— Не знам. Бях слаб. Не бях смел като теб. Може би ти беше същността ми, а когато изчезна, нямаше какво да ме държи към живота.
— Имаше Мари Роз.
— Вероятно обичах теб прекалено много, а нея — недостатъчно. Прости ми. Прости ми за всичко, което направих и не направих. Не мога да се върна назад и да го променя — каза Лена, като извади часовника и го задържа в дланта си. — Независимо колко често спира времето, вече е късно. Ако можех, никога нямаше да те изоставя. Щях да отведа някъде надалеч и теб, и бебето. Бих направил всичко, за да попреча на онова, което се случи с теб.
— Обичах те. Сърцето ме болеше всеки миг откак ме отделиха от теб. Болеше ме от мъка, надежда и тъга. Ти избра смъртта, Люсиен. Предпочете самотата пред любовта. Как мога да ти простя, когато ти самият не можеш? А докато не го направиш, те ще бъдат победителите и ще останат в къщата, която трябва да е наша. Никой от нас няма да бъде свободен, докато не направиш избора си.
Диклън се обърна, отвори вратата на терасата и излезе навън.
Вратата, която се затръшна зад гърба й, накара Лена да подскочи. Стори й се, че чува груб смях, който се подиграваше с нечие нещастие. Тя реши да не му обръща внимание, последва го навън и си пое дъх.
— Диклън.
Той стоеше облегнат на парапета и наблюдаваше зазоряването.
— Да. Опитвам се да си изясня дали имам нужда от свещеник, психиатър, или да се възползвам от положението и да направя трета серия на „Трите лица на Ева“.
Диклън сви рамене, сякаш се опитваше да се освободи от неприятен товар.
— Но мисля, че засега ще се задоволя с едно „Блъди Мери“.
Лена предпазливо пристъпи към него.
— Ще приготвя по едно и за двама ни — започна тя понечи да го погали по рамото.
Той отстъпи назад, избягвайки докосването и, и я остави с протегната ръка.
— Нямам нужда от утешаване и галене. Още съм леко раздразнен. Май причината е фактът, че съм бил изнасилен и убит — каза Диклън, като пъхна ръце в джобовете си и тръгна надолу по стълбите.
Лена изчака за момент, после отиде при него в кухнята.
— Остави аз да приготвя коктейлите. Все пак съм професионалистка.
— Мога да си приготвя проклетото питие.
Диклън изтръгна бутилката водка от ръката й и тя се почувства, сякаш я бяха зашлевили.
— Добре тогава, приготви си шибаното питие — извика. — А докато се занимаваш с него, помисли дали да не започнеш да живееш собствения си живот.
Тя се завъртя рязко, а когато Диклън хвана ръката й, го удари. Плесницата отекна силно по бузата му. Часовникът заби отново, а вратите започнаха да се затръшват.
Отново усетиха леден полъх.
— Някога била ли си изнасилвана?
Лена издърпа ръката си от неговата.
— Не.
— Вероятно не си била и удушавана, а? — запита Диклън и, забравил добрите си маниери, отпи направо от бутилката. — Позволи ми да те просветя. Подобни неща не ти оправят настроението.
Гневът й се изпари.
— Не пий така, скъпи. Ще ти прилошее.
— Вече ми е лошо. Имам нужда от душ.
— Тогава иди и си вземи душ. Ще се почувстваш по-добре. А аз ще направя чай. Остави ме да го направя — настоя тя, преди Диклън да започне да спори. — Може би това ще ни поуспокои малко.
— Добре. Прави каквото искаш — отвърна той и се втурна нагоре по стълбите.
Лена останала седнала за момент, тъй като краката й трепереха. После извади часовника от джоба си и го разгледа. Малката стрелка се движеше, но не минаваше полунощ.
Прибра го и стана да направи чая.
Отнесе го горе заедно с няколко препечени филийки. Баба й приготвяше същото блюдо, когато Лена боледуваше като дете.
Диклън седеше на леглото, навлякъл вехт анцуг. Косата му беше мокра. Кожата му бе почервеняла от енергичното търкане. Лена остави таблата до него.
— Искаш ли да си тръгна? — попита го.
— Не.
Тя наля чай, а Диклън взе чашата си и се опита да стопли ръцете си на нея. Въпреки горещия душ все още му беше студено.
— Не само го видях и припомних. Усетих го. Болката, страха, насилието. Унижението. А още по- ужасното бе, че отчасти си бях самият аз. И този едър, груб мъж беше принуден да наблюдава безпомощно как изнасилват и удушават една жена. Май не мога да го обясня добре.
— Не е нужно. И аз го усетих. Не така силно и ясно като теб, но… Когато ме погледна, когато тя гледаше с твоите очи, усетих невероятна мъка и съжаление. Вина. А сега си изпий чая, скъпи.
Диклън послушно вдигна чашата си.
— Хубав е. Сладък.
— Сладък чай и препечени филийки. Това е полезно за теб.
Лена коленичи на леглото зад него и започна да масажира рамената му.
— Тя е била по-силна от него. Но той не е толкова виновен. Бил е отгледан като слаб човек. Но я е обичал, Диклън. Знам това и не се съмнявам в него. Дори без да знае за ужасното нещо, което й се е случило, той е обвинявал себе си. За това, че не е бил с нея и не й е дал достатъчно от себе си.
— Изоставил е детето си.
Гласът му прозвуча категорично и обвинително.
— Да, изоставил го е — съгласи се Лена. — Но макар да е постъпил неправилно, като се е самоубил и е оставил бебето си сираче, Мари Роз е имала по-добър живот благодарение на това. Била е заобиколена от хора, които са я обичали и са почитали паметта на майка й. А тук, в Мане Хол, никога нямаше да има такъв живот.
— Имала е право на добър живот. Люсиен е трябвало да се погрижи за това.
Лена го целуна по косата.
— Не можеш да му простиш.
— Не мога да го разбера.
— Да, мъж като теб не би разбрал човек като него. Може би аз разбирам такъв човек, който би избягал с любимата жена, вместо да се възпротиви на родителите си. Мъж, който я е довел в тази къща, пълна с неприязън и сенки, вместо да създаде собствен дом. Човек, който се е скапал до такава степен, че е предпочел да се самоубие, а не да живее с болката и да отгледа детето си с любовта, отказана на самия него. Но той е искал да стане нещо повече от това, което е бил. И с Абигейл щеше да успее. Не трябва да го презираш, Диклън, а по-скоро да го съжаляваш.
— Може и да си права. Трудно е. У мен все още има много отчаяние.
Отчаянието на Абигейл, а и неговото собствено.
— Ще можеш ли да заспиш? — попита Лена.
— Не мисля.
— Защо не опиташ? Трябва да отида да се преоблека — каза тя, като стана от леглото и вдигна таблата. — Опитай се да дремнеш поне малко. Няма да се бавя.
Диклън не се опита да я спре. Вероятно бе по-разумно да остане сам. Отпусна се назад и се вторачи в тавана. Ранните птички запяха.
Абигейл бе съсипана. Бе разбито не само сърцето, но и тялото й.
И той самият се чувстваше по същия начин.
Сигурно беше заспал, защото когато отвори очи, слънцето вече беше високо. Все още бе рано, но генерал Рено и армията й щяха да пристигнат скоро и да нападнат дома му с метли, парцали и Бог знае какво още.
