Евергет и Филопатор успехът бил на страната на Птолемеите. Те създали голяма империя с много външни владения в Палестина, Финикия, Южна Сирия, Южна и Средна Мала Азия и покрай бреговете на проливите. Във втори век, при Птолемеите Епифан, Филометор и Евергет II, успехът преминал на страната на Селевкидите и Египет бил изправен пред възможността отново да стане провинция на предноазиатското царство. Изобщо, повторила се историята на борбата на Египет с Предна Азия през времето на XVIII династия, а след това на Асирийското и Персийското царство.
Борбата на Египет за морските пътища и за хегемония над морето го довела до конфликт с гръцките градове-държави, особено с Атина и с гръцките острови в Архипелага. В борбата си с Македония и със Сирия за Егейско море Птолемеите се придържали към старата политика на Персия, политика, възприета по-сетне и от Рим. Те се обявили за защитници на свободата на гръцките градове, макар че вътре в държавата си държали гръцките градове в Мала Азия и по островите в пълна зависимост от себе си. Тази именно политика на Птолемеите въоръжила против тях македонските царе. От 283 г. в Македония се закрепил за известно време синът на Деметрий Полиоркет Антигон Гонат, след когото се изредили още няколко енергични и талантливи царе (Антигон Дозон, Деметрий, Филип V). За Македония било много важно да задържи Гърция под властта си, защото иначе тя би била съвсем отворена за нападения откъм морето. А за да може да владее Гърция, трябва да е господарка и на Егейско море. Оттук пък постоянните конфликти на Македония с Египет. Главен обект на борбата било кой да е начело на съюза на гръцките острови в Егейско море, първенство, което на няколко пъти преминавало от Македония към Египет и обратно.
Непрекъснатите войни поглъщали ресурсите на изброените три ръководни държави в елинистическия свят, изтощавали ги и ги обезсилвали за борбата с все повече засилващите се в тях центробежни сили. Най-пъстрата и най-разноплеменната от трите държави — Сирия, пострадала най-много. Най-напред се отделили от пея старите сатрапии на Персийското царство в Мала Азия: Армения, Кападокия, Понт и Витиния (280 г. пр.Хр.), които още през персийската епоха всъщност били само васални царства. Навсякъде възникнали династии на местни леко елинизирани царе, които се стремят да завладеят и гръцките градове, намиращи се в границите на царствата им. Властта им имала обикновения за Изтока характер — абсолютна монархия. Най-елинизираното от тия царства била Витиния със своето тракийско население и с многото си стари гръцки градове по бреговете на Черно и Мраморно море.
Политическият живот на Мала Азия се усложнил още повече с появата на келтите (гърците ги наричали галати), които преминали тук от Балканския полуостров, където с тях упорито се борила Македонската монархия. Галатите (278–277 г.) успели да си пробият път дълбоко в Мала Азия и се закрепили там по равнините на Фригия, като образували силен съюз от няколко племена под първенството на племенните царе или князе. Оттам те постоянно нарушавали мира в Мала Азия, като вършели чести грабежи, убийства и опустошения и нарушавали иначе добре наредения търговски и промишлен живот на страната. Селевкидите нямали сили да се борят с тях. Ето защо малоазийското население само се заело да брани териториите си от страшните варвари. С това в доста голяма степен си обясняваме защо са се отделили от Селевкидската монархия гореизброените части на Мала Азия и защо са си образували те свои самостоятелни държави.
Една от тези самостойни малоазиатски държави било и Пергамското царство. През време на борбата на Александровите генерали против Антигон Едноокия един от генералите — Лизимах, избрал за своя опорна точка в Мала Азия малката гръцка крепост на бреговете на река Каик — Пергам с господстващо положение над цялата долина на Каик и отдавна управлявана от гръцки тирани, по-рано васали на персийския цар. Лизимах поверил защитата на крепостта на един от офицерите си — полугърка Филетер. В крепостта имало и голяма сума пари — военната хазна на Лизимах. Когато Лизимах влязъл в борба със Селевк, в която Лизимах загинал, Филетер се обявил за независим владетел (283 г.) и предложил на Селевк да му помага. Оттогава именно Пергам вече съществува като отделна държава, отначало васална на Сирия, а след това (от времето на Евмен I, 263 г.) като съвсем независима.
Закрепването си тя дължи на решителната и изкусна политика на Филетер и на наследниците му Евмен I и Атал I (241–197 пр.Хр.). Те и двамата успели да спечелят любовта на гърците в северозападната част на Мала Азия благодарение на смелата си и тактична борба с галатите, от които съумели да запазят както своята област, така и централната и южната част от Мала Азия. Наред с всичко това, благодарение на разумното и добро стопанско управление, повдигнало се и благосъстоянието на царството им, а чрез това си осигурили средства постоянно да могат да имат и силна наемна войска и добра военна флота, нещо, което от своя страна им дало пък възможност изкусно да могат да лавират между Египет, Сирия и Македония и постепенно да разширяват територията на царството си. Те първи също тъй оценили силата на Рим и осланяйки се на него, през II в. пр.Хр. станали господари почти на цяла централна и южна Мала Азия, като присъединили към територията на царството си сирийските и египетските малоазийски владения.
Малко по-късно от Мала Азия и Средна Азия напълно скъсала връзките си със Сирия. В 250 г. от Сирия се отделя и полугръцката Бактрия, а в 248 г. и територията на старото Мидо-Персийско царство, завладяна от полуномадския народ с ирански произход — партите. Партите основали в Средна Азия силно царство, слабо елинизирани, което впоследствие станало страшилище за източните провинции на Сирия, а още по- късно — най-силният и най-опасният съсед на Римската империя.
Центробежните сили вършели безспир своето дело и в Гърция. Македония всячески се стараела да затвърди властта си в Гърция и да превърне гръцките градове — държави в административни единици на Македонската монархия; тези й усилия обаче не дали никакви трайни резултати. В Гърция против Македония работели и Египет и Сирия, повдигайки все нови и нови въстания тук. В борбата с Македония важна роля играла и Спарта, която никога не е влизала в състава на Македонското царство. Особено значителна била политическата й роля през късния период, когато двама нейни царе, отначало Агис II (около 245 г.), а след него с още по-голям успех Клеомен (235–219 г.), прокарали нова, коренна социална и икономическа реформа в Спарта с ново разпределение на всички земи между големия вече брой жители на Лакедемон, и с това възстановили за известно време спартанската военна мощ. Въпреки решителното поражение, нанесено от македонския цар Антигон Дозон на Клеомен (в боя при Селазия 221 г.), Спарта все пак запазила и при Клеоменовите наследници политическата си независимост.
Не тъй сполучлива била борбата за независимост на Атина. Атина и през елинистичсската епоха запазила демократическата си конституция и някои от външните си владения. През същото това време тя преживяла и периоди на значително икономическо засилване. И при все това опитите й да възвърне пълната си политическа независимост обикновено завършвали без успех. Най-силно се проявил стремежът й към свобода в така наречената Хремонидова война (267–266 г.), в която Атина в съюз със Спарта и Египет се опитала да скъса веригите на македонското иго. Резултатът от войната бил ново засилване на игото. По- късно (при Антигон Дозон и при Деметрий) македонците били доволни и от приятелския неутралитет на Атина, обаче и той малко се отличавал от същинската васална зависимост.
По-сериозни и по-силни противници на Македония в Гърция били новообразуваните съюзи от гръцки градове-държави: Ахейският — в северната част на Пелопонес и Етолийският — в Северозападна Гърция. И двата съюза имали федеративно устройство, т.е. решавали всички въпроси съвместно, по принципа на пропорционалното на силите и на значението на всеки един член представителство. Те се проявили като много жизнеспособни и много здрави съюзи. Обаче и те не успели да обединят около себе си по-значителна част от Гърция. Опитите им да разширят териториите си довеждали само до постоянни войни с отделните градове, пък дори и между двата съюза, а от това успешно се ползвала Македония, като се намесвала в борбата ту на страната на единия, ту на страната на другия.
В резултат от непрекъснатата борба на едни държавни формации против други в елинистическия свят и в гръцкия Архипелаг се оформил като съвсем независима държава остров Родос. Благоприятното положение на Родос, намираш се в центъра на търговските морски пътища от Изтока за Гърция и от Италия за Гърция и за Изтока, спомогнало град Родос да стане един от най-големите пристанищни градове на Гърция, по- значителен дори и от Атина. Военната флота на Родос постепенно станала една от най-силните флоти на елинистическия свят и на нея, с мълчаливото съгласие на всички елинистически държави, през III и през II в. пр.Хр. се паднала задачата да поддържа безопасността на мореплаването в Егейско море и да се бори с пиратите. За всичко това Родос си изработил съответен закон, с който се урегулирала международната морска търговия. Законът бил възприет и признат от всички големи и малки елинистически държави. Същата роля на пазители на безопасността на търговското мореплаване в проливите и в Мраморното море играели и двете големи пристанищни града Кизик и Византион. В Черно море редът и мирът по морето поддържало разрасналото се в голяма сухопътна и морска държава Боспорско царство с център Пантикапей (Керч).
