— Взимай си кучета само за себе си — отвърна тя, но все пак се усмихна. — Но ще трябва да тичаш подир тях, когато напикаят скъпите ти килими и ти изядат обувките.
— Може да помолим Руфъс да ги научи на добри маниери. Хей, носиш моите обици — зарадва се той, а после я прегърна и понесе в бавен танц.
— Обиците вече са си мои.
— Да, но си мислиш за мен, когато ги слагаш.
— Може би. Но после си мисля колко ми отиват и те забравям напълно.
— Е, тогава ще трябва да измисля друг начин да ти напомням за себе си.
— Огърлица — усмихна се тя, като зарови пръсти в косата му. — Няколко хубави блестящи гривни.
— Мислех си за пръстен на крака.
Лена се засмя и се притисна към него. Танцуваха валс, а в главата й свиреше нежна мелодия. Онази, която бе чувала Диклън да си тананика или подсвирква. Усещаше миризмата на работния ден по него — потта и праха, а под тях — мекия аромат на сапун от сутрешния му душ. Бузата му стържеше леко по нейната, тъй като Диклън бе забравил да се обръсне.
Тя си помисли, че ако животът бе приказка, щяха да си останат така. Щяха да валсуват по лъскавия под, докато слънцето залезе, цветята разцъфнат и ги облеят светлините от стотиците малки кристални призми на полилея.
— Изпитвам невероятни чувства към теб. Никога преди не съм имала такива към някого. Не знам какво да правя.
— Дай ми чувствата си — помоли я той и я целуна по косата. — Ще се грижа за тях.
Не бе осъзнала, че е проговорила на глас. Не бе искала да го прави. Диклън я притисна още по-плътно към себе си. Главата й се завъртя, музиката засвири още по-силно. Тежкият аромат на лилии я замая.
— Чуваш ли? — попита той, като я стисна с треперещи ръце. — Цигулки.
— Не мога да…
Гласът му звучеше някъде отдалеч. Тя се помъчи де се съсредоточи върху лицето му, но върху него се появи друго.
— Замаяна съм.
— Хайде да седнем — предложи Диклън и двамата отпуснаха на пода. — И ти чу музиката. Усети я.
— Чакай малко.
Лена се опита да се стегне. В балната зала нямаше никой, освен тях. Нямаше музика, кристален полилей и вази с бели лилии. Но все пак бе чула, бе видяла и помирисала.
— Не знаех, че халюцинациите са заразни каза тя.
— Не са халюцинации, а спомени. Те са танцували тук. Люсиен и Абигейл. Също като нас. Обичали са се като нас — обясни Диклън, но като видя отрицателното клатене на главата й, изруга. — Добре, по дяволите, той я е обичал така, както аз обичам теб. И между тях още има нещо живо. Нещо, което трябва да бъде свършено или просто признато. Ние сме тук, Лена.
— Да, тук сме. Но аз не искам да живея чужд живот.
— Не е така.
— Почувствах го така. А да живееш живота на друг човек, означава и да умреш от неговата смърт. Той се удавил в онова езеро отвън, а тя…
— Тя е умряла в къщата.
Лена си пое дълбоко дъх, за да се успокои.
— Зависи на чия история вярваш.
— Знам, че е умряла тук. Горе, в детската стая. Нещо й се е случило там, а той никога не го е узнал. Тъгувал е до смърт, без да знае какво е станало. Трябва да го разбера заради него. И за себе си. Имам нужда от помощта ти.
— Какво мога да направя?
— Ела в детската стая с мен. Вече сме по-близки. Може този път да си спомниш.
— Диклън — погали го тя по бузите. — Няма какво да си спомням.
— Закачаш бутилки против духове по дърветата ми, а отричаш възможността за прераждане, за която самата ти заговори.
— Не отричам. Просто няма какво да си спомня, защото аз не съм Абигейл. Ти си.
Стори му се, че Лена е надянала месингов бокс и го е праснала в корема. Зави му се свят.
— Я стига! Това е невъзможно.
— Защо?
— Защото… — изчервен и странно притеснен, той скочи на крака. — Искаш да кажеш, че съм бил момиче?
— Не разбирам защо това те шокира толкова. Някои от нас жените са чудесни същества.
— Не съм жена. Не съм бил.
— Това ми се струва най-разумното обяснение, ако въобще нещо тук звучи разумно.
— Не е разумно. Ама хич.
— Ти си човекът, който непрестанно чува плача на бебето — меко каза Лена. — А обикновено така става с майките. Онази стая горе те привлича така, както бебето привлича майка си. Макар да се страхуваш, вечно се връщаш там. Каза ми, че съвсем лесно си се ориентирал из слугинските помещения и коридори. Абигейл със сигурност е знаела как да се ориентира там, но Люсиен — надали.
— Къщата е била негова.
Но Диклън си припомни как бе гледал през прозореца към двамата мъже, яздещи към къщата. Защо би си представял как наблюдава Люсиен, ако самият той е бил Люсиен?
— Има и още няколко неща — продължи Лена. — Онзи ден, когато се отбих тук, те видях да вървиш към езерото. Беше изпаднал в нещо като транс, вървеше странно. Тогава не осъзнах какво ми се е сторило толкова странно, но сега знам. Ходеше като жена в напреднала бременност — обясни тя, а Диклън я загледа ужасено. — Притискаше ръка към кръста си и правеше малки, предпазливи крачки.
— Значи искаш да кажеш не само, че съм бил момиче, ами и бременно момиче?
— За Бога, скъпи, някои хора вярват, че можеш да се преродиш в пудел. Какво толкова лошо има в една бременна жена?
— В даден момент бременните жени раждат и тогава трябва да изкарат няколко килограмово бебе от доста тясно място.
Ужасът по лицето му бе толкова комичен, че Лена отпусна и изложи теорията си съвсем спокойно.
— Не мисля, че в този живот ще ти се наложи да раждаш. Но не смяташ ли, че ако разгледаш загадката от този нов ъгъл, може да откриеш отговорите, които търсиш?
Диклън изпита желание да се пипне по чатала, за да се увери, че всичко си му е на мястото. Или пък да се оригне силно и мъжествено.
— Другата идея ми харесва повече — промърмори той.
— Помисли си все пак, скъпи. Трябва да вървя на работа.
— Чакай, чакай — втурна се той след нея. — Пускаш ми такава бомба, а сега си тръгваш?
— Трябва да работя.
— Ела тук, след като затвориш. Остани при мен.
— Налага се да остана при баба за няколко нощи, докато се почувства по-стабилна.
— Добре, добре — въздъхна той. — Чакай да опитам нещо.
Диклън я завъртя и впи устни в нейните, после удължи нежно целувката.
— Усети ли нещо лесбийско в това? — попита той.
— Хм — замисли се Лена престорено. — Не. Мога да свидетелствам, че този път си абсолютен мъж. А сега ме остави. Имаш предостатъчно работа за следващите няколко дни, така че мозъкът ти ще е зает с други мисли. Тази история е чакала сто години, може да почака до след сватбата на Реми.
— Върни се и остани при мен, когато мис Одет се оправи.
— Добре.
— Обичам те, Лена.
— Страхувам се, че наистина е така — прошепна тя и си тръгна.
