Игор Росоховатски
Учител
— Махни се глупак!
— И какъв още?
Чуха се два удара. Плач. Писък.
— Знаеш ли какъв си?
— Кажи, кажи, де! Какво, страх ли те е? Кажи, пъзло! Хайде, говори!
Тичайки, съборих кристалната ваза, която красиво зазвъня и заехтя из цялата стая.
— Казвай какъв съм! Гърбав? Сакат?!
Град от удари се сипеха върху някого.
Аз знаех не само тяхната сила и заряд от злоба, знаех и от какво трябваше да се страхувам. Бутнах купчинката книги и още нещо, което ми пречеше да стигна до Вратата, блъснах я с рамо и мълчаливо се хвърлих към момчето. Видях тесния гръб и дългите здрави ръце…
Не можех да го удържа и затова го стиснах така, че то започна да се задушава. Едва тогава побойникът усети моето присъствие и изхриптя:
— Пуснете ме…
Аз мълчах, като продължавах да го стискам. Струваше ми се, че държа зверче. Стигаше само за миг да го отпусна — и то отново би се хвърлило върху жертвата си. Не можех да откъсна поглед от окървавеното лице на момичето, което момчето бе удряло.
— Пусни ме…
Неговото тяло омекна, почти увисна в моите ръце и въпреки волята си разхлабих хватката, като го обърнах с лице към себе си, гледайки го в упоритите, сухи и безцветни очи.
— Момиче? Ти си посмял да биеш момиче? Момиче, което е два пъти по-малко от тебе?!
Не можех да намеря нужните думи. Яростта кипеше в мен, търсейки отдушник и няколко пъти силно го разтърсих, докато се овладях. То стоеше полузадушено, но не и укротено.
— Нека да не ме дразни. Иначе ще и покажа… Какъв съм… сака…
Аз не започнах да му обяснявам, че момичето не го е наричало нито гърбав, нито сакат, че всичко това той сам си го е измислил, че сам се е наричал така. Всякакви обяснения биха били излишни — в това вече неведнъж се бях убеждавал. Него го бяха преместили в моята група, повериха ми го като на най-сдържания от възпитателите и за някакви си три месеца то ме „превъзпита“ — превърна ме в неврастеник.
Отначало още се държах, казвах си: Не е виновно, сакато е. Бяха го съсипали от операции в клиниките, като се опитваха да му оправят белите дробове, сърцето, гръбначния стълб. Жлезите… То се бе родило паралитик — последното звено от веригата на дядо-алккохолик и слабоумен баща, който сякаш на шега му бе дал името на библейския красавец — Йосиф. Извадиха го от оковите на паралича, има надежда, че ще се удаде и в бъдеще, след още няколко операции, да оправят и гърба му. Но как да се оправи неговата тъпота? Неговата дива злоба и към възрастни, и към деца? Аз пробвах да го привлека в своя кръжок по рисуване и моделиране, но даже и безмълвните образи на хора предизвикваха у него припадъци на ярост, и той в мое отсъствие нарочно повреждаше платната, разбиваше гипсовите фигури. Само животните не будеха у него злоба. Като забелязах това, аз му възложих да се грижи за зайците, но един от тях той веднага опече на огъня. На моите нравоучения — забил поглед в земята, той, облизвайки се, отговори: „Вкусно е“.
И даже след това аз все още се надявах на нещо: толкова голяма беше моята самоувереност. Не исках да се предавам. Да си призная, че тук бяха нужни нечовешки нерви и търпение. Макар и само затова — към дългия списък на жертвите му да не се прибави още и полуделият му възпитател.
— Тръгвай! — изкрясках му, дърпайки го за ръката.
Вмъкнах Йосиф в кабинета на директора. Изражението на лицето ми е било достатъчно красноречиво, защото директорът сведе глава.
— В специалното! — изревах аз. — Измивам си ръцете!
— Да, да, добре, моля ви, само се успокойте — директорът ми подаде чаша с вода, която изпих на един дъх.
Възпитаникът, гледайки ни с откровено любопитство, малко се обезкуражи. Лицето му, което само злобата оживяваше, стана тъпо и жалко.
Тази нощ не ми беше до сън. Унижение, досада и съмнения не ми даваха покой. Възглавницата ми пареше и аз я преобръщах. В края на краищата започнах да виждам в тъмното и открих, че автоматичната ми писалка, която безуспешно търсех вече три дни, се търкаля под креслото и блести там като тайнствено око.
Разбрах, че никакви усилия не ще ми помогнат да заспя и намятайки халата си, рязко натиснах превключвателя. Отидох в своята работилница. Гипсовите модели подозрително се бяха вперили в мен с пустите си очни кухини, разноцветни лица ме гледаха от платната. Тук имаше стотици скици, стотици лица и изражения, уловени на хартия, на платно, налепени от глина; пластмасови, издялани от камък. Така аз пробвах да създам облик на учител, в когото децата биха повярвали от пръв поглед.
Но моят се получаваше или уродлив, или много красив, което в края на краищата не е толкова чудно. Понякога ми се струваше, че най-после късчето чудо е готово: този нос на картината е неговият, това чело е неговото. Но щом само ги съединях в портрет, моите надежди рухваха. Казвах си: не бъди магаре, ти си си поставил задача по силите само на голям майстор… Не помагаше… Тогава започвах да хитрувам: Бедничкият ми, как не разбираш, че задачата е въобще неизпълнима. Такъв образ не може да има. Но тъй като хитрувах сам със себе си, то веднага си отговарях: той се появява във въображението ми. Защо да не мога да го пренеса на материала?
Гледах на последната си скица, още вчера ми се струваше почти удачна: част от лицето, устните и брадичката… но днес не можех да не се запитам: а Йосиф би ли повярвал на тези устни?
Зората дойде като спасение. Обличайки се, твърдо си казах, че вчера постъпих правилно, че всъщност не можех да постъпя другояче, че нито един човек не можеше да изтрае Йосиф. Но вървейки по тясната пътечка през градината към зданието на канцеларията, все пак съжалявах „гнусното“ момче. Аз знаех, че в специалното нямаше да бъде зле за Йосиф. Просто той над никого нямаше да може да издевателствува. Там няма непослушни деца, по-точно — там те стават послушни. Йосиф ще попадне при възпитател, когото той не ще може да подлуди. Срещу него ще бъдат нечовешки нерви и нечовешко търпение. Та нали неговият възпитател ще бъде същество с осем или девет сигнални системи, с органи на Висшия Контрол.
Никога не съм принадлежал към тези, които са ненавиждали или са се боели от сихомите, тези свръххора, създадени в лаборатории. Виждал съм ги — не само по телевизора — великани и гении — с „прекрасни, волеви, изразителни лица на герои“, както писаха във вестниците. Твърде прекрасни, твърде волеви, твърде изразителни!
Над тях се е трудила цялата планета, всички ние: физиолози и химици, генетици и лекари, математици и инженери, най-добрите художници и скулптори, създали формите на носа, устните, скулите, веждите, челата, раменете… Природата никога не се е старала така за нас. Какво пък, така и трябва да бъде. Нека сега сихомите се отблагодарят на своите създатели, нека се потрудят за нас. Те могат даже да ни лекуват и оперират — тяхната колосална памет, тяхната бързина на мислене и реакция, техните точни и могъщи ръце ще направят това най-добре.
Но да им поверим възпитанието на нашите деца? На тези — най-трудните, лесно ранимите, сакатите?… Да, сихомът може, както и всеки човек, да прочете „Слепият музикант“. Той може да се ужаси от страданията на нещастния Квазимодо. Но както и всеки човек, ще прочете, ще се ужаси, ще се разчувствува и… ще забрави. Чуждата рана си остава чужда, чуждата болка — чужда. Така е даже и с обикновените смъртни, които лесно могат да се поставят на мястото на сакатия. А сихомът? Същество, което безболезнено настройва и пренастройва своя организъм? Та нали това е главното качество, което сме дали на сихома, за разлика от майката-природа, която ни е лишила от него. И точно то няма да им позволи да почувствуват цялата сила на човешката безизходица.
Йосиф и директорът вече ме чакаха, но не на площадката за излитане, а в кабинета. Аз се стараех да не гледам очите на директора, които питаха: „…Нима ние сами не ще се справим с него?“
Директорът промърмори изпитателно:
— Е, какво пък, драги, щом сте решили окончателно…
