— Майната им.
— Правилно. Къде е момичето ми? Ефи! — изкрещя Реми, а името отекна из притихналите улици.
Диклън отново се препъна и седна в една локва.
— Майната му, Реми. Хайде да спим тук.
— Трябва да си намеря момичето и да правя любов с моята сладка Ефи.
— Сега не можеш да го вдигнеш и с крик.
— Обзалагаш ли се?
Реми се протегна към ципа си, но в мозъка на Диклън бяха останали достатъчно клетки, които го накараха да се надигне и да спре приятеля си.
— Прибери това нещо, преди да се нараниш. Ще ни арестуват за неприлично поведение.
— Няма проблеми. Ние сме адвокати.
— Говори само за себе си. Трябва да намерим такси.
— Такси до дома на Ефи. Къде е моята свенлива булка?
— У дома в леглото си. Там, където са всички почтени жени в… — той повдигна китката на Реми и се опита да фокусира поглед върху часовника. — В ранна утрин. Лена си е в леглото. А тя мисли, че аз съм жена.
— Сигурно не я чукаш достатъчно добре.
— Не е така. Ама че си задник. Напомни ми по-късно да те фрасна заради това. Мисли, че аз съм Абигейл.
— Не си се опитвал да носиш бельото й или нещо подобно, нали, синко?
— Най-много харесвам черните дантелени бикини с розичките. С тях бедрата ми изглеждат по- фини.
— Сигурен бях, че се шегуваш. Чакай.
Реми спря, наведе се и опря ръце на коленете си. После бавно се изправи.
— Фалшива тревога. Няма да драйфам.
— Чудесни новини. Такси! — извика Диклън. — Влизай!
— Къде живея? — попита Реми. — Знаех много добре, но забравих. Мога ли да се обадя на Ефи и да я попитам?
За щастие. Диклън си спомни и съобщи адреса на шофьора. Реми захърка на рамото му, а той се помъчи да остане в съзнание, докато изпълни и последното си задължение — да заведе приятеля си у дома жив.
Пред дома на Реми той сръчка приятеля си с лакът.
— Какво? Къде? — извика Реми. — А стига бе! Аз съм си у дома. Какво ще кажеш за това, а?
— Можеш ли да се оправиш сам оттук? — попита Диклън.
— Нося на пиене. На цели шест галона — отвърна Рем като се завъртя и звучно целуна приятеля си по устата. — Обичам те, скъпи. А ако беше Абигейл, щях да те целуна с език.
— Пфу! — беше единственото, което Диклън успя промърмори, докато Реми излизаше от колата.
— Ти си най-добрият приятел, който някога съм имал. А това беше най-прекрасното ергенско парти в историята на ергенските партита. Сега ще се издрайфам и после ще поспя.
— Добре, направи го — кимна Диклън, после се обърна към шофьора. — Изчакайте тук.
Двамата приятели се запрепъваха към входа.
— Добре, всичко е наред — оповести Диклън, когато се върна в таксито. — Знаете ли къде е старият Мане Хол?
Шофьорът го погледна в огледалото за обратно виждане.
— Мисля, че да.
— Е, аз живея там. Моля ви, заведете ме у дома.
— Пътят е много дълъг — предупреди шофьорът, като огледа Диклън внимателно. — Имате ли достатъчно пари?
— Имам. Имам много пари — изсумтя той, като измъкна няколко банкноти от джоба си и ги пръсна из таксито. — Добре съм се заредил.
— Не е лъжа — поклати глава шофьорът и потегли. — Сигурно е било страхотен купон.
— Така си е — промърмори Диклън и се просна по лице на седалката.
Следващото нещо, което осъзна, бе, че в главата му гърми Диксиленд. Все още лежеше по корем, но усещаше в устата си целия пясък от плажа в Уайкики, а езикът му бе сякаш покрит с козина.
Някакъв садист пронизваше раменете му с копия.
— Света Богородице, моли се за нас грешниците.
— Молитвите няма да ти помогнат, скъпи. Просто се обърни по гръб, но бавно. И още не отваряй очи.
— Умирам. Повикай свещеник.
— Стига, стига. Лена е при теб.
Тя повдигна главата му нежно и развеселено.
— Изпий това.
Диклън отпи, задави се и усети нещо зловещо да се влива в гърлото му. Опита се да се защити и да отблъсне чашата от устните си и отвори очи.
Звукът, който излезе от устата му, наподобяваше женски писък, макар Диклън да предпочиташе да умре, отколкото да си го признае.
Лена изцъка с език.
— Казах ти да не си отваряш очите.
— Какви очи? Чии очи? Няма такива.
— Изпий остатъка.
— Махни се и вземи отровата със себе си.
— Не е хубаво да говориш така на човек, дошъл да се погрижи за теб на смъртното ти легло.
Диклън се отпусна назад и сложи възглавницата върху лицето си.
— Откъде разбра, че умирам?
— Ефи ми се обади.
— Кога е погребението на Реми?
— Реми е късметлия, че сключва брак с жена, която е толерантна, разбираща и има чувство за хумор. Колко стриптийз бара посетихте снощи?
— Всичките в града. По цялата земя.
— Предполагам, че това обяснява наличието на дамски принадлежности около врата ти.
— Няма такива неща — възрази Диклън, но когато опипа под възглавницата, докосна жартиер. — О, Господи. Имай милост. Убий ме и ме избави от мъките.
— Добре, скъпи.
Лена притисна леко възглавницата към лицето му, той размаха ръце и се надигна. Бузите му бяха зачервени, а кръвясалите очи гледаха диво.
— Това не беше смешно.
— Трябваше да се видиш с моите очи — засмя се тя.
Диклън все още беше облечен с дрехите си от предишната вечер. Смачканата, изцапана с алкохол риза се измъкнала от джинсите. От джоба й се подаваше друг жартиер в розово и сребристо. Той присви очи измъчено.
— Ще се почувстваш по-добре след малко — утеши го Лена. — След като си вземеш душ и хапнеш нещо, за да си оправиш вкуса от отварата ми. Усещанията в крайниците ти ще се върнат. Вероятно след около два-три часа.
Някой беше обръснал козината от езика му, но Диклън не бе сигурен дали се чувства по-добре така.
— Какво имаше в онази отрова, която ми даде?
— Не ти трябва да знаеш. Сложих и четири аспирина, така че не взимай повече. А сега ще ти приготвя лек омлет и препечени филийки.
— Защо?
