— Защото изглеждаш ужасно измъчен.
Тя се наведе да го целуне, но се отдръпна бързо и размаха ръка пред лицето си.
— Господи, скъпи, трябва да направиш нещо за дъха си, преди да убиеш някого с него.
— Кой пък те пита тебе?
— Вземи си дълъг душ. Вониш на кръчма — каза тя и се надигна. — Как стана така, че днес нямаш работници?
— Очаквах тежък махмурлук, затова ги предупредих, че всеки, който дойде преди три следобед, ще бъде екзекутиран без съд и присъда.
Лена погледна часовника си.
— Е, имаш още няколко часа.
— Ако трябва да стана от леглото, ще взема пушката. Нямам желание да те убивам, но ще го направя.
— Ще бъда в кухнята. Донеси си оръжието, скъпи, и ще видим дали си спомняш как да го използваш.
— Това евфемизъм ли беше? — извика той след нея и незабавно съжали, че е повишил глас.
Стисна главата си здраво и се надигна от леглото с треперещи крака.
Лена се усмихваше по целия път до кухнята. Засмя се по-силно, когато чу затръшването на врата. Обзалагаше се, че Диклън ще съжалява заради силния шум, който бе вдигнал. Но после чу още две затръшвания и се огледа.
Е, добре, човек не можеше да победи духовете с пушка.
— Вдигайте колкото си искате шум — каза тя, като тръгна към кухнята. — Въобще не ме плашите.
Вратите на библиотеката се залюляха, когато мина покрай тях. Тя не им обърна внимание. Ако един мрачен, миризлив мъж не можеше да я прогони, то някакъв си проклет дух със сигурност нямаше да успее.
Диклън изглеждаше толкова сладък, помисли си тя, докато търсеше кафето. Пребледнял, мъжествен и ядосан. И с онзи глупав жартиер около врата си.
Мъжете си губеха акъла, когато видеха гола жена. А група мъже в компанията на жени, готови да се събличат под звуците на музика, имаше не повече разум от китка магданоз.
Лена зареди кафеварката и започна да разбива яйца в голяма купа. Внезапно се сети, че за първи път в живота си правеше закуска на мъж, с когото не бе спала предишната нощ.
Странно, нали?
Още по-странно беше, че си тананикаше весело в кухнята на раздразнен махмурлия, който се бе държал грубо с нея.
Това не й бе присъщо. Какво ставаше тук?
Беше се учудила на лекотата и веселието, с което Ефи й бе обяснила състоянието на Реми. А ето сега, самата тя изпитваше същото заради Диклън.
Лена надникна през прозореца и огледа градината, която само преди месеци бе дива и занемарена. Сега обаче бе красива, пълна с пъстри цветя и зеленина.
Все пак се беше поддала. Беше позволила на Диклън да проникне в душата й въпреки всички ключалки и катинари.
Беше влюбена в него. О, Господи, не й се искаше да е така. И заради двама им.
Диклън бе издухал прахта от младежките мечти, които бе скътала дълбоко. Мечтите, изпълнени с любов, надежда и доверие. Сега тези мечти бяха толкова чисти и лъскави, че я заслепяваха.
И я ужасяваха.
Брак. Диклън искаше брак, а тя не вярваше в обещания, ако човек не бе готов да пролее кръв, за да ги, пълни.
Би ли проляла кръвта си? Готова ли бе за това?
— Мисля, че да — тихо прошепна Лена. — Бих го направила заради него.
Докато говореше, една от вратите на шкафа се отвори. Дебела синя чаша излетя навън и се разби в краката й.
Лена отскочи назад. Сърцето й заби лудо. По краката й се посипаха парчета порцелан. Тя се вторачи мрачно в капките кръв по глезените си.
— Е, вече пролях кръв. А ти не искаш това, нали? — извика, като се завъртя, стиснала купата в ръка. — Искаш всичко друго, но не и да сме заедно. Но ще видим кой ще победи накрая. Ще видим.
Тя се протегна решително към едно от острите парчета и го прокара по палеца си. Кръвта й закапа по пода.
— Не съм толкова слаба, колкото е бил той. Ако обещая любов, ще изпълня обещанието си.
Звъненето я накара да подскочи. Мелодията на Диклън. Първите й нежни ноти. Гърлото й се сви от ужас и изненада.
— Дявол да го вземе, отвори вратата — извика Диклън изпод душа раздразнено. — А после убий онзи, който е посмял да звъни.
Звънецът? Лена се усмихна и зарови ръка в косата си. Диклън си бе инсталирал звънец, който свиреше „След бала“. Типично за него!
— Ако продължаваш да ми крещиш — извика тя, като тръгна по коридора, — ще си имаш работа с нещо по-страшно от махмурлука.
— Ако изчезнеш и ме оставиш да си умра, няма да се налага да крещя.
— След секунда ще се кача и ще ти извия врата. А после ще те сритам по задника.
С последната заплаха, тя отвори вратата и се озова пред много елегантна двойка. Гневът й се изпари, когато забеляза очите на Диклън, които я гледаха любопитно от лицето на жената.
— Аз съм Колийн Фицджералд — протегна ръка хубавата руса жена. — А вие коя сте? Щом възнамерявате да сритате сина ми по задника, бих искала да знам името ви.
— Мамо?
Още мокър от душа и облечен само в долнището на анцуг, Диклън се втурна към родителите си.
— Хей! Мамо, татко!
Въпреки че го цепеше главата, той енергично прегърна родителите си.
— Мислех, че ще пристигнете утре.
— Промяна в плановете. Сега ли ставаш? — попита Колийн. — Минава един часът.
— Снощи беше ергенското парти. Твърд алкохол и леки жени.
— Наистина ли? — ахна Колийн и погледна Лена.
— Не, тя не е от тях. Тя дойде тук в ролята на Флорънс Найтингейл — бързо обясни Диклън. — Колийн и Патрик Фицджералд, Анджелина Симон.
— Приятно ми е — дружелюбно каза високият, стегнат Патрик, чиято тъмна коса бе красиво посребрена по слепоочията.
Той дари Лена с широка усмивка и й протегна ръка. Сините му очи бяха весели и дръзки, но се присвиха загрижено, когато видя палеца й.
— Наранила сте се.
— Няма нищо.
— Какво си направила? Кървиш! Господи, Лена!
Диклън паникьосано я хвана за ръката и я повлече към кухнята.
— Това е само драскотина. Престани, Диклън. Излагаш ме пред родителите си — изсъска тя.
— Млъкни. Дай да видя колко е дълбока.
Застанал във фоайето, Патрик се обърна към жена си.
— Това ли е тя?
— Да. Или поне той мисли така — отвърна Колийн. — Ще видим какво ще излезе.
— Много е красива.
— Имам очи, Патрик.
Колийн заразглежда къщата внимателно, докато вървеше към кухнята.
Не бе очаквала такова чудо. Не че се съмняваше във вкуса на сина си. Но бе разбрала, че къщата е в лошо, почти разрушено състояние. А сега виждаше изящни стаи, очарователни дреболии, блестящо дърво и
