Госпожа Байръс се забави в болницата. Не беше един от обичайните й дни за посещения; обаждане по обед бе изисквало вниманието й и тя остана, като тихо напредваше от палата в палата и помагаше да бъдат успокоени и настанени новите пациенти. Говореше им на майчиния им език или поне приблизително на него. Хинди, какъвто го бе научила на майчиния си скут, пущу, който бе изучавала при обстоятелства, често притеснителни и странни; но имаше бегли познания и за много други диалекти. Тя познаваше тези хора, разбираше гордостта и страховете им; след трудното начало беше станала истинска опора, извор на сила за пациентите и персонала. Макар че подобно определение никога не би й хрумнало. Главният ординатор, самият той отруден англо-индиец, осъзнаваше стойността й; а думите му имаха тежест. Той беше и онзи, който я защитаваше, със сигурност, когато администрацията подпитваше за неофициалното й присъствие; но това тя също не знаеше. Голямото място се нуждаеше от нея, трябваха му много като нея, но рядко се намираха такива.
Тя потри уморено очи, докато автобусът се изкачваше по високия хълм към дома й. Днес като че ли много сила бе изтекла от нея и се чувстваше пресушена; макар че, разбира се, това се дължеше просто на възрастта. Беше притеснявало преподобния Байръс, Сахиба, с нарастваща сила, докато службата му течеше към края си. Той естествено никога не се бе оплаквал от умора; единственото, което правеше, бе да се напъва още повече. Тя го кореше за това меко; но отговорът му винаги беше един и същ. Взимаше ръката й и я придърпваше към себе си, докато лежеше в дългото тръстиково кресло.
— Господ осигурява работата, Ричиенда — казваше с усмивка. — А на нас е оставил да подсигурим силата.
И тя му се усмихваше в отговор, полагаше нежно ръка на челото му, а вентилаторите се въртяха, мушиците също се въртяха в безкрайната кадифена нощ. Образът се бе запечатал дълбоко в нея; сега беше с нея. Тя не го отхвърляше, по-скоро приветстваше възпоминанията му. Беше успокоение, изпратено от същия Господ, който и да е той.
Автобусът стигна до спирката й; тя слезе и изчака, докато успее да пресече широкото, непрестанно натоварено шосе. Зави зад ъгъла, мина край старото кино, което сега беше супермаркет, и се насочи към къщата си.
Спря, леко намръщена. Обичайно тихата улица беше пълна с шумотевица. Съседите излизаха и се събираха; светлини от кехлибар и синьо бляскаха от покривите на коли. Отраженията главозамаиваха; тъй че тя вдигна ръка да прикрие очите си, с другата още стискаше чантичката с ключовете. Имаше полицаи с радиостанции и папки, други, които носеха живописни оранжеви горни дрехи. Въпросите я объркаха за момент. Да, тя е госпожа Байръс, да, това е къщата й. Как би могла да помогне?
Започна се викане. Кой беше онзи як червенобузест мъж, който така яростно размахваше ръце? Смътно разпозна съседа си; съпругът в семейството, което се беше нанесло в съседство. Но това не беше нейният съсед. Гневът заличава личността; виждала бе подобни бесни лица и преди. Те обкръжаваха колата, в която седеше тя безпомощна; докато юмруци започваха да удрят по покрива и прозорците, Сахиб безплодно се мъчеше да запали двигателя. Те бяха представлявали неговото паство някога, неговите приятели може би; но вече не бяха приятели. Зли духове ги бяха обладали.
Госпожа Байръс поклати глава. Някой очевидно е бил наранен. Детето, пухкавото странно мълчаливо момче. Изгорено с някакъв химикал; някакво отровно вещество, скрито в нейната барака.
Тя отстъпи притеснена; и крясъците се удвоиха. Ето го доказателството, което им трябваше; вината беше изписана на лицето й.
Но тя не притежаваше химикали, не държеше такива изобщо. Някои градински сечива, стари вестници може би; нямаше нищо против да дойдат да видят лично.
Обвиненията не бяха свършили; нито пък щяха, осъзна тя. Гневът на човека беше насочен към света; покривало и оправдание за собствената му неадекватност. Лиъм, синът му, бил видян да се измъква изпод бараката й. Да пълзи и да пищи, а от дрехите му се вдигал дим. Може би щели да спасят зрението му; но само да видела тя лицето му. Бедното му, подуто лице…
Госпожа Байръс кротко отвори предната си врата и тръгна напред, докато останалите вървяха по петите й. Беше виждала предостатъчно обезобразени лица; повечето принадлежаха на трупове. Едно от тях беше на съпруга й.
Ръчните фенерчета бляскаха подозрително в малката барака. Лъчите опипаха тавана, стените и пода. Полицаят дигна капаците от тенекиите, подуши мрачно и се съгласи. Нямаше нищо там.
И все пак не бяха приключили. Нещото трябва да е в къщата. Или пък тя е замесена в станалото. Да, точно това ще е, промъкнала се е вкъщи следобеда, отървала се е от доказателствата. Тя, негърката, е дошла на тази уважавана улица, нарушава живота на местните хора, трови децата им. Да, трови децата им! Той я стисна за рамото и я разтърси. Куршумът удари китката й; единственият изстрел, даден от тълпата, когато колата най-сетне потегли. Нямаше болка тогава; тя се взираше изумено в червената дупка в плътта си. После рукна кръв; и тя посегна методично да намери точките за спиране на кръвотечението.
Изстрелът бе засегнал двамата; килимът беше оцветен под седалката на Сахиб, пръстите му бяха плъзгави, където стискаха волана. Тя каза:
— Най-добре карай към болницата. Но той бе поклатил глава.
— Съжалявам, скъпа моя — каза едва чуто, — не мисля, че ще успея да се справя.
Беше успял, разбира се; винаги се справяше с поетата задача. Но не Байръс Сахиб вкараха в спешното отделение; духът му вече си беше отишъл.
Бунтовете се бяха разпространили по това време. Абажурът на лампата се клатеше и въртеше; ординарецът, който превърза ръката й, се свиваше под нивото на прозорците. Раната се излекува; но китката й така и не възвърна гъвкавостта си. Сега тя нададе слаб вик при внезапната болка.
Драконът чу звука от мястото, където чакаше, и последните му съмнения се разсеяха. Господарката му беше в опасност; и той усети силата да нараства в него. И той самият растеше, нарастваше за секунди. Отстъпи и се присви, изви бляскавите си очи към дребните хора пред него. Вратът му се сведе; огън бликна между челюстите му. Облиза къщите и улицата, и хората, и колите. Заобиколи госпожа Байръс, защитавайки я; останалите бяха погълнати. Блясъкът ги заслепи и тъй и не съумяха впоследствие да обяснят какво им се е случило.
— Нещо като светкавица беше — довери един от младите полицаи на началника си. — Удари къщата, после като че ли рикошира. Тъй трябва да е, единственото логично предположение.
Сержантът поклати глава, прерови листовете хартия в ръцете си и му предложи да почне отначало. Светкавиците не пасват добре в полицейските доклади; а отскокливата разновидност — най-малко от всички.
Побеснелият касапин единствен видя какво им противостои; тъй че избяга с писъци и беше много доволен по-късно, когато белите престилки го обкръжиха и му донесоха сигурност. Той им разказваше историята отново и отново; голямата глава се свежда от небесата, пламтящите очи, присвити като на котка в гнева им, устата, която изригва огън. Да го видиш било като да надникнеш в ада. Докторите пишеха трескаво, потриваха спретнато оформените си бради, после подкарваха към крайградските си вили, където децата им подреждаха играчките си на полици с етикет-чета. Логиката триумфираше.
Истерията бързо става заразна. Паниката се разпространи от фокуса си със скоростта на светлината. Улицата пред къщата се напълни с бягащи тела, които се препъваха едно в друго в бързането си да избягат и те не знаят от какво. Бяха употребени пистолети и пушки за разпръсване на тълпи, полицейски коли излитаха с вой от гаражите си. Драко-нът ревеше и тътнеше, висок до облаците и осветяващ небето. Горещи ветрове откъснаха дрехите на госпожа Байръс. Тя вдигна ръце; и крилете му се разгънаха с тътен като отекваща гръмотевица. Той се зарея, бляскав и отмъстителен, в новата си среда.
Слуховете ставаха все по-невероятни. Докладите говореха за животно, което тероризирало небесата; имаше истории за огнени топки, комети, извънземно нашествие. Светкавици бляскаха и светеха; странни плазми кипяха и се разпростираха. Най-всекидневните предмети, дървета и покриви на къщи, градински бараки бяха очертани с яростен и дъгоцветен блясък. В объркването малката овчарка скъса веригата си и хукна, в ума й се оформяше началото на мисъл, която впоследствие се оказа истина; че светът е голямо място и не е пълен изключително и само с хора, които приковават животни към колове, за да ги бият с телени рамки. Нищо повече не се чу за нещастния Лиъм; а майка му свърши бягството си в самия край на града. Там, където й се стори най-добре да продължи с по-спокоен ход. Тя и дъщеря й се настаниха в крайна сметка в една селска махала, където поне дневното напрежение беше най-слабо.
