очи. Те съществуват, разбира се, и имат своето битие; но техните царства лежат отвъд стаите на спалнята.
Цветята, визитните картички, донесоха нови отговорности, невъзможни за отказ, избуяващи в този климат, настъпателни. Тя се въртеше безпомощна между недостижи-мите полюси; навеждаше несигурно очи, чувстваше се обсадена. Това правеше ухажорите й по-пламенни.
Един млад човек бе станал специален за нея. Тя се съп-ротивяваше; но при все това мечтите бяха дошли. Пътуването над толкова много океан; къщата, в която щеше да влезе като булка, голямата къща в земя, която никога не беше виждала. Не го винеше и тогава не го бе винила; но беше трудно. Той трябваше да бъде предупреден от отклонените очи, от шепотите; от гарвановия блясък на косата, от кожата, която загаряше толкова лесно, колкото и да се мъчеше да избягва слънцето. Тя трябваше да го предупреди; но гърлото й сякаш се бе задавило, думите отказваха да излязат от него. Сплиташе пръсти в скута си; докато чудовищното откровение дойде, моментът, който не можеше да бъде избягван повече.
— Отвори уста — каза той невярващо. — Отвори уста… Стресната, тя се подчини; и звуците на малкия оркестър, шумът на вечерящите избледняха някъде. Той я стисна за челюстта и обърна главата й като че ли въртеше глава на кон, преди да се дръпне назад. Краката й най-сетне се раз-мръзнаха и тя избяга от това място, остави шала, чантичката си, изтича в горещата, миризлива нощ. Откъсна цветята от роклята си, букета, който бе събирал всички погледи; носен на кръста, като в романите, които беше чела. Но романът вече бе приключен. Една игла се заби в пръста й. Кръвта, която потече, беше достатъчно червена, ярка като на бяло момиче; останалото от нея беше преструвка и обез-честено.
Драконът сънуваше. Краката му помръдваха, дишането му стана по-настоятелно; накрая стреснато отвори очи. Те блеснаха за миг притеснено; но тревата наоколо бе недокосната. Слънцето вече беше ниско, сенките на оградата се промъкваха напред и се бе надигнал бриз, разпръсквайки дневната топлина. Той примигна, бръсна леко муцуната си и побърза към живия плет. Точно какво беше сънувал, не можеше да си спомни; но имаше движещи се големи сенки, шум и кръв, и страх. Той се втурна към малката беседка, към сигурността на торбата си.
Госпожа Байръс се изправи и с леко съжаление потри лицето си. Индия, както се твърди, беше земя на призраците; изглеждаше сякаш някои са заминали с нея, заключени в чекмеджетата и зад облицовките, сега готови да бъдат пуснати. Тя остави книгата на полицата и отиде в спалнята си. Свали украсените гребени и започна внимателно да реши косата си.
Не беше, разбира се, способна да остане на работа; не и след срама, който бе донесла. Като си мислеше за това, присви за миг вежди, ръцете й спряха да се движат. След първия гняв именно срамът беше най- труден за понасяне. Но тя трябваше да си го носи, понеже бе съгрешила. Как ипо какъв начин, беше станало болезнено очевидно; и историята се разнесе. Същата мисъл беше във всичките техни умове, същият поглед в очите им; Матрон, свещеникът, ириятелчетата работници в палатите, безликите жени, които търкаха и лъскаха подовете. Тя седеше до тоалетката си, югава, както сега, докосваше кожата, която я бе предала, докато големите й тъмни очи наблюдаваха с униние; сутринта си беше събрала нещата. Но и да бягаше, както трябваше, както се мъчеше да избяга, по мнението на останалите слуховете я преследваха. Въпреки красотата й, а тя беше прекрасна, о, да, беше ренегат, изгнаник; черно момиче, което се опитва да мине за бяло. Докато накрая не стигна до големите снегове, и там най-сетне може би белотата беше достатъчна за всички.
Тя се разсея за малко, с мътни очи. И тази мечта също скоро бе обезсърчена. Настъпиха трудни времена в станциите по високите хълмове, защото самата земя беше сурова. Земята и хората й. Жените идваха при нея, преминаваха километри през снега; коремите им разцепени от ревност, техните вътрешности в ръцете им. Тя ги спасяваше, спасяваше децата им; стана за тях като бог. Но собствените й ръце не можеха да се изчистят отново. Хълмовете нямаше да бъдат чисти никога; те бяха опетнени с повече от светлината на залеза. Докато не видя как се правят мантри. Тогава осъзна, че всичко е било илюзия, болката и страданията са преходни като насладите на радостта. И в крайна сметка има покой.
Госпожа Байръс се надигна, наметна раменете си с шал. Слезе до кухнята, започна методично да приготвя вечерните ястия. По-късно телефонът звънна. Тя отпусна биячката на мястото й, отиде до стената. Стоя известно време вслу-шана; после се усмихна.
— Разбира се, сестро — каза. — Да, ще дойда веднага.
Драконът беше едновременно озадачен и стреснат. Вдигна глава, наклони я, отпусна я отново, докато дългата му челюст почти докосна земята; шията му беше изпъната, схваната от шока. Той повдигна несигурно лапа, свали я отново; телцето му трепереше, изпънато като за полет. Но като че ли не беше способен да отклони очи от гледката пред себе си.
Имаше непознати в градината; дивото място, което едно време беше част от владенията му. Хората напредваха равномерно, в ръцете си носеха странни неща, които джафкаха и пищяха, бълвайки струи бледосин пушек. Дървета и храсти падаха от раз; слънчевата светлина удари стените отвъд, под странни и неочаквани ъгли.
Драконът отстъпи назад, лапа след лапа, към убежището на живия плет. Хората вече бяха близо до оградата, прекрасната му трева беше изчезнала почти напълно. Ярко пламтеше огън, захранван от сухите клони; по-късно димът се закълби ниско, добавяйки киселината си към петролните изпарения. Защитни мембрани се плъзнаха по очите на Дракона; той примигна, не можеше да сдържа нервите си повече. Хукна към къщи, самият той бърз като пламък, гмурна се в старото си убежище под градинската барака.
Непознатите струпваха снопове клонки, като ги късаха грубо с ръце. Влачеха ги към огъня и пламъците лумваха отново. Те блестяха ярко в нощта; когато най-сетне угаснаха, Драконът пак се впусна в проучване. Промъкна се през оградата, приближи трепкащата купчина пепел. От нея още струеше горещина; стените още бяха залети с мътно и чуждо сияние. Той наклони глава, все още не повярвал изцяло. Градината беше сведена до квадрат пръст и корени; чуждо място, в което никога не би могъл да се чувства сигурен отново. Тъжно постоя известно време, после се върна в леговището си. Вече не се чувстваше в безопасност дори на торбата си. Лежеше притиснат в земята, наблюдаваше хоризонталната ивица по-малък мрак пред него, собствените му очи сияеха в богат, наситен кехлибар. Чудеше се как господарката му, ако наистина я мислеше за такава, е позволила подобно нещо; но госпожа Байръс, разбира се, нямаше какво да каже по въпроса. Пред вратата на съседната къща през цялото време бяха спирали камиони; в малката предна градина сините и бели дъски, които бяха стояли килна-ти толкова дълго, най-сетне бяха махнати.
Драконът видя и много други странни неща в течението ма следващия ден.
Децата, които новодошлите доведоха със себе си, бяха непривлекателни. Момичето, бледо и тантуресто създание, си присвои за своя стая малката спалня на тавана. То боядиса стените й сини и прекара над седмица да ги украсява със сърчица и дъги. Госпожа Байръс, наблюдавайки тази дейност, се усмихна малко тъжно на себе си. Резултатът, разбира се, щеше да е отвратителен. Тя се чудеше, и не за пръв път, за липсата на великодушие в християнския бог; за липсата на благородство, което тъй често съответства на равна липса на умение. Изведнъж определена Сянка беше в стаята. Нейният съпруг, Сахиб. Странно как тя все още мислеше за него по този начин. Това винаги беше нещо като шега помежду им; а може да бе имало и сериозните си страни. Може би старите идеи още живееха в нея, имаше стремеж към изкупление. Той се усмихна със същата тъга; и тя сведе глава. По-късно, за да отпусне ума си, взе герге-фа за бродиране. На панамата израстваха бродерии на други богове, тъмни танцуващи момичета; и накрая — дракони. Техните очи бяха кехлибарени, коремите им — стегнати и бледи. Телата им блестяха в зелено-златни люспи. За известно време тя напълно игнорираше градината и езерце-то. Ако беше разочарована да открие беседката напусната, не го показа; и бездруго донякъде го очакваше. Все тъй оставяше подаръците мляко; после приготвяше собствената си храна кротко. Всеки обелен морков, всяка изплакната и разполовена тиквичка бяха сами по себе си завършено Действие, без да им трябва мотив.
Лиъм, най-малкото от децата от съседната къща, беше на шест, макар че още не искаше да говори с думи. На тяхно място издаваше определени звуци; майка му, дребна жена с вид на победена, знаеше смисъла на всичките. Най-честата, гърлено гъргорене, означаваше, че нещо изпитва болка; макар че тя много отдавна бе заключила, че е най-добре да се преструва, че не го чува. Нямаше му нищо нередно на детето, нищо, което времето да не може да оправи; и във всеки случай измъчването си имаше предимствата. То го спираше да се пречка, не му даваше да й се пъха под краката. Писъците бяха прекалено силни за нея; всичко беше прекалено; къщата, работниците, постоянното блъскане на чуковете. Един от мъжете донесе на момчето котенце; малкото същество мяукаше и беше шкембесто. Взето твърде рано от
