спалнята им. Набрани тайно от градината или оранжерията.
А за детската стая имаше рози. Малки розови пъпки за скъпоценната Мари Роз.
Лена уплашено прогони тези образи от главата си. Хвана си партньор и го завъртя в бурен танц.
Не искаше миналото. То бе мъртво и приключено. Не искаше и бъдещето. То бе капризно и често жестоко. Искаше да се наслаждава на сегашния момент. Можеше да го контролира.
Затова когато бащата на Диклън я хвана за ръката, тя му се усмихна радостно.
— Това е кажунска полка. Ще можеш ли да се справиш?
— Хайде да проверим.
Завъртяха се сред останалите двойки с бързи и стилни движения, които я накараха да се засмее.
— Патрик, ти си роден танцьор. Сигурен ли си, че си янки?
— От кръв и плът. Но съм и ирландец. Майка ми танцуваше страхотен степ, а и аз все още мога да го направя след няколко питиета.
— На колко години е майка ти?
— Осемдесет и шест — отвърна той, като я завъртя сръчно. — Семейство Фицджералд са дълголетни и жизнени. Нещо те е разтревожило — добави Патрик.
Лена запази жизнерадостното си изражение.
— Какво би могло да ме разтревожи на такова чудесно място?
— Точно в това е загадката. Защо не пийнем по чаша шампанско и не ми разкажеш?
Патрик не й даде възможност да откаже. Определено приличаше на сина си. Повлече я към бара, поръча две чаши шампанско и я изведе навън.
— Прекрасна нощ — отбеляза Лена. — Погледни градината. Трудно е да повярваш, че само преди няколко месеца приличаше на джунгла. Диклън разказа ли ви за семейство Франк?
— Да. За семейство Франк, за Тибалд, Ефи и мис Одет. За призраците и за теб.
— Диклън преживя много тук.
Лена отпи от шампанското и застана до парапета. Хората все още танцуваха по моравата под тях. Група жени седеше около една от масите. Някои от тях държаха заспали бебета.
— Беше отегчен в Бостън — каза Патрик.
Лена се завъртя и го погледна заинтригувано.
— Отегчен?
— Нещастен, неспокоен и доста отегчен. От работата си, от годеницата си, от живота си. Единственото, което можеше да го развълнува, бе старата къща, която ремонтираше. Тревожех се, че ще продължи по същия начин. Ще се ожени за неподходящата жена, ще работи в неподходяща област и ще води живот, който ще го задоволява само наполовина. Но напразно съм се притеснявал.
Патрик се облегна на парапета и погледна балната зала.
— Умът и сърцето му никога не са се примирявали с пътя, който майка му и аз разчистихме за него. Не искахме да е така и затова дълго време не го виждахме.
— Искали сте само най-доброто за него. А хората често си мислят, че най-доброто за тях е най-добро и за онези, които обичат.
— Да. А в природата на Диклън е да се мъчи да направи щастливи онези, които обича. Той те обича, Лена.
Тя не отговори и Патрик се извърна към нея.
— Каза, че Диклън е упорит. Но има и нещо повече. Когато се стреми към някаква цел или мечта, волята му е направо желязна. Не може да бъде спрян с препятствия, извинения или протести. Ако не го обичаш, ако не искаш да живееш с него, нарани го. Нарани го бързо и дълбоко, а после си тръгни.
— Не искам да го нараня. Точно в това е проблемът.
— Той мислеше, че не може да обича никоя жена. Сподели го с мен, когато се раздели с Джесика. Каза, че в душата му нямало място за такава любов. Но сега вече знае, че има. Ти промени живота му. Сега трябва или да отвърнеш на любовта му, или да го изоставиш. Средното положение е жестоко, а ти не си жестока.
Лена вдигна ръка и опипа ключето около врата си, а после и брошката.
— Той не е това, което очаквах. Нито онова, което търсех.
Патрик се усмихна мило и я потупа по ръката.
— Животът е пълен с изненади, нали? А някои от тях действат като ритник в задника — каза той, а после се наведе и я целуна по бузата. — Ще се видим пак — усмихна се Патрик и я остави сама.
Празненството продължи още два часа след като булката и младоженецът бяха изпратени под дъжд от конфети. Диклън реши, че през следващите шест месеца ще намира конфети по ливадата, дрехите и дори в храната си.
Музиката свиреше игриво, а гостите бяха щастливи. В ранните сутрешни часове някои тръгнаха към колите си. Други бяха отнесени до тях, и това не бяха само децата.
Диклън стоеше на стълбището и гледаше как и последните се разотиват. Небето изсветляваше бавно. Настъпваше утрото.
— Сигурно си изморен — обади се Лена от терасата над него.
— Не — отговори той, като продължи да гледа небето. — Би трябвало, но не съм.
— Ще ти е нужна поне една седмица, за да разчистиш къщата.
— Не. Генерал Рено и армията й ще дойдат утре, за да се погрижат за това. Наредено ми е да не им се пречкам. Никак няма да ми е трудно да изпълня заповедта. Не мислех, че ще останеш.
— Аз също.
Той се завъртя и я погледна. „Приличаме на Ромео и Жулиета — помисли си Диклън. — Дано историята ни да приключи по-добре.“
— Защо остана?
— Не съм сигурна. Не знам какво да правя с теб, Диклън. Кълна се в Бога, просто не знам. Никога не съм имала проблеми с мъжете. Вероятно аз съм им създавала проблеми — усмихна се тя леко, — но ти си първият, който ги създава на мен.
Диклън тръгна към нея.
— Никой от тях не те е обичал истински.
— Не, никой от тях не ме е обичал. Искаха ме, желаеха ме, но това е лесно. Можеш да си небрежен с онова, което искаш. И ще ти кажа честно, че в повечето случай се радвах на тази небрежност. Не само на секса, но и на танца, на играта. Когато музиката спре или играта свърши, може да има известни съжаления, но никой не наранен.
— Но между нас двамата не е игра.
— Вече те нараних.
— Засега няма смъртоносни рани, Лена.
— Какво виждаш, когато ме погледнеш? Някои от далечното минало? Не можеш да върнеш мъртвите към живота.
— Виждам те достатъчно ясно. Виждам и нещо у двама ни, което не трябва да бъде пренебрегвано или забравяно. Нещо, което трябва да се оправи, преди да продължим напред.
Диклън бръкна в джоба си и извади часовника на Люсиен.
— Подарих ти този часовник преди около сто години. Време е да си го получиш обратно.
— Ако това е вярно, не виждаш ли, че всичко е приключило с мъка, смърт и трагедия? Не можем да го променим. Защо трябва да се връщаме към него?
— Защото така трябва. Защото този път сме по-силни — отговори Диклън, като сложи часовника в ръката й. — Защото ако не оправим всичко, историята никога няма да приключи.
— Добре — кимна тя, като прибра часовника в джоба на късото си сако и откопча брошката. — Подарих ти брошката навремето. Вземи я.
Диклън я взе и часовникът, който бе стоял в миналото в Мане Хол, започна да бие.
— Полунощ — каза той спокойно. — Ще отброи дванадесет удара.
Той погледна малката брошка с емайлирания часовник.
— Полунощ — повтори Диклън и й показа. — Погледни и твоя.
