И тъй, в елинистическия свят постепенно се създавало едно много сложно и много объркано политическо положение с цял ред независими и полунезависими държави, всяка една от които дебнела съседите си. Опитите обаче на някои от тия държави да разширят територията си и своята мощ за сметка на съседите си срещали дружната съпротива на постоянно образуващите се за борба с такива грабители коалиции. Създало се нещо като равновесие на силите, в което нито една от държавите не успявала да се наложи и да играе първостепенна роля. Членове на това елипистическо гръцко семейство били: трите големи държави — Египет, Македония и Сирия; не по-малко от десет по-малки гръцки и полугръцки монархии — Епир на Балканския полуостров, Пергам, Витания, Понт, Армения, Кападокия и Галатия в Мала Азия, Боспорското царство на Черно море, Партия и Бактрия в средна Азия, Кирена и Нубийското царство в Африка; освен това, цял ред независими гръцки градове-държави и двата гръцки съюза. В политическия живот на това елинистическо равновесие на силите малко по малко започнали да взимат участие и новите държави, които възникнали по покрайнините на гърцизма. На северната част от Балканския полуостров се оформили няколко тракийски и келтски държави; в южноруските степи отначало Скитската, а след това и няколко сарматски държави. На запад най-големите държави били: Картаген; гръцката Сицилия, която в III в. отново успяла да се обедини под първенството на Сиракуза и на талантливия й тиран Хиерон II; редица съюзи на италийските племена, между които все повече и повече придобива значение съюзът на латинските градове под първенството на Рим; съюзът на галските (келтските) племена в днешна Франция и в Северна Италия.
Значи гърцизмът и при монархичната форма на своето развитие се връщал към онова състояние, в което бил в IV в. пр.Хр., т.е. към състоянието на пълна разпокъсаност на политическите си и военни сили. Както и тогава, така и сега не мир, а война царувала между гърците. Нито една от елинис тическите държави през II в. пр.Хр. нямала нито обширна те ритория, нито значителни военни сили. Египет при слабите си царе през II век загубил почти всичките си външни владе ния. Сирия все повече отслабвала поради постоянните си вътрешни неуредици и борби. Македония безспир се борела с гръцките си васали и съюзници, особено с Етолийския и Ахейския съюз. Нямало мир и във вътрешния живот на от делните държави. Политическите и социалните борби в мо нархиите бивали потушавани от абсолютизма и само от вре ме на време се проявявали тук-таме във вид на въстания на местното население против гръцкото владичество. С още по- голяма сила избухвали такива борби и с още по-голямо ожесточение се водели те в гръцките градове- държави. В по вечето от тях през II век продължава все същата предишна класова борба, която бе тъй характерна за вътрешния им жи вот през IV в.
XXV. ДЪРЖАВНО, СОЦИАЛНО И ИКОНОМИЧЕСКО УСТРОЙСТВО НА ГЪРЦИТЕ СЛЕД АЛЕКСАНДЪР
Ръководни и главни политически сили в гръцкия свят след Александър, както видяхме, станали тъй наречените ели нистически монархии, т.е., с изключение на Македония, все части от бившето Персийско царство. Всички те се намирали под властта на македонски елинизирани монарси, които уп равлявали със силата на наемните си войски, съставени от македонци, гърци и елинизирани „варвари“. Войските се наби рали от агенти на елинистическите монарси било по големи те борси за наемни войници в Гърция и Македония, било из между племената от тракийски и келтски произход, живеещи в Мала Азия и в северната част на Балканския полуостров. Ос вен на войските монархиите в Азия и в Египет се опирали още и на привлечените от тях маси гръцки преселници; преселни ците пък съставлявали в елинистическите източни монархии висшата класа от населението, класата на имотните граждани и на многобройните царски чиновници.
Залог за здравото положение на новите източни династии, съвсем чужди на местното население, бил преди всичко икономическият разцвет на подчинените им страни, т.е. по възможност по-широко и по- целесъобразно използване на естествените богатства на страните и на труда на населението им, както на местното, така и на преселеното тук. Само системната експлоатация на богатствата на страната, която да увеличава държавните приходи, позволявала на монарсите да издържат силна войска и силна флота, които от своя страна държели в покорност местното население и позволявали на монарсите с настойчивост да преследват целите си във външната политика. Ето защо в областта на държавното строителство вниманието на елинистическите монарси било насочено главно към това да могат рационално да използват платежните сили на населението и да развиват ресурсите на страната. За постигането на така поставената си цел те се осланяли на традицията, наследена от предшествениците им — от персийските и местните царе, и на създадената от тях самите теория за собствената им власт.
Те гледали на властта си като на власт на завоевател, който по правото на войната можел неограничено да се разпорежда и със страната и с населението й. Като наследници па Александър, чийто култ станал държавен във всички елинистически монархии, те претендирали и за божествен произход и за божествен характер на властта си. Нека прибавим още, че в новите си страни те заварили в пълна сила тъкмо такъв възглед за държавата и за царската власт. Навсякъде на Изток, както видяхме, в основата на държавния принцип още преди македонското завоевание била абсолютната божествена монархична власт, носителят на която имал пълно право съвсем неограничено да разполага със страната и с населението й. Елинистическите царе на отделните държави на Изтока, следвайки и тук примера на Александър, се обявили за законни приемници на местните царе и за наследници на техните права и привилегии. Поради това властта им има двойнствен характер: за гърци и македонци те са приемници на Александър, а за местното население — те са наследници на изчезналите източни династии.
Елинистическите монарси като пълни господари и собственици на държавата се разпореждали с нея безконтролно, поставяйки интересите на държавата над интересите на населението, обаче на пръв план все пак поставяли своите лични интереси и интересите на династията си. Благосъстоянието на населението било за тях средство, а не цел. И това гледище изобщо не противоречи не само на източните, но и на гръцките възгледи за държавата, които възгледи налагали на гражданина напълно да се подчинява на държавата и безпрекословно да й служи, като и принася в жертва дори и личните си интереси. Разликата е само в това, че държавата в монархиите се олицетворявала и представлявала от едно лице — монарха, чиято воля е закон; а в демокрациите — от мнозинството от населението на града-държава.
Въпреки пълновластието си, неоспорвано от никого в елинистическите монархии, царете все пак били принудени да се приспособяват към традициите както на преселилото се в държавите им елинизиране население, така и на местните жители на страната. Съответно с това и отношенията им към тези две групи от населението били различни. Местното население не познавало и не се стремяло към никакво самоуправление. То си знаело, че трябва да се подчинява на изпратените му царски чиновници. Но гърците и другите преселени елементи от населението (напр. евреите) си запазвали своите битови особености, своите навици, между които главният бил навикът към известно самоуправление. Елинистическите монархии не могли да не държат сметка за това. Ето защо там, където начело на държавите застанали елинистическите монарси, но където част от територията принадлежала на гръцки градове-държави, там те, както и персите, не посегнали върху самоуправлението на градовете-държави, а само им отнели политическата независимост и ги задължили да внасят определена част от приходите си в държавното съкровище. Понеже притокът от пови маси гръцки преселници оживявал икономическия живот на страната и следователно увеличавал държавните приходи, и понеже гръцките преселници били обикновено опора на царската власт, която пък от своя страна облагодетелствала в икономическо отношение гърците, то повечето от елинистическите царе, особено Селевкидите и царете в Мала Азия, поощрявали възникването на нови гръцки градове в монархиите си и им давали право на самоуправление.
Не така постъпвали Птолемеите. С изключение на основаната от Александър Александрия, на стария Навкратис и на основаната от Птолемей Сотер Птолемаида в Южен Египет, в границите на Египет нямало градове гръцки тип, населени предимно с гърци. Обаче Птолемеите се видели принудени да признаят на изброените градове правото на самоуправление, наистина, под строгия контрол на монарха. Птолемеите не позволявали да се основават нови гръцки градове, а новите притоци гръцко население се разпределяло по по-големите или по по-малките вече съществуващи селища. Тук пък гърците и другите чуждоземни, особено евреите и персите, се отделяли в свои тясно затворени групи и си живеели свой особен живот. И в края на краищата на Птолемеите се наложило да осигурят известни права на тези групи, да ги признаят като колегии със свое изборно представителство и с известен дял вътрешно самоуправление.
Само Македония не тръгнала по пътя на източните монархии във всичките изтъкнати дотук отношения.
