Къщата трябваше да се почисти и разтърси добре. Все ще му принадлежеше. Нямаше да се откаже от нея, каквото и да се бе случило тук, нямаше да се предаде.
Нямаше да се откаже и от Лена.
Диклън се надигна и видя, че Лена седеше на стол в отсрещния ъгъл. Беше облечена в джинси и обикновена бяла тениска. В скута й лежаха три малки букетчета.
— Искаш ли да се поразходим с колата? — попита тя.
— Да.
— Сложи си риза и обувки.
— Къде отиваме?
— Ще ти кажа по пътя.
Тя подкара, а Диклън взе цветята.
— Искам да й занеса цветя. На Мари Роз. —
Диклън не отговори.
— Баба ми разказа как Мари Роз ходела на гробището веднъж годишно, на рождения си ден. Носела цветя на Люсиен. Тази сутрин, когато отидох да се преоблека, баба ми каза къде можем да намерим гробницата му. Искам да занеса цветя и на него.
Диклън вдигна единия букет.
— Твоят символ на съжаление?
— Ако това е най-доброто, което можем да направим.
— А останалите?
— Мари Роз ги носела веднъж годишно и на майка си. Явно в душата си е знаела какво е станало. Всяка година на рождения си ден ходела на реката и пускала цветя във водата. Баба ми обясни къде — Лена намали, за да влезе в гробището. — Знам, че още си му ядосан, а и на мен. Ако не искаш да се занимаваш с това, можеш да ме изчакаш в колата. Няма да ти се сърдя.
— А ти защо го правиш?
— Той е част от мен. Чрез кръвта, а и с още нещо. Щом можах да намеря начин да приема онази, която ме е родила, и мога да живея с подобна мисъл, значи трябва да намеря начин да приема и това. И да живея с него.
Лена спря колата и взе два от букетите.
— Съвсем близо е. Няма да се забавя.
— Ще дойда с теб — Диклън излезе от колата, но не се протегна към ръката на Лена, както правеше обикновено. Тръгнаха по пътеките между гробовете, мраморните ангели и сенките, хвърляни от кръстовете.
Лена спря пред един от издигнатите гробове. Имаше много такива, семпли и неукрасени. Дядо й почиваше тук, а и други хора, които бяха част от нея. Но днес бе дошла само заради един от гробовете.
Ръцете й стиснаха букета.
— Баба ми каза, че Мари Роз била щастлива жена и водила хубав живот. Била доволна от него. Това може да не е достатъчно да компенсира стореното, но ако беше различно… е, в такъв случай ние с теб нямаше да стоим тук тази сутрин.
Лена се наведе, за да остави цветята и Диклън хвана ръката й. Положиха букета заедно върху гроба на бебето, момиченцето, старата жена.
— Той е далеч оттук — едва промълви Лена.
Гласът й предрезгавя, а очите й се замъглиха, когато се извърна от гроба.
Тръгнаха мълчаливо сред кръстовете и паметните плочи.
Гробницата на семейство Мане представляваше огромен куб с дебели врати, украсени с ковано желязо. На върха стоеше свиреп ангел, който държеше арфа така, както войникът държи щита си.
— Много жизнерадостно — отбеляза Диклън. — Мисля, че никой от тях не си почива добре нощем.
Огледа се и забеляза обикновения циментов куб, издигнат на висока плоча. Надписът гласеше: ЛЮСИЕН ЕДУАРД МАНЕ. 1877–1900
— Той е тук отвън? — учудено попита Диклън.
— Не искали да му простят — обясни Лена. — Заради брака му, детето и срамната му смърт. Твърдели, че удавянето му било нещастен случай, макар всички да знаели, че става дума за самоубийство. Жозефин не го искала в семейната гробница, но все пак държала да е погребан на свята земя, защото в противен случай щял да последва нов скандал.
Диклън огледа гробницата.
— Кучка — промълви той.
— Люсиен нямал баба и дядо като мен, които да го обичат. Имал брат близнак, който го мразел диво само защото съществувал. Имал пари и положение, образование и привилегии. Но не и любов. Докато се появила Абигейл. А после те му я отнели.
Лена остави цветята на гроба.
— Той е направил най-доброто, на което е бил способен. Но то просто не е било достатъчно.
— Ти си по-силна, отколкото той някога е бил. По-умна и устойчива.
— Надявам се, че е така. И се надявам той да намери покой. Цветята няма да издържат дълго на това слънце, но… Е, човек прави каквото може.
Лена се отдалечи от гроба, без да каже и дума повече. Диклън остана там за момент, вторачен в надписа, а после в цветята. После импулсивно взе цвете от букета и го остави върху гроба.
Лена сложи тъмните си очила, защото очите й се насълзиха.
— Много мило от твоя страна — каза тя.
— Е, човек прави каквото може — повтори думите той и я хвана за ръката.
Не си говориха по обратния път. Нито Одет, нито Руфъс излязоха от къщата, когато Лена паркира пред нея. Диклън продължи да мълчи, докато Лена го водеше към блатото. Той си припомни пътя през онази съдбовна нощ, хладния въздух и лунната светлина, бухането на бухал. И тежкото дишане на убиеца и съучастничката му.
— Искаш ли да се върнем? — попита Лена. — Ужасно си пребледнял.
— Не — отговори той и усети как по кожата му се стича струйка пот. — Трябва да го направя.
— Не е много далеч.
От двете страни на тясната пътечка растяха диви цветя. Диклън се съсредоточи върху тях, върху цветовете и красотата им. Въпреки това обаче, когато Лена спря на брега, той бе задъхан и замаян.
— Било е тук. Точно тук.
— Знам. Мари Роз е идвала на това място. Сърцето й е знаело.
Този път Лена му подаде букета и извади едно цвете от него.
Диклън пусна букета във водата и го загледа как се носи по кафявата вода.
— Не всеки слага цветя на собствения си гроб — отбеляза той.
— Съжалявам — промълви Лена, а по бузите й се търколиха едри сълзи. — Ужасно съжалявам.
Тя коленичи и хвърли цветето във водата, после хвана ръката на Диклън.
— Ужасно съжалявам, че те нараних.
— Недей — отвърна той, като я вдигна и привлече в прегръдките си. — Всичко е наред.
— Той не се е доверявал достатъчно. Аз също. Прекалено много мъка и недостатъчно вяра. И тогава, и сега.
— Мъката е била ужасно много. И тогава, и сега.
Диклън повдигна леко брадичката й и каза онова, което бе обмислял откак занесоха цветята на Мари Роз:
— Прощавам ти.
— В душата ти има повече прошка, отколкото в тази на Абигейл.
— Може и да си права. Вероятно това ще ни даде възможност да оправим нещата, които сме оплескали навремето.
— Или пък отново ще допуснем същите грешки. Искам да ти дам още нещо. Но не тук. Когато се върнем
