Лена напусна бара колкото се можеше по-рано, но все пак минаваше един сутринта, когато спря пред къщичката в блатото. Лампата на терасата светеше и пеперудите се въртяха като луди около нея. Тя поседя отвън за момент, заслушана в музиката на нощните птици и жабите и лекия шепот на ветреца.
Това беше мястото на детството й. На сърцето й. Макар да си бе създала живот в града, идваше тук, когато бе най-щастлива или притеснена. Тук идваше, за да мисли и да мечтае.
Навремето си бе позволявала да се унася в онези типично женски мечти за романтика, красив мъж, влюбен в нея, дом, деца и неделни сутрини.
Кога беше престанала да мечтае?
В онзи лепкав летен следобед. В горещия ден, когато бе видяла как момчето, което обичаше с цялото си диво сърце, се чука с майка й на прокъсано одеяло до блатото.
Нейното блато. Нейното момче. Майката, която се водеше за нейна.
Това бе разделило живота й на две. Времето преди, когато все още имаше надежда, невинни мечти и вяра. И времето след това, където имаше само амбиция, решителност и обет никога вече да не вярва.
Знаеше, че момчето вече няма никакво значение. Дори едва можеше да си представи лицето му. Майка й също нямаше значение. Но моментът имаше.
Без този момент кой знае накъде би поел животът й. О, тя и момчето щяха да се разделят. Но можеше да стане мило и нежно, с хубав спомен за първата любов.
Но онази грозна гледка на секс и предателство я беше белязала. Тогава в миг бе разбрала нещо, което иначе можеше да учи в продължение на години — че за жената е по-умно и по-безопасно да кара влака сама. Мъжете идваха и си отиваха, затова жената трябваше само да им се наслаждава.
Но да ги обича бе равно на самоубийство.
Самоубийство? Лена поклати глава, докато излизаше от колата. Звучеше прекалено драматично. Разбитото сърце не означаваше смърт.
Тя чу ясно гласа в главата си. Точно така. Люсиен Мане бе умрял не от ножа и не от водата в езерото.
А от разбитото си сърце.
Лена влезе в къщата и видя, че под вратата на Одет светеше. Докато отиваше към стаята й, чу потупването на опашката на Руфъс по пода.
Открехна леко вратата и видя баба си седнала в леглото с книга в ръка. Вярното куче лежеше на пода.
— Защо си будна толкова късно? — попита Лена.
— Чаках те. Мислех, че ще се забавиш още поне час.
— Тази вечер нямаше голяма навалица.
Одет потупа крайчеца на леглото си в покана.
— Тръгнала си си по-рано, защото се тревожиш за мен. Не трябваше да го правиш.
— Навремето ми казваше, че тревогите са твоя работа — отвърна Лена, като полегна и сложи глава на ръката на баба си. — Но сега и аз се тревожа. Съжалявам, че тя те нарани.
— О, бебче, това сигурно й е работата. И наистина е добра в нея — усмихна се Одет и погали косата на Лена. — Но имам теб. Имам моята Лена.
— Мислех си какво ли е било за теб и дядо да отглеждате бебе, след като вече сте отгледали собственото си дете.
— Ти беше само удоволствие и за двама ни.
— А това ме накара да се сетя как семейство Мане са върнали баба ти тук, когато е била бебе. Помниш я добре, нали?
— Да, наистина я помня добре. Приличаш на нея. Виждала си старите снимки и го знаеш.
— Тя някога казвала ли е, че Мане Хол е трябвало да й принадлежи?
— Никога не съм чувала нещо подобно. Тя беше щастлива жена, Лена. Може би по-щастлива, отколкото щеше да е в Мане Хол. Беше страхотна готвачка и ме научи и мен. И разказваше чудесни истории. Понякога измисляше разни неща, които ми се струваха абсолютно истински. Можеше да стане писателка, ако беше искала.
— Сигурно е мислила за родителите си и семейство Мане. Независимо колко щастлива е била тук, трябва да е мислила и за тях.
— Предполагам, че е така. Носеше цветя на гроба на баща си. Носеше ги всяка година на рождения си ден.
— Така ли? Никога преди не си ми го казвала.
— Твърдеше, че му дължала живота си, както и този на децата и внуците си. Дори оставяше цветя на гробовете на Жозефин и Анри Мане, макар да не се молеше там. И до годината, когато умря, правеше и още нещо на рождения си ден. Носеше цветя и ги хвърляше в реката. И казваше молитва.
— Мислиш, че го е правила заради майка си?
— Никога не ми е казвала, но така мисля.
— Вярваш ли, че Абигейл е там? В реката?
— Някои хора твърдят така.
Лена повдигна глава.
— Аз не питам хората, а теб.
— Знам, че понякога, когато се разхождам по брега, изпитвам ужасна тъга. Вярвам, че понякога старите души търсят нов живот. И продължават да търсят докато намерят подходящ. А ти какво търсиш?
Лена се отпусна отново и затвори очи.
— Мислех, че съм го намерила. Но вече не съм толкова сигурна. Той ме обича, бабо.
— Знам, че те обича.
— Ако и аз го обичам, всичко ще се промени.
Одет се усмихна и загаси лампата.
— Разбира се, че ще се промени — промърмори тя и продължи да гали косата на внучката си. — Това е съвсем сигурно.
Глава 18
Като домакин на ергенското парти на Реми, Диклън се чувстваше задължен да остане до края. А горчивият край беше мърляв бордей във Френския квартал, където алкохолът пробиваше дупки в стомаха, а стриптийзьорките отдавна бяха преминали разцвета си.
Но вече никой не се интересуваше от това.
В името на доброто приятелство Диклън пъхна последния си долар в овехтял жартиер върху отпуснато бяло бедро и вдигна замаяния Реми на крака.
— Хайде да вървим, приятелю.
— Какво? Сутрин ли е вече?
— Почти.
Докато излизаха навън, хванати подръка не само заради приятелските чувства, но и по необходимост, Реми се огледа наоколо.
— Къде са всички?
— Някои загубиха съзнание, други са в затвора, а трети — мъртви.
— Лигльовци — ухили се Реми. — Но ние с теб все още се държим.
— На сутринта ще започна лечение с антибиотици за всеки случай — отвърна Диклън, като се спъна и се хвана за Реми с две ръце. — Прекалено силна гравитация. Тук има ужасно силна гравитация.
— Хайде да отидем и да си намерим друга гола жена.
— Мисля, че вече видяхме всички голи жени. Време е да се прибираме у дома, приятелю.
— След три дни ще се женя — изфъфли Реми, като вдигна четири пръста. — И старият Реми вече няма да скита.
Той се огледа наоколо. Улиците бяха почти безлюдни и блестяха от лекия дъждец.
— Трябва ли да изкарваме някого от затвора? — попита той.
