристъп на ужас омаломощи Рейко. — Съпругът ми никога няма да го повярва.
— О, напротив! — тя повлече Рейко надолу по стъпалата на беседката и от там — в пустата ветровита нощ. — Ще бъде истински нещастен случай! Върви!
Глава 39
— Не биваше да позволявам на Рейко да се доближава до Мияги! — извиси глас Сано, за да надвика тропота на препускащия си кон.
— Но нямаше как да предположите, че ще стане така — извика в отговор Хирата.
Двамата се носеха в галоп по виещ се нагоре към хълмовете път. Вляво зад гърба им оставаха неясните очертания на каменни насипи и тъмна гора; вдясно към града се спускаха по-ниски хълмове. С глас, треперлив от конския галоп, Сано извика на Хирата:
— Трябваше да се върна вкъщи и да се видя с Рейко, след като си тръгнахме от Асакуса, а не веднага да се отправя към селището на ета. Може би тогава щях да предотвратя този неин излет!
— Но ако не се бяхте видели с Дандзаемон, нямаше да знаете, че ножът по Харуме е бил хвърлен от жена!
Студен вятър биеше в наметката на Сано. Пълната луна ги следваше като зло, хищно око.
— Нямаше да я оставя да отиде сама — каза Сано, отказвайки да се успокои. — Сега щях да бъда с нея.
— Те не знаят, че тя работи за вас — възрази Хирата. — Всичко ще бъде наред.
— Ако не пристигнем навреме, ще се самоубия! — както се носеше напред, Сано отклони коня си в една тясна отбивка встрани от главния път. Пътеката ставаше все по-стръмна и тясна, докато накрая вече трябваше да слязат от конете и да ги поведат между безкрайни стени от високи дървета.
Въздухът бе пропит с мирис на бор и сухи листа. Сано имаше кошмарното усещане, че се катери непрестанно, но остава на едно и също място. Мускулите му бяха напрегнати; гърдите му се бяха сковали от тежкото му дишане. Дали Рейко беше добре? Колко оставаше, докато стигнат онази вила?
От гората до тях достигна неясно хрущене. Зад Сано Хирата извика:
— Какво беше това?
— Сигурно сме изплашили някое животно — отвърна Сано, зает единствено с мисълта по-скоро да стигнат. — Няма значение. Бързай!
Накрая стигнаха до едно равно място, където вилата се мержелееше тъмна и безмълвна. Пред конюшнята стояха два празни паланкина, единият от които с герба на Сано.
— Хей! — извика той. — Има ли някой тук? Двамата взеха фенерите, оставиха конете си и влязоха във вилата през незалостената врата. На рафтове по стената на антрето висяха най-различни оръжия. Забелязал два комплекта мечове, Сано се втурна в усойния коридор с викове:
— Ота! Фуджисава! Къде сте? Рейко?
Не последва отговор. Вдясно зееше тъмна кухня.
— От печката излиза пушек — каза Хирата. — Трябва да са някъде наоколо.
Тогава Сано долови нисък стържещ звук, който изтъняваше и завършваше с въздишка. Звукът се повтори, долитайки от стаята зад кухнята. Сано се втурна вътре.
На пода сред подноси полуизядена храна лежаха дванайсет мъже. Сано разпозна ескорта на Рейко и двамата си помощници. Ота хъркаше.
— Заспали са — каза Хирата.
Сано разтърси Ота.
— Събуди се! Къде е Рейко?
Ота само изстена и продължи да спи.
— Пияни са — каза Хирата с отвращение.
Тогава Сано долови дъха на Ота — от него се носеше някакъв особен сладникав мирис — не на алкохол, а на нещо, напомнящо развалени кайсии. Той грабна чашата на Ота и я подуши. В нея все още се долавяше същият мирис.
— Вероятно някакво приспивателно — страховете му за Рейко се превърнаха в ужасяваща сигурност, че госпожа Мияги е замислила да я убие. Защо иначе ще обезврежда охраната? — Хайде, ела да претърсим къщата!
Направиха го, но без резултат.
— Семейство Мияги вероятно са извели Рейко навън да гледат луната — предположи Сано и се втурна през задната врата. Градината беше пуста, но на върха на гористия хълм на фона на нощното небе луната очертаваше силуета на малка постройка. Вътре трепкаше светлинка. — Там горе са!
С фенери в ръка двамата с Хирата се гмурнаха в тъмната гора и с мъка се закатериха по едва видима обрасла пътека. Удряха се в ниски клони, хлъзгаха се по борови иглички и паднали листа, катереха се по скали и прескачаха паднали клони.
— Струва ми се, че някой върви след нас — каза Хирата.
Сано не обърна внимание на предупреждението. Останал без дъх, той излезе от гората и се завтече по тревистото било на хълма към малкия павилион със сламен покрив. Зад решетестите стени гореше фенер. Отвъд беседката се долавяха гласове.
— Моля те, братовчедке! Ако я убиеш, само ще влошиш нещата… — това бе гласът на даймио Мияги, дрезгав от отчаяние.
— Нямаме избор — крещеше в отговор съпругата му.
Докато Сано и Хирата се катереха залитайки, владетелят Мияги захлипа:
— Не можеш да се измъкнеш безнаказано след подобно нещо. Ще те екзекутират за убийство. Аз как ще се оправям без теб?
— Няма да можеш — в гласа на жена му прозвуча мрачно тържество. — В продължение на трийсет и три години аз ти служа всеотдайно, изпълнявам всичките ти желания, браня те от последствията. Убих онова съседско момиче, защото то те хвана да я шпионираш на вратата на тоалетната. Страхувах се, че ще ни създаде неприятности, и сложих отрова в чая й. Ако сега ме оставиш да убия и тази глупачка, никой вече няма да ни раздели!
Значи госпожа Мияги бе извършила и онова неразкрито убийство, за което бе споменал съдията Уеда! Дори когато страх прониза сърцето му, в Сано се надигна неистова надежда. Рейко все още беше жива. Задъхан, се втурна напред, заобиколи павилиона и замръзна на място. Фенерът му освети три фигури, които се откроиха като трепкащи очертания на фона на мрака. Владетелят Мияги бе коленичил на пътеката, която граничеше с пропастта. Някъде долу се долавяше глух шум от течаща вода. Малко по-нататък съпругата му стоеше на крачка от ръба и държеше Рейко за косите. Пищните им роби се вееха на вятъра.
— Рейко! — извика Сано. Даймио извърна към него обляно в сълзи лице. Акико се завъртя. Държеше кинжал, опрян в гърлото на Рейко. — Хвърли ножа! — нареди Сано на госпожа Мияги, като се опитваше да не допусне паника в гласа си. Връхлетя го ужас. — Арестувана си за убийствата на сокушицу Харуме и на Чойей. Ако убиеш жена ми, това няма да ти помогне! — остави настрана фенера си и махна с ръка. — Пусни я да дойде при мен.
— Направи каквото ти казва, братовчедке! — изстена умолително владетелят Мияги.
Оръжието трепна в нестабилната ръка на съпругата му, но тя продължаваше да държи Рейко. В очите й блесна отчаяние. Дългите й коси се вееха на вятъра. Сано едва разпозна превзетата дама, която бе видял преди два дни. С пламналите страни и оцапаната си с кръв брадичка тя приличаше на обезумяла. И животът на Рейко зависеше от умението му да се разбере с нея.
— Сосакан сама, жена ми не е лош човек — каза владетелят Мияги. — Лоша беше Харуме, тя ме изнудваше. Съпругата ми искаше само да ме защити.
Сано се обърна към госпожа Мияги:
— Ако пуснеш Рейко, ще посъветвам шогуна да вземе предвид особените обстоятелства и да смекчи присъдата ти — мисълта, че може да остави една убийца да избегне правосъдието, му бе противна, но той
