влияние на това направление в изкуството, което може да се нарече „патетическо“, се намират и запазените до нас скулптури за украса на надгробния паметник на Мавзол в Халикарнас. Сцепите, изобразяващи бой между гърци и амазонки, дадени по стените на този паметник, са пълни със страст и движение.
По друг път тръгнал по-младият Скопасов съвременник — Праксител, който се ползвал с голяма известност още приживе и който оказал силно влияние върху по-нататъшния развой на скулптурата. В днешните наши музеи има голям брой копия от негови статуи и подражания на тях. Запазено е и едно негово оригинално произведение: направената от него за храма на Хера в Олимпия статуя на бога Хермес с Дионис като дете на ръце. Във всички статуи на Праксител личи стремежът в мрамора да се предаде красотата на човешкото тяло — женско и мъжко: не идеална, обожествена красота на това тяло, както в статуите на Фидий, а чисто човешка, но в най-съвършените й форми. Гледайки неговия Хермес, човек не чувства в тази гола фигура бога, а се любува на съвършенството на формите на юношеското му тяло и на благородната хармония в лицето му. В неговата Афродита, изваяна за града Книд, поразява хармонията на линиите на едно безупречно прекрасно женско тяло; в неговия Сатир — безгрижната радост в живота на един получовек, полузвяр.
Същата любов към красотата на формите на човешкото тяло одушевява и всичките произведения на по-младия Праксителов съвременник — Лизип, който изцяло се предал на изобразяване на млади атлети. Пак той е създател и на портретната скулптура. Преданието разправя, че Александър не позволявал никому другиму освен на Лизип и на живописеца Апелес да му прави портрети.
Същите особености личат и в живописта. И тя от монументалните картини постепенно преминава към създаване на отделни стативни картини, предназначени да красят обществени здания или частни къщи. Обаче мъчно можем сами да си правим заключения за живописта, защото нито едно от произведенията на великите майстори не е запазено до нас дори в копие, а някои от образците на живописта от този период са от четката на второстепенни художници. Вазната атинска живопис, колкото повече се засилвало търсенето на атически вази, толкова повече загубва художествения си характер: сега не предава вече тъй точно, както по-рано, особеностите и маниера на велика живопис.
Общо взето, четвъртият век е достоен наследник на петия. Творческите сили на гръцката нация съвсем не са още отслабнали. Те укрепват и се развиват, като обхващат една след друга все по-нови области и достигат в някои от тях до същото съвършенство, което е тъй характерно за културното творчество на V в.
ЧАСТ III
ЕЛИНИЗЪМ
XXIV. СВЕТОВНАТА МОНАРХИЯ НА АЛЕКСАНДЪР ВЕЛИКИ И ПОЛИТИЧЕСКАТА ИСТОРИЯ НА ГРЪЦКО-ИЗТОЧНИТЕ ОБЩЕСТВА ПРЕЗ III В. ПР.ХР.
След като Александър завладял Персийската монархия, пред него се изправил въпросът за бъдещето на грамадната държава, която попаднала под върховното му и безконтролно управление. Ние не знаем как е мислил Александър да организира световната си държава. Пък едва ли и сам той е имал ясна представа за това. Смъртта го настигнала във Вавилон в 323 г., когато той още не смятал военната си задача, задачата на завоеванието, за завършена. Още в навечерието на тъй неочакваното и за него самия заболяване и на смъртта си той се готвел за поход в Арабия, за да я завладее — нещо необходимо от негово гледище може би не само за да осигури малоазиатските граници на империята си, но и за да може да продължи своя план да завладее Индия. От друга страна, на романтичната Александрова натура може би не били съвсем чужди и мечтите, някога си въодушевяващи Темистокъл и Алкивиад и след това станали цел на Пир, епирския цар, мечти да присъедини към държавата си западното елинство. А този план неизбежно би го въвлякъл в борба с Картаген и с италийските племена, в това време вече организирани в редица силни държави.
Ето защо няма нищо чудно в това, че Александър, когото още неговите съвременници нарекли Велики, се е интересувал не толкова от организационни въпроси, колкото от чисто военни и от въпроси, засягащи основите на личната му власт. Държавата си той управлявал отчасти според традициите на Персийската монархия, а отчасти посредством временни чисто военни органи: оставял за управители на завладените страни командири на отделни части от войската си с главна задача да държат в подчинение поверените им области и да доставят на Александър средства за изпълнение на по-нататъшните военни планове.
А най-много го интересувал въпросът за по-нататъшното развитие на военните му сили и за средата, от която ще може да комплектува нов команден състав за армията си и да избира помощници за управлението на държавата. Както и в началото на похода си, той малко се доверявал на гърците, чиито политически идеали си оставали предишните и в които сам Александър и неговата власт будели чувства не на възхищение, а на омраза. Оставали му само македонците. Но ресурсите на Македония не били нещо неизчерпаемо, и човешкият запас на тази не тъй голяма страна бил ограничен. Ръководната роля, разбира се, трябвало да си остане в ръцете на македонците, но в помощ на тях необходимо било да се намери и друг елемент, също тъй като тях годен за постигане на Александровите военни и административни задачи.
Най-подходяш такъв елемент Александър намерил в лицето на иранците — все още войнствена и силна напия, свикнала да воюва и умееща да управлява. В срещите си с иранците по бойните полета Александър се научил да зачита военните им качества, а в управлението си на Изтока се запознал с административния им талант и се научил да цени дейната им работа по организацията на завладените от него персийски сатрапии. Изхождайки от тези си наблюдения, Александър си поставил за цел да сближи тези два най-дейни елемента в държавата си — македонците и иранците, дори нещо повече — да ги слее в едно цяло поне във войската и в управлението. И така, той превръща войската си в иранско-македонска, започва да назначава иранци за военни управители на сатрапиите, а сам се оженва за една хубава персийска девойка — Роксана. Генералите му, офицерите и войниците и те почнали да следват неговия пример, та броят на такива смесени бракове бил вече твърде голям.
Александър се стремял да обедини в своето лице великия цар на Персия и царя на малкия македонски народ. Ние сме склонни да гледаме на тази му задача като на утопия. Не било нещо мъчно да се създаде ирано-македонска династия, но да се изгради властта й върху ирано-македонска аристокрация и върху ирано-македонска войска едва ли би било в границите на човешките възможности. Премного различни били преди всичко историческите традиции на двата народа и на тяхната от векове създала се психология. Планът обаче сам по себе си е много характерен за гръцката мисъл ца онова време и бил съвсем в духа на Платоновите политически утопии. За теоретичния ум на гърка нямало нищо невъзможно, стига само чисто логичното му построение да е стройно и красиво.
Вторият въпрос, който също тъй силно интересувал Александър, бил въпросът за характера на неговата власт. Баща му Филип съвсем и не си задавал такъв въпрос. Той бил законен цар на Македония, защото наследил властта от прадедите си и бил признат от македонския народ. Гърците управлявал като техен, избран от тях главнокомандващ. Но за Александър, царя на царете на една световна държава, това било малко. Царската власт на Изток, както знаем, е тясно свързана с религията и голяма грешка би било, ако се наруши тази връзка. Обаче и религиите в Александровата държава станали много и всяка една от тях по своему решавала въпроса за божествеността на царете. Ние не знаем как е разбирал този въпрос сам Александър. Разбирал ди го е той рационалистично, като Аристотедов ученик, разрешавайки го като въпрос чисто политически, или в него са звучали мистичните струни на гръцкия гений, който не вижда определена граница между божественото и човешкото и който напълно признава възможността бог да се въплъти в човек, ние и това не знаем. Склонни сме обаче да мислим, че Александър не е гледал на себе си като на простосмъртен, и то не само поради това, че е бил цар и далечен потомък на Херакъл. Човекът винаги особено силно е склонен към мистична мисъл, когато смъртта всеки ден виси над главата му, когато успехите му са безкрайни и когато близките му го заобикалят с такова ласкателство, което в стария свят, а особено на Изток, взима формите едва ли не на чисто богопочитание.
Религиозните тенденции на времето и на Изток, и на Запад, и те от своя страна са благоприятствали, без съмнение, да се развият у Александър такива чувства. Видяхме в XI глава, че понятието божество през тази епоха все повече и повече се одухотворявало и изгубвало местния си отпечатък, откъсвало се от
