едната чаша. Тя я занесе във всекидневната.
През последните няколко дни Лена бе взела твърдо решение да прекрати връзката им, макар част от нея да копнееше по него. Всеки път, когато се улавяше, че поглежда вратата на бара и търси Диклън или се събужда посред нощ и протяга ръка към него, тя се проклинаше заради глупостта и слабостта си.
Но днес, когато погледна към вратата, той наистина бе там. Невероятното удоволствие и облекчение, които изпита при появата му, я разгневиха още преди Диклън да раздразни гордостта й, като я отвлече от собствения й бар.
— Диклън — започна тя, — онзи ден не бях честна с теб. Не бях в настроение за честност и откровеност.
— Ако смяташ да се извиняваш за това, забрави. Исках да те вбеся. Предпочитам да те гледам разгневена, отколкото тъжна. А тя предизвиква у теб и ярост, и тъга.
— Предполагам, че е така. Но най-вече ме е яд да си мисля, че е при баба, защото знам, че отново ще я нарани. А аз не мога да направя нищо по въпроса. Точно това ме тормози. Но не трябваше да замесваме и теб.
— Не си ме замесила. Просто така се случи — наклони глава Диклън. — Поправи ме, ако греша. Останала си с впечатлението, че поради произхода и семейството си, аз не мога да се справя с по-трудните и неприятни проблеми в живота. И по-специално в твоя живот.
— Скъпи, не казвам, че не си мъжко момче. Но този аспект от живота ми е адски далеч от теб. Не би могъл да разбереш човек като нея.
— Да, тъй като съм живял прекалено спокойно — кимна той. — Тя ми дойде на гости днес.
Розовината, която се бе появила по бузите на Лена след здравия секс, избледня.
— Какво искаш да кажеш?
— Лилибет ме посети около обяд. Чудех се дали да споделя това с теб или не и реших, че няма да те лъжа, нито пък ще пазя тайни. Няма дори да пощадя чувствата ти. Лилибет дойде у нас и се самопокани на студено питие. После се опита да ме съблазни.
— Съжалявам.
Устните й бяха сковани и ледено студени, а в гърлото й бушуваше пожар.
— Никога вече няма да се случи. Ще се погрижа за това.
— Млъкни. Имам ли вид на човек, който се нуждае от защита? И си спести възмущението за по-късно — каза Диклън. — Когато Лилибет се протегна към ципа на панталона ми, й казах да не се излага. Следващото й действие бе да се отпусне на кухненската маса и да заплаче.
Диклън седна на облегалката на канапето, тъй като реши, че разговорът не е подходящ за удобно настаняване сред пъстрите възглавници.
— Не успя да изцеди много сълзи, но все пак положи усилия. Историята й бе как разни лоши хора я преследвали и били готови да наранят нея, мис Одет и теб, ако не им плати пет хиляди долара. И къде можела да отиде и какво да направи.
Лена отново се изчерви.
— Дал си й пари? Как можа да повярваш…
— Първо съм разглезен смотаняк, а сега и пълен глупак — въздъхна той тежко и отпи от чая си. — Наистина имаш страхотно мнение за мен, бебче. Не й дадох й цент. Обясних й, че няма да успее да ме измами. Това я вбеси и ме заплаши, че ще се обади на семейството ми. Каза, че била разпитвала за мен и картинката й била ясна. Смяташе, че семейството ми ще бъде шокирано и засрамено при мисълта, че златното им момче е било омагьосано от теб. А за всеки случай щяла да им каже, че съм чукал и самата нея.
— Би могла да го направи — кимна Лена и стомахът й се сви. — Диклън, тя е напълно способна…
— Не те ли помолих да почакаш, докато свърша? — с равен тон запита той. — Цената на изнудването беше десет хиляди долара. Но не мисля, че Лилибет остана доволна от отговора ми — изритах я от къщи. Е, това е всичко. Сега можеш да беснееш колкото си искаш. Но не плачи — рязко каза той, когато очите й се изпълниха със сълзи. — Тя не заслужава да пролееш и една сълза за нея.
— Ужасно ме е срам. Не разбираш ли?
— Разбирам. Макар и двамата да сме достатъчно умни, за да знаем, че това няма нищо общо с теб, все пак те разбирам. Съжалявам за станалото, а още повече съжалявам, че и аз съм причина за това.
— Не. Никога не си бил ти причината — отвърна Лена, като попи сълзите от миглите си. — Още от самото начало се опитвам да ти набия в главата точно това.
— Но и ти не си виновна, Лена. Никога не си била. Разгледах Лилибет внимателно и у нея няма нищо от теб. Семейството е просто въпрос на късмет. Важно е какво ще направиш от себе си въпреки семейството.
— Никога няма да се отърва от нея. Поне не напълно. Каквото и да правя.
— Така е.
— Съжалявам. Не, ще го кажа, по дяволите — извика тя, когато забеляза стиснатите му устни. — Съжалявам, че е дошла в дома ти. Съжалявам, че е заговорила за семейството ти. Но трябва да те помоля да не разказваш нищо на баба ми.
— Защо пък да го правя?
Лена кимна, после стана и се заразхожда из стаята. Обичаше дома си, тъй като го бе създала съвсем сама. И уважаваше живота си по същата причина. А сега, тъй като обичаше и уважаваше човека, който бе решил да стане част от живота й, щеше да му обясни всичко.
— Лилибет ме изоставила, преди да навърша и две седмици — започна тя. — Просто една сутрин станала, качила се в колата на баба и изчезнала. Изоставила колата в Батън Руж. Бях на три годинки, когато се върна у дома за първи път.
— А баща ти?
Тя сви рамене.
— Зависи от настроението й. Веднъж ми каза, че бил някакво момче, с което се обичали безкрайно, но родителите му ги разделили и го отпратили надалеч. Друг път версията гласеше, че я изнасилили, когато се прибирала от училище. Следващата приказка беше за богат по-възрастен мъж, които един ден щял да дойде да ни вземе и да ни настани в прекрасна къща.
Лена се завъртя, за да може да го гледа в очите.
— Бях на осемнадесет, когато разбрах истината. Лилибет беше надрусана и не й пукаше от нищо. Тогава ми каза: „Откъде, по дяволите, да знам? Мъжете бяха толкова много.“ Да, тя наистина не се интересуваше кой ме е създал. За нея всички бяха едни и същи. Проституирала, когато забременяла с мен. Чух да се шепнат подобни неща, когато бях достатъчно голяма, за да ги разбера. А после, след като се накиснала в кашата, се върнала при баба и дядо. Страхувала се да направи аборт, за да не умре или пък да отиде в ада. Затова ме родила и ме изоставила. Това са двете единствени неща, които й дължа.
Тя си пое дъх и се застави да седне.
— Както и да е, Лилибет се върна, когато бях на три годинки, издрънка обичайните си дивотии, че е научила урока си, че съжалява за всичко и се е променила. Остана при нас няколко дни, после отново изчезна. И това се повтаря оттогава. Понякога се връща пребита от поредното копеле, с което е живяла. Друг път си идва болна или дрогирана. Но винаги се връща.
Лена замълча и се замисли.
— С връщането си тя само ви наранява — тихо каза Диклън. — Наранява и теб, и мис Одет.
— Наранява всички. Това е единственият й талант. Беше дрогирана, когато се появи на тринадесетия ми рожден ден. Вкъщи имаше празненство — семейство и приятели. А тя пристигна дрогирана с поредния кретен. Нещата бързо загрубяха и трима от чичовците ми се намесиха и ги изхвърлиха. Имам нужда от една цигара — внезапно каза Лена и излезе от стаята.
Върна се след малко с цигара в ръка и продължи:
— Следващия път, когато Лилибет се върна, бях на шестнадесет и се виждах с едно момче, в което бях лудо влюбена. Тя му даде алкохол и дрога и прави секс с него. Той беше на моята възраст, така че ми е трудно да го обвинявам за глупостта му. Лилибет едва не умря от смях, когато ги заварих на калъп в блатото. И все пак, кога купих този апартамент и тя се върна, я прибрах. Реших, че е по-разумно да живее при мен, отколкото при баба. Помислих си, че този път… може би този път… Но тя започна да проституира и
