повечето атински граждани винаги искали да гласуват и да решават въпросите по съвест. Много пъти са били принуждавани публично да защитават своето гледище. Обаче не били подготвени за такава една пълна с отговорности дейност. Още значи не е бил създаден типът па професионалния политик. Атинянинът търсел ръководство и ръководител, чувствал нужда от политическо възпитание и неведнъж изпадал в положението на пълна безпомощност. Почнали да се търсят хора, които биха могли да помогнат на простосмъртния гражданин, да го научат да разсъждава, да мисли и да говори. И такива хора се намерили.
Едни от тях сами търсели истината и просвещавали съгражданите си само между другото, а други превърнали процеса на обучението в своя професия. Атиняните наричали такива учители софисти. Софистите учели всеки, който желаел да се научи да мисли, да разсъждава, да говори и да пише. Колкото по-оригинална мисъл проявявал някой софист, колкото по-силна била логиката му и колкото по-ясен и по- богат бил неговият начин на изразяване, толкова с по-голям успех се ползвал и толкова по-широк кръг от ученици имал. Те малко се интересували от въпросите за световното устройство. В центъра на размишленията им бил човекът, обществото, държавата. Те подхващали въпросите без някакви а приорни гледища, без предварително приготвено решение. „Сам човекът“, т.е. неговият разум „е мерилото на всичко“, казвали те. Само по пътя на логичното разсъждение може да се намери онова, което ни се струва истина и което убеждава другите. Значи главното е човек да може да разсъждава, да мисли логично и със словото си да убеждава другите. При такава насока на мисълта у софистите трудно е да се намери някаква обща линия в учението им, линия, обща и еднаква за всички. Те не са били някаква философска школа, макар и от тяхната дейност да са се развили по-късно цял ред философски школи. Само едно е общо за всички: търсенето на вероятни отговори на трудни въпроси. Самите отговори обаче те търсели в разни насоки и по разни пътища. Друго общо за всички е това, че пътищата им били логически и диалектически и че отговорите им на въпросите не били във формата на догма. Най-после и това, че всички те се интересували главно от политически и социални въпроси, ето защо те с право могат да бъдат наречени бащи на социологията и на държавните науки. Знаем, че един от най-прочутите софисти — Протагор — пръв е поставил и се е опитал логически да разреши въпроса за произхода на обществото и на държавата. Друг един — Хиподам от Милет, математик и инженер, автор на една нова теория за постройка на градове, приложена от него при планировката на новото атинско пристанище Пирея (такива градове имали вид, приличащ горе-долу на шахматна дъска), бил първият мислител, който е създал едно чисто теоретично построение на идеална държава и идеално общество. В същия дух работели и другите: Тразимах създал учението, според което само най-силните и най-добрите имали право на власт; намерили се защитници и на комунизма и на анархизма. И навсякъде във всичко това царува една основна идея: това, което в човешкия живот е предопределено и установено от природата, само то е естествено и поради това необходимо; а всичко, което са създали хората, всичко това е условно и нетрайно. Това схващане е било ясно изразено в неотдавна откритите фрагменти от трактата „Върху истината“ от софиста Антифон, съвременник на Аристофан, когото Аристофан много пъти напада със своя горчив сарказъм. Философията на Антифон, основана на Демокритовия атеизъм, е чисто материалистическа.
Измежду софистите на втората половина от V в. изпъкнала една необикновено оригинална и необикновено силна личност — Сократ. Сократ не е бил професионален учител; той сам търсел само истината. От ден на ден той почнал все по-често да се явява навсякъде, където се събирали атиняните, и завързвал с тях безкрайни разсъждения по основните въпроси на живота. С острата си диалектика той още в самото начало разбивал възможните отговори на въпросите си от страна на събеседниците си, а чрез постановката на самите въпроси и чрез предварителните си реплики подготвял почвата за разумно и точно решение на въпроса. По такъв път той постепенно се доближавал до определението на основните понятия в човешкия живот: що е добродетел, що е красота, що е справедливост и т.н. Ние не знаем в какво се е състояло всъщност неговото учение. Нашите извори за него са „Memorabilia“(„Спомени“) от Ксенофонт и редицата диалози на Платон. И Ксенофонт, и Платон са били ученици на Сократ. Ксенофонт бил човек със средни способности и с повърхностно философско образование. Платон е бил един от най-великите мислители в световната история. И мъчно е да се съгласуват техните твърдения за Сократ. Има много нещо в учението на Сократ, което Ксенофонт не е могъл да разбере. А Платон е могъл да приписва на учителя си чисто свои схващания. Но ние трябва да приемем, че както огромното влияние на Сократ върху пялата по- късна мисъл, така и фактът, че всички по-сетнешни философски школи водят произхода си от него, доказва ясно едно нещо, а именно, че той е внесъл някакъв нов елемент във философията, който привлякъл вниманието на всички съвременни мислители. Изглежда, че тоя нов елемент е бил отчасти преобладаващото значение, което Сократ приписвал на човека и отчасти въодушевлението, с което призовавал хората да „познаят себе си“и да водят по-добър живот както като отделни личности, така и като членове на разни сдружения, в това число и на главното сдружение — държавата. Той нямал строго определени политически възгледи и не е бил противник на демокрацията. Но той ясно виждал всичките й отрицателни страни и особено пълната неподготвеност на гражданите да управляват държавата. Ето защо апелирал към тях да вдълбочат и разширят знанията си и да развиват мислителните си способности. Не е бил и атеист. Той вярвал в боговете и често им принасял жертви, но чувствал в себе си присъствието на божествено същество, на своя демон. Вярата му приличала на вярата на Есхил. Тя била вяра в едно висше същество, което управлява света. В дейността на Сократ имало нещо, което дразнело и предизвиквало. Малко са ония атински граждани, на които той да не е посочвал колко малко знаят те и колко зле разсъждават, колко ненадеждно е това, което те смятат за непоколебимо и трайно. Ето защо няма нищо чудно, че консервативният Аристофан рязко го нападнал в една от комедиите си („Облаци“) и че се намерил обвинител (Анит), който поискал той да бъде наказан от съда, задето „не вярва в боговете, които държавата признава, и задето развращава юношите“. От всичко това лесно можем да разберем защо атиняните с радост възприели мисълта да се отърват от тази „конска муха“и защо тъй спокойно го осъдили на смърт, макар и честно да е изпълнявал всичките си граждански задължения.
Жаждата за знание и стремежът към търсене на истината създали в атиняните жив интерес и към миналото. Всеки атинянин искал подробно да знае какво е станало преди няколко години през време на персийското нахлуване и да си обясни защо и как Гърция е успяла да изживее и да преодолее такова голямо нещастие. Видяхме по-горе, че интересът към миналото не е бил чужд за йонийските мислители и че още в Мала Азия се явили неколцина писатели, които събирали исторически факти из миналото на малоазийските елини и на съседните им източни народи. Ето защо няма нищо чудно, че един от тези малоазийци — Херодот, роден в карийско-дорийския Халикарнас, преселил се в Атина и заедно с атиняните, вече като атински гражданин, взел участие в основаването на колонията Турии в Италия, се заел да разкаже на атиняните „историята“ на Персийските войни. Той добре познавал йонийската историческа литература и много пътешествал. Бил е и в Египет, и във Вавилония, познавал добре Мала Азия, биле може би за малко време и в Олбия при устията на Днепър и Буг. Навсякъде с безграничната си любознателност посещавал историческите места с паметниците им от дълбока старина, събирал разказите на местните жители за значението на паметниците, които посещавал, вглеждал се в нравите и обичаите на жителите и в особеностите на страната. В Атина той с още по-голямо усърдие беседвал с хора, взели лично участие в Персийските войни, а също тъй и с хора, чиито бащи и деди били във връзка със събитията, които довели работите до нахлуване на персите. Проучвал и паметниците, свързани с това нахлуване, и събирал възникналите около тях разкази и легенди. С особена любов той завързвал беседи с жреците и многонеща научил от разказите на жреците на Делфийския храм. Тъй той създал своето изследване, своята „история“ на Персийските войни.
В книгата си той не се задоволява само да предаде събитията, а се старае главно да разбере миналото. За целта, преди да започне изложението на самата история на войната, предварително дава описания на страните, с които тази история тъй или иначе е във връзка. Характеристиките му на Мала Азия, на Персия, на Вавилония, на Египет и на Скитското царство се четат с увлекателен интерес, при все че много неща в представите му за историята на тези страни впоследствие са излезли неправилни и неточни. В самия разказ за постепенния развой на борбата между перси и гърци целият общ ход на събитията е предаден точно, макар и осветен от чисто атинско гледище, тъй като Херодот станал в Атина пламенен атински патриот. Без Херодот, бащата на историята, знанията ни за хода на Персийската война биха били все толкова откъслечни, каквито са знанията ни например за политическата история на Гърция до тази война и за времето между нея и Пелопонеските войни. Херодот е първият и единственият историк, който е събрал
