— Всяка вечер в девет часа.
Лена започна да приготвя мартинитата и се усмихна приятелски на Патрик.
— Ако искате да потанцувате, ще трябва да се върнете довечера. Със сигурност ще ви накараме да се раздвижите. Наслаждавате ли се на посещението си тук?
— Очакваме с нетърпение сватбата — отговори Колийн. — Реми е като член от семейството. А и се радваме да видим, че Диклън е постигнал такъв напредък с къщата.
— Той е много щастлив там.
— Да.
Лена извади двете чаши за мартини, които бе изстудила, докато приготвяше напитките.
— Щяхте да се радвате повече, ако беше щастлив в Бостън с жената, за която едва не се е оженил.
— Да, така е. Но не можем да определяме живота на хората, дори и на собствените си деца. И категорично не можем да изберем човека, когото да обичат. Влюбена ли си в сина ми, Лена?
Лена наля мартинитата в чашите, без да трепне.
— Това е нещо, за което ще говоря с него, когато съм готова. Мартинитата са от мен — добави тя, като пусна вътре маслините. — Надявам се, че ще ви харесат.
— Благодаря ти — отвърна Колийн, като вдигна чашата си и отпи. — Отлично е. Винаги съм смятала, че забъркването на идеалното мартини е изкуство, и съм се изненадвала и разочаровала от хора, които притежават барове или клубове, но правят и сервират лоши мартинита.
— Има ли въобще смисъл да правиш нещо, ако не го правиш като хората?
— Точно така. Въпрос на гордост, нали? Гордост от себе си от работата и от живота. Грешките са приемливи и дори необходими, тъй като сме хора. Но да поднесеш на клиента си нещо по-малко от най- доброто, на което си способен, ми се вижда арогантно или небрежно. А често и двете.
— Не виждам смисъл да върша нещо наполовина — каза Лена, като напълни купа с пресни ядки. — Ако не мога да правя мартини, ще отстъпя назад и ще гледам, докато се науча. В противен случай ще разочаровам и себе си, и човека, който разчита на мен.
— Чудесна философия — съгласи се Колийн и лапна една маслина. — Без високи стандарти сме склонни да се примирим с нещо по-дребно от онова, което ни прави щастливи и продуктивни. А и разочароваме хората, които имат значение за нас.
— Когато някой има значение за мен, а аз съм много внимателна относно подбора на хората със значение, искам най-доброто за него. Другите може и да са склонни да се примирят с по-малко, но не и аз.
Патрик се наведе и надникна в мартинито на жена си. Колийн се намръщи.
— Какво правиш?
— Опитвам се да видя какво повече има в твоето мартини.
Лена се засмя и усети как се отпуска.
— Той прилича много на вас, нали? Но има очите на майка си. Вижда направо в душата ти. Дори когато не искаш да му позволиш подобно нещо. Обича и двама ви като луд, а това определено ми говори много. Затова и аз ще ви кажа нещо.
Лена се наведе към тях.
— Аз произхождам от скромно семейство. Силни, прости хора. Майка ми е пълен провал и ме е срам от нея безкрайно. Но дядо ми беше почтен и чудесен човек, баба ми е по-добра от повечето хора. Ръководя този бар, защото ме бива в работата и я обичам, а аз не си губя времето с неща, които не харесвам — тя прибра косата си зад ушите, без да отделя очи от Колийн. — Самоуверена и упорита съм и не виждам нищо лошо в това. Не ми пука за парите на Диклън или за вашите, затова да забравим за тях. Той е най- прекрасният човек, когото съм срещала в живота си, и аз не съм достатъчно добра за него. Знам, че съм повече от добра за повечето хора, но той е различен. Под впечатляващата му външност се крие човек, по- упорит и от самата мен, и още не знам как да се справя с този проблем. Когато разбера, той ще е първият, който ще узнае за това. Предполагам, че той ще ви обясни всичко. А сега — несъзнателно се заигра тя с ключето около врата си, — искате ли по още едно мартини?
— Ще се задоволим с тези за още няколко минути — отговори Колийн.
— Добре. Извинете ме за минута. Трябва да изпълня една поръчка — каза тя и тръгна към другата част на бара, където я чакаше келнерката.
— Е? — запита Патрик. — Струва ми се, че тя те постави на мястото ти.
— Да — доволно отвърна Колийн и отпи от мартинито си. — Тя е чудесна.
— Не съм нервен.
Пребледнял и разтреперан, Реми стоеше в библиотеката, а Диклън закачаше бяла лилия на ревера на смокинга на приятеля си.
— Вероятно ако го повториш още двайсет пъти, ще си повярваш. Стой мирно, Реми.
— Стоя.
— Да бе, с изключение на дивото треперене, което може да се дължи и на предстоящ инфаркт, си стабилен като скала.
— Искам да се оженя за Ефи. Искам да изкарам живота си с нея. Това е денят, който и двамата очакваме с нетърпение от месеци.
— Точно така. Днес — заяви Диклън сериозно — е първият ден от остатъка от живота ти.
— Чувствам се зле.
— Прекалено късно е да повръщаш — жизнерадостно му напомни Диклън. — Искаш ли да повикам баща ти на помощ?
— Не, не. Остави го да се занимава с мама. Та колко души има отвън?
— Последния път, когато погледнах, бяха около двеста. Но продължават да пристигат.
— Господи, Господи! Защо не се отказахме? Как може да се очаква от един мъж да застане пред стотици хора и да промени живота си завинаги?
— Мисля, че традицията е наложила така, за да не позволи на младоженеца да избяга в последния момент. Ако го направи, тълпата ще го линчува.
— Това определено ме успокоява, скъпи. Защо не ме уредиш с няколко глътки бърбън?
Диклън отиде до шкафа и извади бутилка.
— Знаех си, че ще имаш нужда от глътка — ухили се той и извади и ментови бонбони. — После изяж бонбоните. Не трябва да вониш на уиски пред булката. Иначе може да избяга.
Диклън започна да налива, но когато вратата се отвори след кратко почукване и майка му влезе в стаята, скри бутилката и чашата зад гърба си.
— И двамата изглеждате чудесно! — извика Колийн. — Диклън, не му давай повече от една глътка от уискито, което криеш зад гърба си. И се увери, че ще си изплакне устата с ментолова вода.
— Имам ментови бонбони.
— Чудесно — усмихна се тя, като отиде до Реми и започна да оправя вратовръзката му. — Нервен си, защото това е най-важният ден в живота ти. Ако не трепериш в подобен случай, значи нещо не ти е наред. Обещавам ти, че треперенето ще изчезне в мига, когато видиш Ефи. Тя изглежда великолепно.
Колийн прегърна Реми и добави:
— Гордея се с теб.
— Ами с мен? — намеси се Диклън. — Аз се сетих за ментовите бонбони.
— С теб ще се позанимая по-късно. Реми, жениш се за момичето, което обичаш — продължи Колийн. — Заобиколен си от приятели и роднини, които обичат и двама ви. Денят е прекрасен, а брат ти, брат ти по сърце, се погрижи да ти осигури хубаво място за сватбата. Сега пийни една глътка бърбън и си поеми дълбоко дъх. А после си завлечи задника навън и се ожени.
— Да, госпожо. Обичам те, Колийн.
— Знам. Аз също те обичам, но няма да те целуна, защото ще си размажа червилото. Една глътка, Диклън. Ако момчето откачи, ще държа теб отговорен.
По-късно Диклън си помисли, че майка му беше права както винаги. Когато застана до Реми, а Ефи,
