Полунощ в стаята на сенките

в Мане Хол. Там е подходящото място.

— Добре — съгласи се Диклън и целуна ръката й. — Всичко е наред.

— Да, мисля, че ще е наред. А сега искам да тръгнем бавно назад, за да си събера мислите.

— Добра идея.

— Искам да те помоля за нещо — каза тя, когато отново поеха по пътеката. — Искам да сложа три паметни плочи близо до езерото. За Люсиен, Аби и Мари Роз. Смятам, че е крайно време да са заедно.

— Мисля, че вече са заедно — „Или поне съвсем скоро ще бъдат заедно“, помисли си той. В сърцето му се бе появила странна лекота, каквато не бе очаквал да изпита отново. — Но плочите са чудесна идея. Ще изберем най-хубавото място за тях, а после ще посадим там нещо. Заедно.

Лена кимна.

— Може да посадим върба.

— Да, като онази, която Аби е харесвала толкова много — съгласи се Диклън. — Понякога връщаш нещата по начина, по който са били, а друг път ги променяш. Ние ще направим и двете. А после, когато се появят децата ни, ще си правим пикници тук и ще им разказваме историята — каза Диклън. — Хей, не ми каза да млъкна.

— Скъпи, ти направо ме скапваш. Виж, армията ти е пристигнала.

Диклън погледна напред и се намръщи, когато видя колите.

— Очаква ни страхотна веселба. Слушай, хайде да профучим незабелязано по стълбите и да се заключим в спалнята ми. Имам чувството, че бих могъл да спя цяла седмица.

— Идеята е чудесна, но имам само един час. После трябва да отида на работа.

— Мога да издържа един час — усмихна се Диклън, като вдигна пръст до устните си и тръгна тихо по стълбите. — Някога търкаляла ли си се гола в леглото в къща пълна с жени, които търкат пода пред стаята ти?

— Не. А и това не влиза в графика ми за тази сутрин.

— Страхливка!

— Диклън. Не, остави вратата отворена. Задръж малко…

— Точно това правя — каза той, като я притисна към себе си. — Държа те. И се чувствам страхотно. Господи, толкова ми липсваше — промърмори той и разбра, че не само той, но и Аби прегръщаше любимия човек.

Кръгът почти се затвори, помисли си Диклън. И този път няма да се провалят.

Тя губеше. Жозефин. Всичко се изплъзваше от ръцете й.

— Трябва да ти кажа нещо — промълви Лена.

— Приключих с говоренето — отвърна той и я целуна нежно. — Легни си с мен, Лена. Просто си легни с мен. Прегръдките ти наистина ми липсваха.

— Трябва да го кажа, докато съм права.

Лена се освободи от ръцете му и застана мирно.

— Досега върших всичко по моя собствен начин и това ме устройваше. Ти усложни нещата, обърка ги, раздразни ме и преобърна живота ми с въпросите, какво е било, какво е сега и какво може да бъде. А никога не съм обичала да мисля какво може да бъде, Диклън.

— А обичаш ли да мислиш за онова, което ще бъде?

— Ето, пак дебелата ти глава заговори. Това ми харесва у теб. Всъщност харесвам у теб толкова много неща, че вече им загубих броя. И сега съм обвързана с някакъв си проклет богат янки.

В гърдите му се надигнаха бурни чувства, които запламтяха като слънцето.

— Анджелина.

— Изчакай да свърша — въздъхна тя и замълча за момент, за да се увери, че може да говори спокойно. — Имам много приятели, които държат на мен. Вероятно дори ме обичат. Имах дядо, за когото бях светлината в живота. Имам си и прекрасна баба. Но никой никога не ме е обичал като теб. А и аз не съм обичала никого така, както обичам теб. Е, това е.

Тя вдигна ръце и разкопча верижката с ключето, после му я подаде.

— Вече е твой. Предполагам, че е твой от известно време. Ти си ключът, скъпи. Винаги си бил.

Диклън пое верижката и я закопча около врата си.

— Ще те направя много щастлива — сериозно каза той.

— Ще трябва да се постараеш. Е, ще се женим ли или не?

— Повярвай ми, ще го направим — той се засмя весело, вдигна я и я завъртя. — Усещаш ли?

— Какво да усещам? Вие ми се свят.

— Къщата е наша вече. Само наша — извика той и я остави на пода. — Вече няма духове. Няма друг живот, освен нашия. А ние едва започваме.

Лена го прегърна и вдигна лице към него.

— Добре дошъл у дома.

Тя извади джобния часовник и двамата видяха как стрелките се задвижиха.

,

Информация за текста

© 2001 Нора Робъртс

© 2003 Елена Чизмарова, превод от английски

Nora Roberts

Midnight Bayou, 2001

Сканиране: ???

Разпознаване и начална редакция: Xesiona, 2009

Редакция: maskara, 2009

Издание:

Нора Робъртс. Полунощ в стаята на сенките

Оформление на корицата: Петър Христов

ИК „Бард“

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15544]

Последна редакция: 2010-08-14 08:14:45

,

1

Кажуни — прозвище на френскоговорещото население в Луизиана. — Б.ред

2

Заговезни при католиците. Празнуват се преди великденските пости с голямо веселие и карнавал. — Б.ред.

3

Дълги, тънки и плоски лентовидни макарони. — Б.ред.