И въпреки всичко това много неочаквано било известието, което се разпространило по целия гръцки свят, че тиванецът Пелопид успял да разбие един отряд непобедими спартанци. Малко след това идва и друга вест: беотийската милиция спечелила при Левктра в 371 г. пълна победа над спартанската армия, когато Спарта, при съдействието на цяла Гърция, с пълна увереност отивала да съкруши упоритите беотийци. Тиванците дължат успеха си в тази борба изцяло на военния гений на Епамиионд, който успял да внесе реформи в тактиката на гръцката опълченска войска, да постигне сериозни военни успехи и да въодушеви Беотия за борба с потисниците на Гърция — спартанците. Победата при Левктра и походът в Пелопонес довели до отделянето на Месения от Спарта, т.е. до пълен подрив на военните сили на Спарта. Голям брой спартиати притежавали земи, дадени им от държавата, в Месения, и сега, като се лишили от тях, не могли вече да издържат нито себе си, нито семействата си. Този подрив на силите на Спарта още повече разложил и без това нездравия политически живот на Елада. Изчезнала и последната сила в Гърция, която кога повече, кога по-малко успешно, но все пак представлявала преграда за засилващата се политическа анархия. Спарта престанала вече да играе решителна роля в живота на Елада, и то завинаги.
От друга страна пък, нямало кой и да замени Спарта. Вторият Атински морски съюз бил създаден с цел за борба със Спарта. Когато Спарта изгубила политическото си значение, Атина се опитала да превърне и този военен съюз в Атинска империя, и то със същите насилнически средства, с каквито си бе послужила и преди Пелопонеската война. В резултат обаче възникнало недоволство сред съюзниците, възникнали войни и съюзът скоро се разпаднал. А хегемонията на Беотия в никакъв случай не могла да бъде трайна и здрава. Беотия нямала зад себе си нито историческото минало, нито богатствата и културата, които Атинската държава бе успяла да създаде, нямала също тъй и превъзходната гражданска, и същевременно професионална армия, в която бе силата на Спарта. Ролята на Тиванската хегемония в историята на Гърция е чисто отрицателна. Тя осуетила и последния опит със силите на един град-държава да се създаде в Гърция национална държава или някакво подобие на такава.
След като се разложил Спартанският съюз и след като Тива постепенно отслабнала, политическото състояние на Гърция не може да се определи с друга дума, освен с термина анархия. Наблюдателите от този период, дълбоките и предвидливи политици, като Ксенофонт и Исократ (за него вж. в следващата глава), Платон и Аристотел, виждали страшния ужас на тази анархия, по не виждали изхода от нея. Сега за нас това състояние на нещата е лесно обяснимо: наистина изход не е могло да има, защото политическата мисъл по него време била закована в рамките на града-държава със своеобразното му разбиране на понятието свобода, разбиране, което приравнява свободата с осъществяването на известна сума политически права изключително в тесните оредели на родния град и на ограничената му територия. С други думи, в основата на политическата мисъл на гърка лежала суверенността на съответния град и пълната му политическа независимост. Всичко, което нарушавало тази суверенност, за гърка е било състояние на непоносимо робство. Ето защо Гърция тъй упорито се е борила и против Атина, и против Спарта, предпочитайки политическата анархия пред подчинението на кой да е от градовете-държави.
Пак поради същия този дълбоко вкоренен в гръцките разбирания сепаратизъм не успял опитът и на Сиракуза да обедини в едно държавно цяло Гърция на запад. Само за късо време опитът успял. Под натиска на постоянната опасност от страна на Картаген и от страна на италийските племена гърците от Сицилия и Италия понасяли военната диктатура на талантливия политик — сиракузкия тиран Дионисий. Веднага обаче след смъртта му (368–367 г. пр.Хр.) и неговата Сицилийско-италийска държава се разпаднала, и то тъй, че никога вече не могла да бъде възстановена в същите граници. Няколко десетилетия след неговата смърт същата участ сполетяла и кратковременната Сиракузка империя на Агатокъл, другия тиран на Сиракуза. И тук причината за неуспеха трябва да се търси пак в това, че тиранията на Дионисий и на Агатокъл се крепяла върху основите на града-държава, който в гръцката си форма органически бил неспособен да стане център на едно по-голямо национално и политическо обединение.
И тъй, градът-държава от гръцки тип през двата века на своето развитие не можал да създаде национално обединение на Гърция и тя изпаднала в състояние на пълна политическа анархия, която от своя страна трябвало да я доведе и до подчинение на по-силни и по-сплотени държавни единици. Освен върху вродения у гърка политически сепаратизъм вината за неуспеха в значителна степен пада и върху държавното устройство на града-държава и главно върху иай-съвършената и прогресивна негова форма — демокрацията. Гръцката демокрация се показала неспособна да създаде такива държавни форми, които да примиряват свойствения на гърците индивидуализъм с необходимата за съществуването на една силна държава гражданска дисциплина и с разбиранията за нуждите на цялото, макар и те да биха противоречали външно на интересите на отделните лица, на отделните класи или на отделните общини.
Петият век пр.Хр. е епоха крайно благоприятна за развитие на индивидуализма. Широкият размах на търговията, огромният технически напредък в областта на земеделието и на промишлеността, господството на Гърция над един обширен пазар, ролята й на доставчик на дървено масло, на вино, на промишлени произведения и на предмети за разкош във всички ония страни, в които прониквали гръцки колонисти, всичко това давало възможност на гърците да проявят своя предприемчив дух в икономическата област, да преминат от по-примитивните стопански форми към капиталистическо стопанство и към производство, работещо за един неопределено голям пазар с все повече увеличаващ се брой потребители. Наченки на такива стопански форми намираме в Атина както в V, тъй и в IV в. Немалко спомогнало за прехода към капиталистическо стопанство и робството като общопризнат институт, в чиято необходимост и естественост никой дори и не се съмнявал. Пазарите на роби давали в изобилие работна ръка и колкото повече се засилвала политическата анархия, толкова по-изобилен бивал притокът на роби и толкова повече поевтинявала работната сила. Но на пътя на капиталистическото развитие се препречила държавата. Общо взето мъчно можем да си представим истински развит капитализъм в границите на малки държави. Много незначителна била територията им и много голяма конкуренция срещала всяка държава в лицето на съседите си. Освен това вътре във всяка държава капитализмът е имал да се бори със социалистическите тенденции на държавата, с голямата й подозрителност към всеки, който би се издигнал над масата граждани било с богатството си, било с умственото си или нравствено превъзходство. Капитализмът и индивидуализмът, развивайки се безспир, постоянно се сблъсквали с демократическата държава, а това довеждало до пълна нестабилност в живота, пречело на здравото развитие на капитализма и го превръщало в спекулативен капитализъм, с който държавата нямала сили да се бори.
Една от най-характерните особености на гръцката демокрация е възгледът й върху държавата. Държавата според нея е собственост на гражданите и оттук произтича пълната вяра в това, че държавата, в случай на нужда, е длъжна да храни гражданите, да им плаща за изпълнението от тях на политическите им длъжности и да се грижи да им доставя развлечения. Държавата трябвало да прави всичко това или за сметка на държавното имущество, в което влизали и външните й владения и плащанията на съюзниците й, или пък за сметка на по-богатите граждани, ако не стигали доходите от държавното имущество. В краен случай държавата прибягвала до конфискация на имотите на по-заможните граждани, и то под разни предлози. Грижите на държавата да се продават на гражданите хляб и хранителни продукти на цени, често по-ниски от пазарните, да се плаща на гражданите заплата за участието им в народните събрания и изпълнението на длъжностите съдия, член от съвета или магистрат, да им се дават пари, за да си купуват билети за театъра и най-после безплатно да изхранва гражданството в случай на глад — всичко това обикновено се постигало чрез принуждаване на заможните граждани да дават средства за него, или пък ги принуждавали сами да се заемат да уредят на своя сметка разни клонове на държавното стопанство, например да закупуват, да раздават или да продават хляб (това се наричало литургия), или най-после чрез принудителни заеми. Литургия било и доставянето и въоръжаването на военни кораби, а също тъй издръжката и обучението на хора и на актьорите за театралните представления.
Същата уравнителна тенденция държавата проявява и в държавната, социалната и културната област. Всички граждани са равни — ето принципът на демокрацията. Ако това равенство в действителност не съществувало, взимали се мерки всички насила да се изравнят, като се вземе за мерило средният, ако ли не и най-нисшият гражданин. В областта на държавния живот всички граждани могли и били длъжни да служат на държавата като магистрати. Оттук си води началото системата повечето магистратски длъжности да се заемат не по избор, а по жребий. В социалната област същата цел, за уравнение, преследвали законите, които ограничавали разкоша; в нравствената област — законите, които предписвали определени правила за поведение; а в сферата на умствения живот — нееднократните преследвания на мислители и учени, чиито
