стъкло.
А в кухнята зърна сина си, наведен над ръката на силно раздразнена, много красива жена, която изглеждаше напълно способна да изпълни заканата си.
— Извинете ме — изправи се Лена, като бутна Диклън настрани и се усмихна на родителите му. — Просто счупих една чаша. Това е всичко. Радвам се да се запозная с вас.
Диклън зарови из шкафовете.
— Имаш нужда от антисептичен крем и превръзка.
— Престани да се суетиш. Човек би си помислил, че съм си отрязала ръката. А ако не внимаваш, ще стъпиш върху порцелановите парчета и ще се нараниш по-зле от мен. Съжалявам, че посрещането ви бе провалено по този начин — обърна се тя към родителите му. — Ще почистя тази бъркотия за секунда и после ви оставям да се видите на спокойствие.
— Къде отиваш? — извика Диклън. — Обеща да ме нахраниш.
Лена се зачуди дали Диклън можеше да чуе скърцането на зъбите й.
— Сипи в тигана онова, което е в купата, включи котлона и ще имаш храна — отвърна тя и отвори килера, където стоеше метлата. — Защо не предложиш на родителите си кафе или нещо студено след дългото им пътешествие? Знам, че са те възпитали добре.
— Така си е — потвърди Колийн.
— Съжалявам. Но когато видях жената, която обичам, да кърви, се разсеях.
— Диклън!
Макар гласът и да бе нисък, предупреждението се усещаше ясно.
— Кафето е чудесна идея — намеси се Патрик весело. — Дойдохме направо от летището. Искахме да видим къщата, а и теб, Диклън — добави той, като намигна на сина си.
— Къде ви е багажът?
— Изпратихме го в хотела. Синко, тази къща е невероятна. Адски много място за сам човек.
— Ние с Лена искаме четири деца.
Лена изсипа порцелановите парчета в боклука и го погледна мрачно.
— Добре де, три — поправи се той. — Но това е последната ми дума.
— Чух повече от достатъчно — избухна Лена и пъхна метлата и лопатата в ръцете му. — Сам си чисти бъркотията. Надявам се, че престоят ви тук ще бъде приятен — сковано се обърна тя към Патрик и Колийн. — Закъснявам за работа.
Тя излезе от задната врата, тъй като беше по-близо, и едва потисна желанието си да я затръшне с всички сили.
— Не е ли много красива? — попита Диклън ухилено. — Прекрасна е, нали?
— Раздразни я и я притесни — сгълча го Колийн.
— Добре. Обикновено постигам повече напредък по този начин. Хайде да направим кафето, а после ще ви разведа наоколо.
Час по-късно Диклън седеше с майка си на задната тераса, а Патрик, който бе загубил спора, правеше сандвичи.
Най-зловещото от махмурлука му бе преминало. Вероятно трябваше да благодари на загадъчната отвара, която Лена му бе приготвила. А също и на удоволствието от присъствието на Лена и родителите му в къщата.
Господи, преди да види родителите си не бе имал представа колко силно му липсваха.
— Е — каза той най-после, — ще ми кажеш ли какво мислиш?
— Да — отговори Колийн, но продължи да оглежда градината. — Топло е. Мислех, че в началото на годината не може да е толкова топло.
— Всъщност днес е по-хладно. Трябваше да си тук преди два-три дни. Тогава можеше да изпържиш яйца тук навън.
Колийн долови гордостта в думите му.
— Никога не си бил привърженик на студа. Дори когато ходехме на ски, предпочиташе да се мотаеш из хижата, вместо да се спускаш по склоновете.
— Ските са нещо, което хората са измислили, за да си повярват, че снегът може да достави удоволствие и забавление.
— Ще видим как ще реагираш, ако те поканим този сезон във Върмонт — закани се Колийн, но протегна ръка и нежно погали неговата. — Къщата е прекрасна, Диклън. Дори онова, с което още не си се захванал, е красиво по свой собствен начин. Приятно ми беше да смятам, че заниманията ти с инструменти и дърво бяха безобидно хоби. Така предпочитах да мисля. Надявах се, че ако работиш като адвокат, ще си останеш в Бостън, близо до мен. Неприятна ми беше мисълта, че ще си толкова далеч от мен, затова ти създавах затруднения. Не съжалявам. Ти си моето скъпо момче — каза тя и сърцето му се сви от обич.
— Не е задължително да съм в Бостън, за да сме близки.
Колийн поклати глава.
— Вече няма да дойдеш вкъщи неочаквано. Няма да те срещнем случайно в някой ресторант, на прием или в театъра. Това е мъката ми. Ще я разбереш, когато вече имаш онези три-четири деца.
— Не искам да си тъжна.
— Разбира се, че съм тъжна. Не ставай глупав. Все пак те обичам, нали?
— Винаги си твърдяла това — закачливо отвърна Диклън.
Тя го погледна замислено. Сивите й очи се приковаха в същите сиви очи на сина й.
— За щастие и на двама ни обичам те достатъчно, за да знам кога да те оставя на мира. Намерил си своето място тук. Няма да отрека, че се надявах това да не стане, но след като си щастлив, аз се радвам за теб.
— Благодаря ти — наведе се Диклън и я целуна по бузата.
— А що се отнася до онази жена…
— Лена.
— Знам й името, Диклън — сухо отвърна Колийн. — Като потенциална свекърва имам право да я наричам „онази жена“, докато я опозная по-добре. Та що се отнася до нея, тя не е онова, което си представях за теб. Не и когато очаквах да се издигнеш в адвокатската кантора, да купиш къща близо до нас и да станеш член на кънтри клуба. В този сценарий Джесика щеше да отговаря идеално на моите изисквания като свекърва. Добра партньорка за тенис, която играе прилично бридж и има качествата да председателства подходящите комитети.
— Май би трябвало да осиновиш Джесика.
— Млъкни, Диклън.
Гласът на Колийн беше мек, но в него се долавяше стоманена нотка. Лена щеше да разпознае тона незабавно.
— Не съм свършила. Джесика, колкото и да отговаряше на моите изисквания, очевидно не беше подходяща за теб. Не беше щастлив. Бях започнала да усещам това и да се тревожа още преди да се разделиш с нея. Опитах се да се убедя, че става дума просто за предсватбени вълнения, но знаех, че не съм права.
— Трябваше да споделиш с мен тревогите си.
— Може и така да е, но ти бях ядосана.
— Не се съмнявам.
— Не ставай нагъл, млади човече, особено когато каня да заговоря сантиментално. Винаги си бил щастливо дете. Умно, хитро, с голяма уста, но аз уважавам такива неща. Сърцето ти беше игриво и весело, но постепенно се промени. Днес видях, че си възвърнал жизнерадостното си настроение. Видях щастието в очите ти, когато погледна Лена.
Диклън хвана ръката на майка си и я потърка в бузата си.
— Нарече я Лена.
— Временно. Още не съм си съставила мнение за нея. А, повярвай ми, тя също не си е съставила мнение за мен и баща ти. Затова те съветвам да стоиш настрани и да ни оставиш да се справим сами.
Колийн протегна дългите си крака.
