котилото, ако тя съдеше правилно; не че особено я беше грижа за котки. Гадни мръсни същества, винаги се пъхат под краката й като Лиъм. При все това тя направи каквото можа само за да получи в отговор мръсотии. В коридора, под мивката, на новопоставения паркет. Тук вече побесня; добави пипер към мръсотията, натика в нея муцунката на малкото същество, за да го научи на подобри обноски. После Лиъм го отнесе и тя чу гъргоренето да започва отново. На следващата сутрин то беше мъртво; влажен вързоп на самото себе си, почти незабележим, докато едва не го настъпи. Лиъм го беше удавил в дупка, която бе напълнил с вода; беше свеждал надолу главата му много пъти заради удоволствието от мехурчетата, пускайки го от време на време да му позволи да кашля и плюе. Но и това беше също толкова маловажно; той просто растеше като здраво, нормално хлапе.
Драконът наблюдаваше процеса, отново озадачен. Вдигнатата му лапа потръпваше, главата му се люлееше и накланяше, два пъти малките му крилца се вдигнаха и разтвориха, сякаш наистина беше готов да отлети от това място. Когато всичко приключи и малкото същество не даваше повече признаци на живот, мъжът дете изгуби интерес. Той се запрепъва към къщата, забравил кофичката и лопатката си, вече скимтящ за храна.
Драконът пристъпи напред през опасното открито пространство. Подуши малкото животно; но очите му бяха затворени, набитата в козината му кал бе започнала да се спи-ча тук-там. Той се взря в къщата. Както винаги, изражението му беше неразгадаемо; но изглеждаше, че в този момент очите му светят с огън, по- силен от обичайния плам. В къщата жената се облегна уморено, с чаша в ръка. Пиеше жадно от нея, изпитваше жаждата, която винаги й извеждаше само временно задоволена. Както обикновено, беше опитала да издържи през деня. Справила се бе добре; вечерята беше в печката, преди да се обърне към ъгловия бюфет. Изпитваше странна нужда от предпазливост. Само преди миг, погледнала към градината, беше сигурна, че е видяла проблясък на зелено и златно; като че ли някакво малко бляскаво животно се бе плъзнало под оградата. От личен опит знаеше какво означават подобни визуални явления. Беше се вцепенила от притеснение; но сега, когато изпаренията на джина проникваха в мозъка й, се чувстваше по- спокойна.
Накрая Лиъм се унесе в сън; внезапно и неочаквано, както му беше присъщо. Той се отпусна във високото столче, което все още използваха, останки от храна засъхваха в ъглите на устата му. Ако само Манди можеше да спре да издава онзи проклет неприятен звук. Блъскането от касетофона се носеше надолу по стълбите, безкрайно и повтарящо се; но майка й знаеше, че виковете няма да имат ефект. Тя дори нямаше да ги чуе. Запали си цигара, погледна бързо към китката си. Съпругът й щеше да е у дома точно в шест; и вечерята най-добре да е на масата или той ще научи защо закъснява. Имаше време обаче да си довърши питието.
Не че Том не беше добър с нея по свой собствен начин; тя наистина му бе много благодарна. Имаше си недостатъци, но той просто си беше такъв. Бе наследил баща си; истински чепат стар пън, както често обявяваше. А баща му е бил ужасно див на младини. Тя мечтаеше, разбира се, да може да поговори с него за Лиъм; но темата беше много деликатна. Опасна, ако Том тъкмо се е върнал от кръчмата. Той си имаше свой собствен подход, също като баща си преди него; тези хора в бели престилки, тези доктори и психиатри, какво знаят те? Продажници, цялата им глутница; трябва да си намерят една сериозна професия да бачкат, да открият какъв е истинският свят. Никой негов син няма да се нуждае от помощта им; ако знаят какво е добро за тях, най-добре да стоят далеч от пътя му.
Жената отпи още една глътка джин. Том трябваше да се справя с много неща; тя винаги си напомняше за това. Всички онези години робуване; и той, макар и пълноправен касапин, получава като помощник- месар. Промяната с повишението беше неочаквана; но той я бе сграбчил с две ръце и тя се гордееше с него. Вече беше мениджър; което бе и причината да вложат всяко пени за купуването на тази къща. Тя се бе колебала. Не беше спорила обаче; Том не обичаше да му противоречат, когато е решил нещо.
— Просто си помисли — беше казал. — Трийсет шилинга на час ни дават само за да си седя там. Трийсет и шест лири дневно. Не можем да изгубим…
И това беше краят на обсъждането.
Тя потрепери леко. Мисълта за белите престилки се смесваше с образа на абатоара; касапницата, както той предпочиташе да я нарича. Никакви такива глупави обиколни термини за него. Редиците мъже като извънземни в защитните си облекла; съскат големи дюзи; и потокът пурпур, кръжащ около сифоните. Беше посетила работата му веднъж по негово настояване; но бе отказала да се върне отново. Лиъм смяташе мястото за забавно; беше гугукал и гъргорил през целия изтощителен път към дома.
Шумът отгоре спря внезапно. Тя вдигна глава. Дъщеря й се бе надвесила на прага.
— Гладна съм — каза обвинително. Жената угаси цигарата си.
— Добре — въздъхна уморено. — Добре, мирясай. Идвам…
Драконът имаше проблем; проблем от най-лошия вид.
Беше започнало съвсем невинно; невинно поне от негова страна. Хората от съседния двор бяха придобили — или пък им беше дадено — кученце; четиримесечна овчарка, с лапи като големи меки гъби и пухкава, лъскава козина в черно и оранжево. Бащата на Лиъм, як червенобузест мъж, от когото Драконът толкова се страхуваше, се бе хванал на работа и бе забил голям кол в твърдата земя до кухненската врата. Към него я вързаха, без никакво подобие на колиба. Колибите струват заработени с пот пари; освен това кучето трябваше да расте яко. За кучетата е задължително да стават сурови и умни; и процесът започва незабавно. Тя I шака известно време, смесвайки скимтенето с обнадежде-ии джафкания; но в крайна сметка като че ли свикна с мястото си. Намести се, с нос върху лапите, и се зае да наблюдава кухненската врата на метър от нея. Ето я, отвори се и излезе малко момченце. Беше пълничко и рошавко, вървеше с препъваща се, несигурна походка. Опашката на кученцето започна да удря по земята; но детето не направи нищо в отговор. Тръгна с безизразно лице; след малко се отдалечи. Когато се върна, носеше заострена пръчка. Остана на разстояние и я заби в муцуната на овчарката. Тя се изви, въртейки глава, ограничавана от късата верига. Пръчката пропусна със сантиметри. Лиъм удари отново, като се прицели в очите. Започна да гъргори.
Драконът беше привлечен от шумния израз на страдание. Изостави храненето, проправи си път под живия плет. Известно време не беше в състояние да намери източника на притеснение; стара барака, построена главно от картон, препречваше пътя му. Най-грозният предмет в градината, това беше и единственото нещо, на което позволиха да остане. Принуди се да мине по-напред, отколкото бе приемливо, по откритото пространство. Накрая намери ограничена сигурност в купчина стари щайги; част от боклука, който новодошлите бяха донесли с тях. Дойде навреме да види кученцето, уморено от смъртоносната игра, да бута нежно малкото момченце с глава. Лиъм падна шумно на дупенцето си и започна да вие.
Вратата на къщата се отвори. В ръката си слабата жена стискаше старомодна тупалка. Размаха я, стиснала устни в тънка линия; кученцето започна да пищи.
Драконът остана слисан, вцепенен. Имаше момент може би, когато беше объркан; но сигналите за болка не могат да се сбъркат. Той примигна и изсъска, драскайки с лапи, но отново инстинктите му се сблъскваха. Част от него искаше навярно да помогне на страдалеца; но преобладаващата му нужда беше да остане скрит, настрани от всички други погледи, освен този на госпожа Байръс. Тя със сигурност никога не би позволила такива работи; но госпожа Байръс не беше вкъщи. Това добавяше към безпомощността му; той танцуваше на място, в агонията на нерешителността.
Побоят като че ли продължи векове. Когато приключи, овчарката се изтегли, колкото веригата й позволяваше, по-назад и се просна там. Последно проклятие; после вратата на къщата се хлопна шумно. Драконът се приведе и преглътна; и светлината над него помръкна. Той вдигна глава, примигна. Беше останал прекалено дълго. Лиъм се бе навел над него. Очите му сияеха; а в ръка държеше заострената пръчка.
Драконът избяга, бърз като пламък; надолу по пътеката, във и през живия плет. Пъхна се под бараката, прокопа си път колкото се можеше по-навътре в мрака. Изсъска отново и се разтрепери, драскаше с лапи земята; а пред него светлината отново помръкна. Момчето все още стискаше оръжието си; и движенията му сега, когато интересът му беше съсредоточен, бяха по-целенасочени. Легна с тихо из-пъшкване и започна да си проправя път в тясната цепнатина. Пръчката се клатеше, идвайки все по-наблизо.
Драконът си пое дълбоко дъх още веднъж. Беше в капан; сърчицето му, както тупаше, би могло да изхвръкне от телцето му. Пръчката посегна; и страхът у него се взриви в огромен изблик на светлина и горещина. Светлината беше почти заслепяваща в затвореното пространство.
