— Да.
— А ти ще трябва да решиш как да я задържиш да не се отдръпне, когато разбере. Защото тя ще иска да се отдръпне.
— Не се тревожи. Къде е Лилибет?
— Отиде си. Намерих кутията в стаята й тази сутрин. Почти не е излизала оттам от вчера. И когато видях кутията, я взех и я скрих на място, където да не може да я намери. После се скарахме. Тя си събра багажа и си тръгна. Но ще се върне — добави тя със същия мрачен тон като Лена. — След година-две. И ще играем същия театър отново.
— Ще мислим за това, когато се случи — успокои я Диклън, като се наведе и я целуна по бузата. — Обичам те — каза тихо, а когато очите й се напълниха отново, я хвана за ръката. — Независимо дали Лена е готова или не, вече сме семейство. А хората от едно семейство се поддържат.
— Когато се запозная с майка ти — успя да промълви Одет, — ще я прегърна много здраво.
— Това определено ще й хареса. Хайде сега да отидем да разгледаме какво става наоколо, а ти ще ме пазиш от генерал Рено.
Диклън не очакваше да бъде тормозен прекалено дълго и не бе разочарован. Към края на деня, когато повечето му доброволни работници си бяха събрали багажа, Ефи и майка й го бяха приклещили в задната градина, се появи Лена.
Тъй като се намираше в средата на серията си от: „аха“, „разбира се“ и „няма проблеми“, които се бяха превърнали в единствената му реакция към сватбените вълнения на дамите Рено, Диклън реши, че заканата в очите на Лена може да му донесе само облекчение.
— Парапетите и колоните ще бъдат увити в тюл и дантела.
— Аха.
— По терасите ще подредим бели кошници с цветя.
— Разбира се.
— Цветарите ще дойдат рано в деня на сватбата, така че не трябва да им се пречкаш. Искам само да се увериш, че имат достъп до всички места, които съм отбелязала на тази карта.
— Няма проблеми — отвърна Диклън. — Лена! — извика той, като се протегна и я стисна за ръката като удавник, хванал въже. — Тъкмо говорехме за подредбата на цветята.
— Цветята са пейзажът на всяка сватба — заяви госпожа Рено, като си записа нещо в бележника, който разнасяше навсякъде. — Как си, Лена?
— Благодаря, добре, госпожо Сара Джейн. Виждам, че се вълнувате от предстоящия важен ден. Ефи, сигурно си полуобезумяла заради всичките подробности.
— Отдавна преминах етапа на полубезумие. Вече съм напълно откачила.
— Всичко ще е прекрасно — каза Лена усмихнато въпреки мрачното си настроение. — Рододендроните ще изглеждат великолепно в деня на сватбата.
— Да, градините ще са чудесна гледка — съгласи се госпожа Рено и отново погледна списъка си. — За съжаление нямахме време да издигнем венчално дърво, по което да закачим грахови гирлянди — добави тя, като погледна Диклън обвинително.
— Може би семейство Франк ще успеят да нагласят нещо — бързо отвърна той. — Бихте ли ме извинили за минута? Трябва да покажа нещо на Лена.
Щастлив от успешното си бягство, Диклън повлече Лена към терасата на втория етаж. По стълбите все още се движеха някои от трудолюбивите мравки на генерал Рено.
— Наистина са като мравки — промърмори Диклън. — Изпълзяват от нищото, когато не гледаш към тях.
— За какво говориш?
— За хората. Навсякъде са. Но мисля, че балната зала е свободна.
— Май се чувстваш попритиснат, а, скъпи?
— Мисля си за приятна ваканция в Мауи, докато всичко това приключи. Но трябва да призная, че съм възхитен от жените.
— Така ли?
Лена огледа стълбите, брезентите, остатъците от строителни материали и си представи двете жени, които се движеха сред тях и смело планираха украсите от тюл и дантела.
— И защо си толкова възхитен?
— Заради способността ви да водите любезен разговор за рододендрони, когато сте бесни — отговори той, като надникна в балната зала и въздъхна. — Чисто е. Та мисълта ми беше, че повечето мъже не могат да не си излеят яда на първия, когото срещнат. Е… — отвори й вратата той. — Какво мислиш?
Стените бяха бледорозови, а подът блестеше в златисто.
— Огромна е.
— Идеална е за празненството. Генерал Рено каза, че очакваме двеста и петдесет души. А иначе можеш да затвориш вратите хармоники и да превърнеш залата в няколко уютни салона.
Диклън отиде и дръпна една от вратите.
— Не е ли великолепна? — попита той, като прокара нежно пръсти по дървото. — Такава изработка. Преди повече от сто години. Мразя да ги затварям. Виж как отиват на розетките по тавана. Тибалд свърши страхотна работа с тях.
Лена наистина бе побесняла след разговора с баба си, но сега усети, че гневът й се стопява, докато наблюдаваше гордостта и удоволствието на Диклън.
— Това е истинска любов, нали? Ти и къщата. Повечето мъже не поглеждат и любимата си жена така, както ти гледаш вратите.
— И теб гледам по същия начин.
— Затрудняваш ме. Гневът ми започва да се изпарява. Кажи ми защо не си бесен, Диклън. Защо не те е яд, че е откраднала от теб?
— Бесен съм. А ако някога отново видя Лилибет, и тя ще го разбере.
— Би трябвало да отидеш в полицията.
— Мислех си по въпроса. Може и да си получа част от парите, но мис Одет ще се засрами ужасно.
— Тя вече се срамува.
— Знам. И защо да засилвам срама й? Получих си обратно нещата, които имаха значение.
Заля я нова вълна от горчивина.
— Тя е идвала в дома ти, ровила е из нещата ти. Откраднала е от теб!
Диклън повдигна вежди.
— Пак ли започваш да беснееш?
— По дяволите, Диклън, тя е проникнала в дома ти. Не е същото, като да краде от мен или от баба. Колко е взела?
— Около две хиляди.
Лена стисна устни.
— Утре ще ти изпратя чек.
— Знаеш, че ще го скъсам. Задръж си парите, Лена. Реших, че урокът не ми е излязъл чак толкова скъпо. Ако живееш в провинцията и държиш вкъщи ценни неща и пари, не може да тръгнеш нанякъде и да оставиш отворено.
— Ако беше заключил, тя щеше да счупи някой прозорец.
— Да. Затова ще си взема няколко кучета. Винаги съм искал куче. Мислех да отида в кучешкия приют след сватбата. Искаш ли да дойдеш с мен?
Лена поклати глава.
— Губиш две хиляди долара, макар да се обзалагам, че са били повече, заради гадна и крадлива наркоманка, а отговорът ти е да си купиш кучета?
— Реших да се позабавлявам. Какво ще кажеш? Те ще бъдат и твои кучета.
— Престани, Диклън.
— Аха — ухили се той и тръгна към нея. — Хайде да си вземем няколко помиярчета, Лена. Ще се упражним с тяхното възпитание, преди да се появят децата ни.
