прекрасна в бялата си рокля, излезе на терасата, той усети как нервното напрежение напуска приятеля му. Видя широката усмивка на Реми и чу нежните му думи:
— Ето го моето момиче.
Диклън заоглежда тълпата гости и прикова очи в Лена.
„А това пък е моето момиче — помисли си той. — И този път всичко ще бъде наред.“
Той стоеше в разцъфналата пролетна градина и наблюдаваше радостно как приятелите му се женят.
Реми и Ефи се целунаха, бяха обявени за съпруг и съпруга, а тълпата избухна в жизнерадостни викове, много по-приятни от сдържаните аплодисменти, с които Диклън бе свикнал.
Усети как собствената му усмивка става все по-широка.
Музиката засвири незабавно. Флейти, акордеони и китари. Когато фотографът се фокусира върху булката и младоженеца, Диклън се освободи и тръгна към Лена.
Тя беше облечена в червено. Ярка, аленочервена рокля с гол гръб и тънки презрамки. Точно над сърцето си бе забола емайлираната брошка часовник, която Люсиен бе подарил на Абигейл.
— Чудех си дали някога ще я сложиш — каза Диклън.
— Брошката е много специална, затова я запазих за специален случай — обясни Лена. — Великолепна сватба, Диклън. Свърши чудесна работа. Наистина си добър приятел.
— Имам и други добри качества, които ще те направят щастлива жена. Липсваше ми през последните няколко дни.
— И двамата бяхме доста заети.
— Остани тук довечера — помоли той, като я хвана за ръката, забелязал отказа в очите й. — Анджелина, остани довечера.
— Ще видим. Сега има доста хора, с които трябва да поговориш.
— Те си говорят един с друг. Къде е мис Одет?
Лена се усмихна.
— Майка ти я отвлече някъде.
— Искаш ли да ги намеря и да освободя мис Одет?
Гордост скова гръбнака и гласа й.
— Баба ми може да се оправи с майка ти по всяко време.
— Така ли? — развеселено попита Диклън и присви очи предизвикателно. — Ако им се наложи да употребят физическа сила, залагам парите си на Колийн. Тя има страхотно ляво кроше. Защо не си вземем малко шампанско, а после ще отидем да ги потърсим. Да видим в кой рунд са.
— Ако майка ти нарани чувствата на баба…
— Никога не би направила подобно нещо — отвърна Диклън вече без смях в гласа си и я разтърси леко за рамената. — За каква я взимаш, Лена? Ако е отишла някъде с мис Одет, то е защото иска да я опознае.
— Предполагам, че точно заради това довлече и баща ти в бара ми. За да може да ме опознае.
— Били са в бара ти?
— Да — отговори Лена, раздразнена от собственото си поведение, и се протегна към чашата с шампанско. — Дойдоха, за да проверят заведението ми и мен. Майка ти получи доста информация и отлично мартини. И я поставих на мястото й.
Диклън изпита типичната мъжка паника, когато си представи как двете най-важни жени в живота му си изясняват отношенията.
— Какво, по дяволите, означава това?
— Казах й онова, което имах да казвам. Сега вече се разбираме чудесно.
— Защо не ме просветиш, за да мога и аз да те разбирам?
— Сега не е подходящото време и място.
— Ще намерим място и време.
Лена долови гнева в гласа му и сви рамене. После се усмихна и прокара пръст по бузата му.
— Недей да кипваш, скъпи. На празненство сме. А можем да си устроим скандал по всяко време.
— Добре, ще го оставим за по-късно — съгласи се той и повдигна главата й. — Не мога да разбера с какво се опитваш да се пребориш, Лена. С мен, семейството ми или със самата себе си. Моля те, кажи ми, когато се увериш в отговора.
Той се наведе и я целуна по устните.
— Ще се видим по-късно.
Празненството се премести в балната зала. Хората се разпръснаха по терасите и моравата. За първи път от много години къщата се изпълни с музика и смехове. Надбягваха се деца, бебета плачеха, двойки флиртуваха, а близки приятели клюкарстваха в огромната зала или си почиваха в сянката на белите чадъри в градината.
Диклън си представи доволно как къщата поглъща цялата тази положителна енергия. Дори и тъмните стаи, които държеше заключени.
— Диклън — сложи ръка на рамото му Ефи. — Може ли да те поканя на този танц?
— Да не би някой да е очистил Реми? — попита той, като я поведе към дансинга. — Мислех, че това е единственият начин да се отдалечиш на повече от метър от него — засмя се и целуна ръката й. — Не мога да го виня. Когато си с най-красивата жена в стаята, трябва да я държиш до себе си.
— О, Диклън — усмихна се тя весело. — Ако не бях лудо влюбена в съпруга си, щях да започна да те свалям.
— Ако някога ти писне от него, само ми се обади.
— Искам да ти благодаря за всичко, което направи, за да ми осигуриш този прекрасен ден. Знам, че мама, сестра ми и аз те подлудихме през последните няколко седмици.
— Само няколко седмици ли бяха? — с престорено недоверие попита той. — Е, сватбата си струваше всеки час, в който се криех в килера, за да не ме намерите.
— Чувствам се ужасно щастлива. И те обичам. Днес обичам всички — усмивката й бе лъчезарна. — Абсолютно всички на света. Но след Реми обичам най-много теб и искам да си щастлив.
— Щастлив съм.
— Не достатъчно — прошепна Ефи в ухото му. — Диклън, в тази къща има нещо, което не е довършено. Мислех, че не вярвам в такива неща, но… Чувствам го. Винаги когато съм тук, го усещам. Дори днес.
Долови лекото й потреперване и я погали по гърба, за да я успокои.
— Днес не би трябвало да мислиш за това. Не трябва да се тревожиш за абсолютно нищо.
— Тревожа се за теб. Нещо не е довършено. И частично вината е моя.
— Твоя? — той я отдръпна назад, за да види лицето и, после я поведе към един от ъглите. — Какво имаш предвид?
— Иска ми се да знаех какво имам предвид. Но знам само какво усещам. Нещо, което съм направила или не съм направила за теб. Няма логика, но усещането е адски силно. Имам чувството, че не съм била до теб, когато си имал нужда от мен. Май се страхувам, че отново може да стане нещо лошо, ако всичко не бъде оправено. И така, колкото и глупаво да звучи, искам да ти кажа, че съжалявам ужасно задето не съм ти помогнала, когато и да е било това.
— Няма проблеми — целуна я той по челото. — Не си могла да знаеш. Каквото и да е било, просто не си знаела. А и днес не е ден, в който да гледаш назад.
— Прав си. Просто бъди внимателен — помоли го тя, когато Реми се приближи до тях и шеговито прасна Диклън по рамото.
— Прегръщаш съпругата ми, скъпи. Върви и намери собственото си момиче.
— Добра идея.
Откри Лена сред голяма група хора. Червената й рокля обгръщаше като пламък мургавата й кожа. Диклън разбра веднага, че бе усетила реакцията му на красотата й, тъй като погледът й придоби женствен и нежен вид.
Диклън се завъртя и протегна ръка на баба й.
— Мис Одет, ще танцуваш ли с мен?
