— Патрик? Да не си тръгнал да колиш прасе, за да направиш сандвичите с шунка?
Диклън се ухили и шумно целуна ръката й.
— Обичам ви.
— Ние също те обичаме — стисна ръката му тя. — Господ знае защо.
Диклън сънува буря и болка. Страх и радост.
Дъжд и вятър плющяха в прозорците, а болката, която го прониза, избухна в хлипащ писък.
Пот и сълзи се стичаха по лицето му. По нейното лице. Нейното лице, нейното тяло. Неговата болка.
Стаята беше оцветена в златисто от пламъка на газената лампа и огъня в камината. Навън бушуваше силна буря. В нея също. В него.
Коремът й се сви агонизиращо при следващата контракция. Ослепя от болка. Писъкът й беше първобитен.
— Напъвай, Аби! Трябва да се напънеш. Почти свърши.
Чувстваше се невероятно изморена и слаба. Как можеше да преживее такава болка? Но тя стисна зъби. Цялото й същество се съсредоточи върху задачата.
Детето й. Нейното дете. Детето на Люсиен се бореше да излезе на този свят. Тя се напъна с всичките си останали сили. Животът на бебето й зависеше от това.
— Ето главичката! О, каква коса! Още веднъж, Аби. Още веднъж, скъпа.
Тя се засмя. Смехът, макар да бе примесен с истерия, бе по-добър от писъците. Облегна се на лакти и отметна глава назад, когато я прониза нова остра болка.
Това действие бе най-великия дар, който една жена можеше да даде. Детето й щеше да бъде обичано и обожавано.
И въпреки болката под зловещите звуци на бурята тя се напъна, за да донесе този нов живот.
— Момиченце! Имаш великолепно момиченце!
Болката бе забравена в миг. Часовете, прекарани в потене, кървене и агония, бяха нищо в сравнение с бурната радост. Тя захлипа от щастие и протегна ръце, за да вземе малкото бебе, което изплака силно и сякаш триумфално.
— Моята роза. Красивата ми Мари Роз. Кажете на Люсиен. Моля ви, доведете Люсиен да види дъщеря си.
Почистиха майката и бебето, като се усмихваха на нетърпението й и на раздразнените викове на детето.
Люсиен влезе в стаята с насълзени очи. Стисна ръката й с разтреперани пръсти. А когато погледна детето, което бяха създали, на лицето му се изписа възхищение.
Аби му разказа в какво се бе заклела, когато пое в ръцете си Мари Роз.
— Тя ще бъде в безопасност, Люсиен. Винаги ще бъде щастлива и пазена. Тя е нашето бебе. Обещай ми, че винаги ще я обичаш и ще се грижиш за нея.
— Разбира се. О, Аби, тя е толкова красива. Моите красиви момичета. Обичам ви.
— Кажи го. Искам да чуя думите.
Все още стиснал ръката на Абигейл, Люсиен нежно погали бузката на дъщеря си.
— Винаги ще я обичам и ще се грижа за нея. Кълна се.
Глава 19
Патрик Фицджералд хвана жена си за ръката, докато се разхождаха из Френския квартал. Знаеше, че целта им е „Тройката“, а мисията им — да огледат отново Айджелина Симон.
— Знаеш ли, Колийн, това ми прилича на нагла намеса и шпиониране.
— Е, и?
Той се засмя. След почти четиридесет години брак Колийн все още можеше да го накара да се засмее. Това определено беше признак на успешно партньорство.
— Осъзнаваш, че тя може и да не е там, нали? Да си собственик на бар, не означава, че трябва да си там денонощно.
— Добре, ще разгледаме заведението й и ще пийнем по едно. В това няма нищо лошо.
— Съгласен, скъпа.
Патрик използваше тази фраза и тон само когато й се присмиваше. Колийн се зачуди дали да го сръга в ребрата, или да се засмее. После направи и двете.
Тълпите, шумът, жегата и пищната декадентска елегантност на града не бяха неща, които биха могли да я привлекат за повече от едно кратко посещение. Предпочиташе очарованието на Стария свят и достойнството на Бостън.
Бостън също си имаше недостатъци, но не беше толкова крещящ и празничен. Сексът там беше забавен и интересен — тя не беше пуританка, за Бога. Но освен това беше и нещо лично.
Но все пак тъжните, страстни звуци на саксофона докоснаха някаква струнка в душата й.
Ако синът й бе решил да създаде свой дом тук, тя щеше да приеме това. Вероятно щеше да приеме и онази жена, след като я опознаеше по-добре.
— Ще имаш и време, и възможност да я подложиш на разпит утре на сватбата — напомни й Патрик.
Колийн въздъхна, отчаяна от мъжките мозъци. Господ да ги благослови, но мъжете бяха толкова прости създания. Направо нямаха представа за какво става дума. Та нали първата задължителна стъпка бе да огледа момичето в неговата собствена среда.
Тя проучи квартала, разположението на бара и движението из улицата. Реши, че Лена бе направила мъдър избор и има достатъчно вкус и разум, за да остави фасадата на бара да се слива елегантно с околните заведения.
Хареса терасата над бара, саксиите с цветя — ярки цветове на фона на меки пастелни. Това говореше за вкус и стил, за усет към атмосферата.
Колийн бе изтръгнала от Диклън информацията, че Лена живее над бара, и се зачуди дали би могла да си издейства покана горе, за да огледа и жилището й.
Тя влезе в „Тройката“ и се заоглежда внимателно.
Барът беше безукорно чист и спечели одобрението й. Беше пълен с хора, но не претъпкан, което пък се хареса на деловите й разбирания. Колийн прецени, че бе прекалено рано за буйната нощна тълпа и прекалено късно за обяд.
Предположи, че музиката, която долиташе от колоните, бе кажунска, и одобри и това. Звучеше живо и весело, но не прекалено силно и разговорите бяха възможни.
Зад бара работеше чернокож мъж в яркочервена риза. Хубаво лице, гладки ръце. Млада келнерка — руса и хубава, облечена в тесни джинси, обслужваше една от масите.
Колийн прецени, че няколко от посетителите са туристи, съдейки по камерите им и рекламните пликове със сувенири. Останалите вероятно бяха местни.
Храната, която сервираха, изпълваше въздуха с пикантен аромат.
Лена излезе от кухнята. Очите им се срещнаха и двете веднага се познаха. Колийн се усмихна учтиво и тръгна към бара с Патрик по петите си.
— Добър ден, госпожо Фицджералд, господин Фицджералд — любезно се усмихна и Лена. — Направихте ли си хубава разходка из Френския квартал? — запита тя, когато забеляза носените от Патрик торби.
— Колийн рядко подминава магазин, без да види в него нещо, което на всяка цена трябва да се купи — обясни той.
— Диклън очевидно е наследил тази страст от майка си. Да ви покажа ли менюто?
— Вече обядвахме, благодаря — отговори Колийн и се настани на едно от високите столчета. — Но бих пила едно мартини. Много студено и сухо. Три маслинки.
— А за вас, господин Фицджералд?
— Същото. И ме наричай Патрик — отговори той, като се настани до жена си. — Барът ти е чудесен. И музика на живо ли има? — попита той, като кимна към сцената.
