се бояли от него. Но с цялата си душа били предани на държавата и когато дотрябвало, масово отивали в народното събрание. Само със съществуването на тая именно класа граждани можем да си обясним, защо въпреки демократичното си устройство, въпреки новите течения в мисълта, Атинската държава все пак, общо взето, си оставала консервативна и привързана към старото.
В V в. най-много се променил културният облик на Атина. Измежду поетите и мислителите на VI в. няма име на друг някой атински гражданин освен Солоновото. В V в. в това отношение настъпва рязка промяна: повечето бележити културни дейци от това време са или атиняни, или граждани от други градове, но живеещи в Атина. В Мала Азия още продължават да работят някои представители на зараждащата се гръцка философска мисъл, например Хераклит, който пръв е схванал и оценил ролята на движението в живота на природата. Но ето вече Анаксагор, родом от Клазомена в Мала Азия, за когото ще говорим и по- долу, живее и работи в Атина. Енергично твори и итало-сицилийската група философи. Емпедокъл от Акрагант в Сицилия, приемникът на елеатите, създателят на атомната теория и на учението за борбата за съществуване и за оцеляването на приспособените към тази борба организми, намерил привърженици и приемници не в своето отечество, а в Атина в лицето на Левкии и Демокрит, които допълнили атомната теория с учението за механическата сила на притеглянето, създаваща от атомите видимата природа, и в лицето на споменатия вече Анаксагор.
Това показва как центърът на тежестта в културния живот бързо се мести в Атина. Всички благоприятни условия за това били на лице. Никъде другаде за творческата личност не се откривали толкова възможности, колкото в Атина. Никъде другаде нямало такава свобода на словото и на мисълта и никъде нямало такъв жив интерес към всичко ново. Атинската демокрация държала, разбира се, на правото си да се разпорежда с личността и с живота на гражданите си, когато това налагали висшите държавни интереси. Всеки закон, веднъж минал през народното събрание, бил всесилен. Демокрацията се страхувала от твърде влиятелни ръководители на едно силно малцинство, като от зародиш на възможни усложнения и революции, и ги отстранявала чрез гласуване (осгракизъм), като ги изпращала на почетно заточение. Но тя не се намесвала в частния живот, в интересите, в мислите и речите на гражданите, предоставяйки всекиму да живее както си ще.
Атиняните били малко по-консервативни в областта на религиозния живот. Те давали свобода на хората да говорят и да мислят, каквото си шат, но ревниво пазели старите религиозни традиции. Жертва на този религиозен консерватизъм станал, както ще видим по-долу, и сам Сократ. Религията се съсредоточавала главно в култа, ето защо атинският гражданин най-много пазел и съблюдавал именно култа. Поради това атинският народ не търпял и не прощавал резки прояви против боговете въобще и против техния култ, поради това и проповедникът на атомистичната теория Анаксагор е бил принуден да се прости с отечеството си и да отиде на заточение. Но към опитите за едно по-нататъшно одухотворение и очистване на религията, към наченките на зараждащото се единобожие, и то тъй, както се проявяват те в Есхиловите произведения, народът се отнасял с внимание и сериозно, и атинската драма, разбира се, издигнала високо нивото на религиозното му миросъзерцание. Все с по-голяма и по-голяма почит се ползват вече и Елевзинските мистерии, които тъкмо през този V в. влизат в тесен съюз с орфизма.
Такава е била обстановката, при която са създадени великите придобивки на гръцката мисъл и на гръцкото изкуство, с които тъй много е наситен животът на Атина през V в. и които скоро станали класически за целия гръцки свят. Едно от най-великите създания на атинския гений през V в. е трагедията. Неин творец, както вече споменахме, е Есхил. Незначителната на пръв поглед, въведена от Есхил техническа реформа в диалога на трагическия хор с разказвач, а именно това, че бил въведен и втори разказвач, втори актьор, довела свещеното действие при Дионисовия празник до същинска драма, същинска трагедия, която в основните й черти от Есхил сме наследили и ние. Диалогът на актьорите, прекъсван от хоровите песни, дал възможност на Есхил да представя пред очите на зрителите покъртителни картини на дълбоки душевни преживявания, допълвайки ги в песните на хора с мисли и чувства на автора. Есхил взима сюжети не толкова от живота, а главно от митовете, които сами по себе си са пълни с такова безкрайно разнообразие от цветисти разкази из живота на героите и боговете, че много лесно било в тях да се намерят сюжети за човешка драма. Както Есхил, така и приемниците му групирали драмите си в трилогии — три драми с един сюжет и със заключителна сатирична драма-пародия накрая: но всяка е трябвало да бъде завършена сама за себе си и с останалите била свързана само с общите си действащи лица. От грамадния брой написани от Есхил трагедии (може би около 90) до нас са запазени само седем; от тях една трилогия — „Орестия“, в която се разказва покъртителната драма за отмъщението на един син на майка си за убийството на бащата, мъченията на съвестта у сина и изкуплението им. В „Перси“ Есхил, като изключение, взел за сюжет великата, току-що изживяна персийска война, в която сам Есхил взел дейно участие, сражавайки се като прост войник в Маратонския бой. По всеобщата преценка на целия античен свят, към която преценка изцяло се присъединява и съвременната литературна критика, Есхил, от художествено гледище, не само е създал трагедията, но е дал и най-съвършените й образци, ненадминати и до днес още нито в античността, нито в съвременността.
По-млад съвременник на Есхил бил Софокъл. Броят на трагедиите му бил още по-голям от Есхиловите (познати са ни 111 заглавия), но запазени са до нас пак само 7 (и половината от една сатирическа драма). С общ сюжет са свързани три, взети от историята на Тиванската царстваща династия: „Едип цар“, „Едип в Колон“и „Антигона“, обаче във всяка една от тях е обработен отделен, напълно завършен епизод. Най-после най-младият съвременник и съперник на Софокъл е Еврипид, който станал любимият трагически поет в късногръцкия и в римския свят, но който не се ползвал с особено голям успех приживе; той ни е завещал своите 19 трагедии от общия им брой 75.
Главното значение на атинската драма покрай поразителното й литературно съвършенство: езикова красота, езиково богатство, безкрайно разнообразие и високо красиви образи, изключително майсторско стихосложение и майсторска разработка на сюжетите — е в това, че в нея поетите за пръв път показват на хората собствената им душа, изкарват пред очите им развитието в тази душа на борбите със самата себе си, с околните, с общество и държава, с божиите и човешките закони. И при все това атинската трагедия не е отвлечена; тя черпи вдъхновение от живота на атинското общество в V в., не страни от политиката, старае се да разреши много социални въпроси. Мъчно е с няколко само думи да се предаде онова богатство в съдържанието на атинските трагедии от V в., мъчно е да се прокара някаква по-съществена отличителна разлика между тримата еднакво велики поети. За историята на атинската култура е достатъчно да изтъкнем факта, че появата на атинската трагедия е начало на рязката промяна в целия мироглед на хората на онова време. Зрителите излизали от театъра и отнасяли със себе си цял свят нови представи и идеи, приучвали се по-дълбоко да се вглеждат в собствената си душа и по-другояче да се отнасят към душевните преживявания на близките си.
Също такова влияние проявила върху атиняните и комедията. Тя се развила по-късно от трагедията и при това под силно нейно влияние. Създателите на комедията — Евполис, Кратин и Аристофан, от които добре познаваме само Аристофан (запазени са 11 комедии от всичките му 44) — са съвременници на Пелопонеските войни. Комедията никъде не засяга митологически сюжети; съдържанието си тя взима от ежедневния съвременен живот. Тя не се интересува от душевните преживявания на човека. Във фантастична, високо комична форма, тя разглежда злободневни въпроси, а понякога дори въпроси на даден момент. Въпросът за жените и за женското равноправие, учението на Сократ и на софистите (вж. по-долу), мир или война, личността на някой политически деец — ето, такива неща се изнасят на сцената и се осмиват в наи-безпошадна и най-откровена форма. Комедията била нещо като голяма политическа и социална катедра, от която авторът беседвал с атинските граждани, осмивайки всичко, което по негово мнение е достойно за весел, понякога закачлив, а понякога дори злобен, но винаги откровен смях.
На същите въпроси из областта на морала, на политиката, на социалния живот, които въпроси поставяли пред атиняните трагедията и комедията в поетично-художествено осветление. На същите тия въпроси се натъквали атинските граждани и в катадневния си живот. Те гласували закони в народното събрание, изготвяли законопроекти в съвета, решавали делата в народния съд. От гласа на всеки един гражданин често зависела съдбата на отделните видни съграждани, на най-добрите атински граждани, от него зависело решението на въпроса за живот или смърт. Този глас често е решавал най-сложните политически въпроси, засягащи Атина и съюзниците й, въпроси от които често зависело самото съществуване на държавата. Всяко едно решение давало повод за критики, за насмешки, а често за омраза и злоба. Всеки атински гражданин имал дял в общата отговорност за това или онова решение. Ясно е, че
