нататък.
Зад бараката, зад ревена и малката зеленчукова леха имаше ограда от разклатени кестенови колци, изгнили тук и там и живописно нашарени с гъби. Той си проправи път през една от отворените помежду им дупки и спря, вдигнал лапа. Близо до оградата растяха останки от стар чворест жив плет. Корените му бяха сплетени и омотани; облачета малки зелени листа стърчаха нагоре, образувайки надвиснала корона. Тук се срещаха най-големите от всички червеи, внезапно и неочаквано изскачаха от покривалото влажен хумус; и точно тук веднъж беше срещнал котка. Животното се изплаши в началото, сякаш неспособно да повярва на очите си, после се приближи сковано, с настръхнала козина. Заплаха клокочеше дълбоко в гърлото му; и Драконът отстъпи, като изплющя с опашка. Последва водопад от лапи, къс кичур бяло и черно и котката избяга с писък, мятайки се върху покрива на бараката с огромен грескав скок. Стоя там, взирайки се, повече от час; от време на време потриваше муцуната си с лапа. Козината на челюстта беше оскубана, мустаците — скъсени от тази страна и навити в краищата. Оттогава, щом мернеше зелено-злат-ното, бързо се обръщаше, взирайки се в пространството със съсредоточеност, присъща само на обезпокоените котки. В света на котараците Драконите бяха престанали да съществуват; те бяха фрагменти очевидно от нечие друго въображение.
Драконът спря отново под живия плет, като погледна за миг нагоре; днес обаче нищо не помръдваше. През ярката бездна на небето летеше самолет, слънцето сияеше на фю-зелажа му, когато той се обърна към летището, отстоящо на няколко километра; но не представляваше интерес. Драконът се плъзна напред, спирайки само да лапне една мокрица, която бръмчеше безцелно около падналите листа.
Достъпът до остатъка от владенията му беше добит през сходна дупка в някога равната линия на оградата. Тук Драконът изведнъж се почувства по-сигурен. Тревата в неподдържаната градина бе израсла висока; под прикритието на нейните спадове и вълни беше скрит от всички, освен от най-бдителните погледи. Основите на старите стени криеха богат набор вкусни насекоми; отгоре будлеите люлееха бяло- пурпурните си кичури цветове. През горещите следобеди се появяваха пеперуди; той обичаше да следи сияйните им полети, като тихо съскаше и посягаше леко, на игра. Понякога, когато насекомите се спускаха към широко разперените глухарчета, той ги нападаше. Никога не пропускаше; но в тях имаше малко месо. Изхвърляше крилцата раздразнен; муцуната му се оцветяваше в пастелния им прашец, светлина в допълнение към собствените му бляскави люспи. По-късно, уморен от играта, се свиваше да поспи в утъпканото си гнездо от трева. Както спеше сега.
Госпожа Байръс не беше сигурна кога точно е осъзнала съществуването на Дракона. В началото той беше сянка; следа, усещане, проблясък в здрача. Едва по-късно, и като на отделни дребни етапи, доби форма и цвят. Макар че все още най-добре го виждаше с ъгълчето на окото си; поглед, който, ако внимаваш много, открива повече от съзнателен, целенасочен оглед. Тъй както съзнанието, унесено от плъзгането на кои, се изплъзва на свой ред към светлината на други светове. Тя се усмихна на това и се качи по стълбите, като го остави на слънчевата му суетня. Беше виждала много странности; видени и накрая приети. Бе съзирала огньове да сияят там, където не може да има огън, огньове, които горят сребърни срещу високия сняг; беше виждала тул-па, съществото на съзнанието, да се плъзга мистериозно през една след друга странни стаи. Докато жреците пееха, мантрите се удължаваха; деликатни линии от тебешир и пясък, растящи с часове, със седмици, в чест на Бог, който е бил, но и не е бил. В сравнение с това Драконът повече или по-малко не беше нищо особено необикновено; не и в действителната схема на нещата. Той идваше от Отвъдния свят, където действителността и приказката се сливат, чуждо място навярно за всички праволинейно мислещи хора. Беше едно цяло с ягуарите и пумите, които плашат градските жители и цъфват във вестниците само за да изчезнат прсле; черните кучета, родени от светкавиците, които са тероризирали хората в отминалите времена. Техните собствени страхове, сдобили се с форма и плът, идват да отбележат недоволството си на масивните дъбови врати на черквите, да оставят белези, видими за целия свят. Макар че в Дракона нямаше нищо страшно; не и ако той се беше явил всъщност от собственото й съзнание.
Тя взе една книга, стара и подвързана с кожа. Бавно зап-релиства страниците и откри абзаца, който търсеше. Няма нищо странно, прочете, във факта, че винаги съм умеела да създавам собствени халюцинации. Интересното е, че в такива случаи на материализация другите виждат мис-лоформите, които евентуално съм създала. Тибетците не постигат съгласие в обясненията си за този феномен; някои смятат, че материалната форма наистина е въплътена, а други преценяват съществуването и като прост случай на предположение, мисълта на създателя впечатлява и други и ги кара да виждат това, което вижда той.
Госпожа Байръс затвори книгата и я остави настрани. Мадам Дейвид-Нийл бе разбирала донякъде; поне толкова вероятно, колкото изобщо човек би могъл. Тя отметна глава назад и се облегна върху тъмния плюш на креслото. С времето светлината от високите прозорци пред нея взе да се разсейва. Съзнанието й се рееше сред десет хиляди поля на Буда.
Имаше много предположения в началото, когато се засели на улицата; висока самотна жена, тъй мрачна и сурово облечена, копата й металносива коса винаги тъй спретнато фризирана, придържана здраво на място от големи гребени. Тя е стара, много стара, казваха някои, но огромните й очи бяха блестящи и ясни, с цвят, който не се описва с лекота, кожата по широките й високи скули беше гладка. Навярно я смятаха за богата. Съседите бяха решили така, като следяха внимателно внасяните мебели; масивни, не модерни и черни. Съпруга на плантатор, на комисар; или още по-висша класа, казваха някои и кимаха знаещо. Други огласяха мрачните си разсъждения. Англия, казваха, била за англичаните; Британия — за бритите; черните земи — за черните хора, белите земи — за белите. Тези обаче бяха от злопаметните; когато я пресрещаха на улицата по пътя й към магазините, откриваха, че не могат да понесат спокойно погледа й. Лицето й беше благородно и спокойно; но тя гледаше в теб, през теб по начин, който бе притеснителен. Те повтаряха подозренията на жените си; тръшваха входните си врати; настаняваха се, облекчени, за вечерите и телевизията си.
Може би госпожа Байръс чуваше слуховете, може би не. Тъй или иначе това нямаше значение. Не беше богата; малкото спестено от цял живот тиха служба, пенсия от правителството, което накрая бе признало ценността й, но това беше всичко. Да върне принадлежностите си обратно — вещи, събирани толкова много години, бе изтощило неголемите й ресурси; но беше в съответствие с желанията на Сахиб. Неизказани може би, но при все това ясно усетени. Що се отнася до останалото, някога, навремето, бе имало гняв, но това беше в едно минало, твърде далечно дори за да си го припомня. Тогава, разбира се, очите й бяха светили, бузите й бяха почервенявали, но и това беше твърде, твърде отдавна. Тя бе видяла много човешки слабости оттогава насам; нейни собствени и тези на другите.
Отпусна се по-дълбоко в креслото, в кабинета, който бе изградила за себе си и където, обкръжена от познати неща, се чувстваше най у дома. Тук бяха квадратните тъмни до-лапи с техните орнаментирани, навремето позлатени дръжки, големият бюфет с огледален гръб, застанал на множество малки крачета; етажерките с черните им гравирани горници, майсторени с такава жестока грижа. Бронзови подноси сияеха меко от стените; Хануман, маймуната бог, се пъчеше над огнището, сгазил дребните си врагове. Свещената кобра простираше седемте си качулки; докато в алкова стояха стари кафеници с крушовидни тумбаци и дълги извити шии. Всички те не представляваха ценност, тя си го знаеше, но не би се разделила доброволно с тях. Те говореха за друг живот, друга земя, и двете изчезнали в миналото. Някъде обаче перките на вентилаторите все още шушнеха, звукът им се смесваше с шумоленето на дърветата в градината; слънцето гореше през процепите на боядисаните в бяло щори. Госпожа Байръс се усмихна леко на себе си. Когато поставяха детето Буца под розовото ябълково дърво, сянката му ставаше неподвижна; това бяха Земята и космосът, който се върти около нея. Сенките може би оставаха неподвижни и в паметта.
Тя поклати глава със затворени очи. Имало бе хубави мигове в онези далечни дни; когато беше млада, преди да познае болката. Те сияеха в съзнанието като лъснатите болнични палати, в които се бе озовала, униформите на младиге мъже, които отдаваха чест в тяхното червено, синьо и златно. Макар че беше трудно, предположи тя, да вижда нещата в истинската им светлина; трудно поне за човек, наскоро дошъл от дома и тъй нетърпелив. Майка й й нашепваше предупреждения, намеци, подсказвания; спомни си внезапния гняв, с който дрънчеше с кухненските съдове, удара, оттекнал в купата, която държеше в скута си. Тя, която по принцип беше толкова мека.
— Никога не се усмихвай пред тях — беше казала веднъж горчиво. — Никога не им показвай зъбите си. Иначе биха могли да узнаят…
Всичко това изглеждаше безсмислено в ярката обстановка, в яркия нов живот, смътно като детински страхове. Макар че детските страхове често са достатъчно остри; сен-ко-зверовете имат зъби и нокти, и
