(ойкумене, orbis terrarum) и Времето, много недвусмислено подчертава основната идея на елинистичсската humanitas: бащата на тази humanitas, т.е. на гръцката цивилизация, Омир, я е създал за вселената и за вечни времена. Бъдещето доказа, че гордостта на елинизма с миналото си и с настоящето си не е била нещо преувеличено.
Силата на гръцкия гений е изиграла своята голяма роля не само за създаването на гръцката култура. Тя личи и в заразителността й, личи в това, че влиянието й не се ограничило само с пределите, до които въобще стигнала гръцката нация. Елинистичсската култура почти никак не е засегната от влиянието на Изтока, но затова пък тя от своя страна оказала силно влияние върху по-нататъшното развитие на източната цивилизация — Наистина, влиянието й проличало не изведнъж; елинският фермент действал бавно; обаче с неговото въздействие до голяма степен се обяснява възраждането на източната цивилизация през епохата на Римската империя и ранното Средновековие, въздействие, което личи и в новоперсийската култура от времето на Сасанидите, и в културата на северна Индия от времето на ранната Римска империя, и в арменския, и в грузинския, най-после и в арабския Ренесанс през ранните Средни векове.
Гръцката цивилизация не по-малко повлияла със своята заразителна сила върху изграждането и на западноевропейската цивилизация, предимно в Италия, а отчасти в Галия и в Испания. Латинската култура на Италия и на Запада е един от клоновете на гръцката култура от III и от следващите векове пр.Хр.; не робски копия, не подражание, а самостойно национално развитие на елинските идеи, на елинското изкуство, на елинската литература на латинския Запад, и приобщаване на тоя Запад към градския живот на елинския Изток с всичките му външни особености.
Но какво ново е внесъл елинизмът в съкровищницата на гръцката цивилизация? Кое е онова, което ни дава право да гледаме на елинистичсската цивилизация като на творческа? Нека се спрем преди всичко на религията. Главната особеност на гръцката религия през това време е по-тясното сливане на понятията религия и нравственост. Не малко помагат за това и философията, особено стоицизмът, и литературата, която усърдно разглежда въпроси от обществения и личния морал, и срещата на гръцките религиозни възгледи с източните религии. Всичко това, взето заедно, подготвя почвата за високото нравствено- религиозно учение на християнството. Интересно е да отбележим, че пак по същото време в областта на религията се слага на първо място и въпросът за смъртта и живота на онзи свят, въпрос, свързан от своя страна с въпроса за поведението на човека през време на живота му пе само в областта на религията, но и в областта на нравствеността. Елевзинските мистерии на Деметра, съчетани с формите на орфизма, поставили тези въпроси в центъра на религиозното си откровение. През епохата след Александър Велики мистериите се разпространяват по целия гръцки свят, прониквайки в Египет, в Италия, в Сицилия и в далечните колонии по бреговете на Черно море. Орфически златни листове с текстове, чието съдържание е какво очаква човека след смъртта, са намерени в гробници от епохата на ранния елинизъм в южна Италия и в гробове на жители от остров Крит. Александрия имала свой Елевзин, свое светилище на Деметра, уредено по образеца на атинското. Пак в Египет неотдавна бе намерен интересен документ-свитък, върху който са записани някои молитви, възприети в мистериите, като се посочва и това, какво очаква вярващия в задгробния му живот. Във връзка с тия течения е и разпространението по целия гръцки свят на създадения от Птолемеите в Египет култ към Серапис, който съединявал в себе си гръцки и египетски религиозни представи. Пак във връзка с тях са и гръцките представи за задгробния живот, и малоазийските и тракийските идеи за същия този основен въпрос. Живият интерес към въпроса за задгробния живот спомогнал постепенно да проникнат в гръцка среда източните култове, които образували самостойни, не свързани с определена държава и с определена националност религиозни общини. Тези култове привличали гърка с тайнствените си и великолепни обреди, с мистичната си подложка, с дълбочината на религиозното чувство у последователите им и с широките възможности за алегорично и философско тълкувание, които възможности давали трагическите им и пълни с религиозен подем митове. Но, от друга страна, грубостта и чувствеността на източните мистерии действат отрицателно върху душата на гърка. Ето защо, възприемайки източни култове, гърците се стараят да влеят в тях своите нравствени и религиозни идеи, стараят се да смекчат примитивната грубост на обреда, с една дума — да ги елинизират. Интересни са в това отношение уставите на някои религиозни малоазийски общини, чиито членове се обединяват около мистериите на Великата Богиня. Като първо условие да може да бъде приет някой за член в тях е не само неговата телесна, но и душевна чистота. Нравствените идеи се персонифицират в цял ред нови божествени образи — богове и богини: на Справедливостта, на Чистотата, на Добрите дела и т.н.
И тъй, гръцката религия става все по-одухотворена, все по-отвлечена, като заедно с това изгубва връзката си с отделните градове-държави. В представата на всеки образован грък идеята за бога въобще, идеята за „божественото“ измества образите на отделните богове, които продължават своя живот само в изкуството, в поезията, в официалния култ и в религиозните вярвания на некултурните части от населението на Гърция. Тъкмо тия нови религиозни течения, които проникват все по-дълбоко в средата на гърците, ни обясняват защо и в Гърция, и в елинистическите монархии елинистическите царе се опитват да обединят политиката и религията в един култ на царете, за които опити говорихме в предидущата глава. Тоя култ, доколкото е бил възприет в живота на гърците и на елинизираната част от населението, с нищо не е свързан с източните култове на царете. Източният култ на царете продължава да живее сред гъстите маси от местното население, и то със старите си форми, и само механически се съчетава с онзи гръцки култ на монарсите, който постепенно се закрепва в гръцките градове. Последният е много тясно свързан с представата за божественото (therion), за която току-що говорихме малко по-горе. Гъркът не намирал нищо чудно в това, че божественото от време на време и постоянно се проявява (епифания) в лицето на ръководители, спасители и благодетели на човечеството. Оттук водят началото си култовите имена-епитети на елинистическите царе: Спасител (Сотер), Бог (Теос), Явен (Епифан), Благодетел (Евергет), нов Дионис, нов Херакъл и т.н.
Наред с религиозно-мистичнитс течения се зараждат и течения рационалистично и материалистични, обхващащи все по-широки кръгове от обществото. Агностицизмът (вярата в това, че смъртните не са в състояние да знаят каквото и да било за бога), атеизмът (неверието), скептицизмът и алегоризмът (рационалистичното обяснение на религиите, създадено от Евхемер), и те печелят привърженици и последователи, за които религията не е нищо друго, а изкуствено създание на човека. Материалистичната насока в областта на религията довежда между другото и до обоготворяване на Щастието и на Сполуката (Тюхе, латинската Фортуна). Култът на тези богове става много популярен по целия елинистически свят.
Силата на неизчерпаемото гръцко творчество и през епохата след Александър личи ясно и в областта на изкуството и науката. В литературата на преден план изпъкват новите видове, създадени от новите искания на живота и от променения му вече характер. Старите жанрове, като напр. трагедията, малко по малко измират, а други, като епическата поезия, изменят своя вид; новите пък, тясно свързани със старите, богато разцъфтяват. В областта на драматичната поезия важна роля играе новата комедия, комедията на характерите и на идеите, не толкова на интригата, рожба на Еврипидовата трагедия и на философските изследвания върху разните типове човешки характери (върху това е писал Аристотелевият ученик Теофраст). Най-виден автор на комедии е атинянинът Менандър, ръкописи от някои комедии на когото се намериха неотдавна в развалините на някои египетски градове и села.
Във връзка с комедията са и някои нови литературни видове с полуреалистичен, полуфилософски характер: сценки от ежедневния живот — мимове, „кривото огледало“ на градския живот в гръцките градове, доведени до голямо майсторство от Софрон, в V в. и по-късно от Херондас от остров Кос. Редом с литературното мимическо творчество съществували и популярни негови форми, изпълнени с жив хумор, който често се превръщал в откровен цинизъм. Изпълнявани отчасти с песен, отчасти с говор, те били пародийна форма както на комедията, така и на трагедията. Техните сюжети са главно любовни афери и авантюристи в любовта. Твърде малко са образците, които са ни запазени от тоя род писания; те не са се считали за литературни работи и не са разчитали на трайност.
Тъй наречените кинически диатриби — смес от проза и стихове, рязко бичували условностите, лицемерието и безнравствеността на съвременния живот. Най-прочутият писател на диатриби в проза е Бион, родом от Олбия на Черно море. Но последните открития ни дават повече сведения за диатриби в стихове, каквито са писали Кратес от Тива, Менип от Гадара, Керкидас от Мегалопол, Феникс от Колофон и Тимон от Флиос. Особен интерес представлява произведението на Керкидас, защото ни рисува много ясно бурния политически и социален живот на епохата. В противовес на смешния и дребнав градски живот,
