Полунощ в стаята на сенките

— Разбира се. Още не е настъпил денят, когато ще откажа покана за танц, отправена от красив младеж.

— Изглеждаш великолепно — каза той, когато се понесоха по дансинга.

— Сватбите ме подмладяват. А и си поговорих чудесно с майка ти.

— Така ли?

— Учуден си, а? — сви дяволито устни тя. — Ще ти кажа, че ние двете се разбрахме много добре. Пък и остана доволна, когато й доверих, че още при първата ни среща усетих, че си възпитан отлично. Върна ми комплимента, като каза същото за моята Лена. После си побъбрихме за разни дреболии, за които жените си говорят по сватбите. Няма да те отегчавам с подробности. Но и двете бяхме съгласни, че ти си чудесен младеж. А хубав мъж като теб трябва по-често да си намира причини да облича смокинг.

— Мога да стана оберкелнер — ухили се Диклън. — Но те получават по-добри бакшиши, когато говорят със снобски акцент, а не съм сигурен дали мога да се справя с него.

— Значи ще трябва да чакаме сватбата ти, за да те видим отново в смокинг.

— Да — съгласи се той и се огледа наоколо, но Лена беше изчезнала. — Е, поне тази сватба мина добре. Страхувах се, че бурята снощи може да обърка нещата.

— Буря? Скъпи, снощи нямаше буря.

— Разбира се, че имаше. Адски силна. Не ми казвай, че си я проспала.

— Бях будна до полунощ — каза Одет, като се вгледа в лицето му. — Довършвах подгъва на роклята си. После станах към четири, когато Руфъс реши, че трябва да излезе навън. Видях, че тук свети, и се зачудих какво правиш по това време. Нощта беше ясна и хубава, Диклън.

— Аз… аз сигурно съм сънувал бурята. Предсватбен стрес.

Но той не се бе събуждал в четири. Доколкото си спомняше, въобще не бе ставал след полунощ, когато обиколи къщата, за да изгаси всички лампи, преди да си легне.

Сън. Вятър и дъжд. Проблясък на светкавица. Жълти пламъци в камината. Болка, пот, жажда. Кръв.

Женски ръце и гласове. Ефи? Гласове, които го успокояваха и окуражаваха.

Диклън си припомни всичко ясно и застина насред дансинга.

Беше родил бебе. Мили Боже!

— Скъпи? Диклън? Хайде да излезем навън — мило предложи Одет и го поведе напред. — Имаш нужда от чист въздух.

— Да. Южняшките дами ме замайват.

— Моля?

— Не, няма нищо.

Беше ужасен и изпълнен с благоговение към онова, което му се бе случило насън. Или това бяха отминали спомени?

— Върни се вътре — помоли я той. — Аз ще се поразходя, за да си проясня главата.

— Какво си спомни?

— Чудо — промърмори той. — Напомни ми да купя на мама хубав подарък. Не знам как вие, жените, успявате да издържите това дори един път. А тя го е направила четири пъти. Невероятно — добави той и се отправи към стълбите. — Абсолютно невероятно.

Диклън се разходи около къщата, после влезе вътре, за да си вземе чаша студена вода. Изпи и три аспирина, за да прогони адското главоболие, което го бе обзело, когато си припомни съня.

Чуваше музиката, която долиташе от балната зала. Усещаше вибрациите от стотици танцуващи крака.

Трябваше да се върне вътре и да изпълни задълженията си на кум и домакин. Но единственото, което искаше в момента, бе да се отпусне в леглото, да затвори очи и да заспи.

— Диклън.

Лена излезе на терасата и затвори вратата зад себе си.

— Какво има?

— Нищо. Само малко главоболие.

— Нямаше те почти час. Хората питат за теб.

— Идвам — отвърна той, но седна на леглото. — След минута.

Лена се приближи до него.

— Толкова ли е лошо?

— Имал съм и по-лоши моменти.

— Защо не полегнеш за няколко минути?

— Няма да се отпусна в леглото на сватбата на най-добрия си приятел. Освен ако не ми правиш компания.

— Звучи съблазнително. Хубав мъж, издокаран в смокинг, предизвиква желание да го съблечеш.

— Оберкелнерите ще се влюбят в теб.

— Е, започна да се шегуваш, значи вече се чувстваш по-добре.

— Като се има предвид, че родих бебе преди по-малко от двадесет и четири часа, бих казал, че се справям отлично.

Лена стисна устни.

— Скъпи, колко изпи тази вечер?

— Далеч не толкова, колкото планирах. Нали си спомняш теорията си, че аз съм Абигейл Мане? Е, започвам да мисля, че си права. Снощи сънувах, че съм в онази стая надолу по коридора, в леглото, което видях там, но всъщност не е там. Не виждах Абигейл, която раждаше в леглото. Изпитах всичко на свой собствен гръб. Позволи ми да ти кажа, че раждането никак не напомня приятна разходка по плажа. Всяка жена, която не иска упойка в такива случаи, е направо смахната. Това усещане определено бие всичко, което са измислили през онзи забавен период, познат като Испанската инквизиция.

— Сънувал си, че си Абигейл и…

— Не приличаше на сън, Лена. А и мисля, че сигурно съм бил в онази стая, когато получих халюцинациите. Помня бурята. Помня колко бях уплашен и как се мъчех да доведа бебето си на този свят.

Диклън замълча и обмисли думите си.

— Господи, това пък ако не прозвуча странно!

— Да, така е — потвърди Лена и седна до него.

— Чувах гласове. Други жени ми помагаха. Видях лицата им ясно, особено младото. Близо до възрастта на Абигейл. Усетих потта по лицето си и невероятна умора. Ужасяващото чувство, че ме разкъсват. А после облекчение, гордост и любов, когато сложиха малкото чудо в ръцете ми.

Диклън се вторачи в ръцете под изненадания поглед на Лена.

— Видях бебето, Лена. Съвсем ясно. Червено, сбръчкано и ревящо. Тъмносини очи, тъмна коса. Уста като розова пъпка. Миниатюрни пръстчета. Помислих си, че моята Роз е съвършена.

Той прикова поглед в очите на Лена.

— Мари Роз, прапрабаба ти. Мари Роз — повтори той. — Нашата дъщеря.

Глава 20

Тяхната дъщеря. Лена не можеше да се освободи от тази мисъл. Дълбоко в душата й имаше силна тъга. Но тя не можеше, не искаше да говори за нея, не и когато главата и сърцето й бяха толкова натежали от мъка.

Тя побърза да се върне сред хората, музиката и смеха. Това беше настоящият момент. А само настоящето имаше значение.

Беше жива. Усещаше топлия вечерен ветрец по кожата си. Под блестящата луна в градината ухаеха цветя.

Рози, върбинка, жасмин.

Лилии. Любимите й цветя. Винаги имаше лилии в стаята си. Първо в слугинските помещения, после в