— О, не бъди скромен. Постигнал си чудеса. Надявам се, че няма да те притесня много, ако те помоля да ме разведеш вътре. А и бих могла да пийна нещо студено. Идването от къщи дотук направо ме съсипа.
Диклън не я искаше в дома си. Изпитваше не само отвращение към нея, но и нещо като страх. Но все пак Лилибет бе майка на Лена, а неговата собствена майка го бе възпитала на добри маниери.
— Разбира се. Имам малко чай.
— Това е повече от идеално.
Лилибет го последва към вратата, зарадва се, когато той й я отвори и отстъпи назад, за да й направи път. Тя мина покрай него, като се отърка леко в тялото му, влезе във фоайето и ахна.
Не беше нужно да се преструва на изненадана. И преди бе влизала в къщата. Реми и Диклън не бяха единствените, проникнали в Мане Хол под влияние на алкохола.
Лилибет никога не бе харесвала къщата много. Мястото дори я плашеше със сенките и прахта си, с паяжините и отминалата си хубост.
Но сега къщата бе излъскана и светла, с блестящи подове и стени. На Лилибет не допадаха особено старинните мебели, но не се съмняваше, че цената им е била доста солена.
Старите пари купуваха или поддържаха старите неща. Тази идея я озадачаваше, тъй като в света имаше толкова много нови и лъскави вещи.
— Господи, захарче, това е изложбена зала. Истинска изложбена зала — извика тя и влезе в салона.
Лилибет предпочиташе града, където течеше бурен живот, но съзнаваше, че една жена би могла да си живее като кралица в тази къща.
— Господи, казах, че си умен, нали? Но ти си гений. Всичко е толкова красиво и свежо. Сигурно си адски горд със себе си.
— Да, къщата започва да придобива вид. Кухнята е отзад. Там ще приготвим студената ти напитка.
— Чудесно, но не ме карай да бързам — каза тя, като го хвана собственически подръка и тръгна по коридора. — Възхитена съм от това, което си направил. Мама каза, че си започнал само преди няколко месеца.
— Човек може да свърши много работа, когато се придържа към плана си.
Въпреки огромното желание да я разкара от дома си нямаше начин да го направи, без да се прояви като прекалено груб, затова реши да се възползва от възможността да я опознае.
Не виждаше нищо общо с Лена. Предполагаше, че съществува известна физическа прилика, но докато тялото на Лена бе стегнато и съблазнително, това на майка й бе измършавяло от годините и злоупотребата с наркотици.
Тоалетът й, къси червени шортички и тесен потник, й придаваше евтин и окаян вид. Овехтяла кукла, издокарана за последната си карнавална нощ. Диклън изпита съжаление към жената, която търсеше одобрение и внимание, като парадираше с отдавна изгубен сексапил.
Лилибет си бе сложила доста тежък грим и горещината не му се отразяваше добре. Лицето й изглеждаше изтощено и фалшиво под ярките бои. Косата й бе накъдрена и сивите корени си личаха ясно.
Докато стигнат до кухнята, Диклън вече я намираше толкова жалка, че дори не негодуваше срещу нея.
— Седни — любезно я покани той. — Ще ти приготвя студена напитка.
Лилибет не разтълкува правилно учтивостта му и реши, че я е харесал.
— Такава кухня… — каза тя, като се отпусна на стола.
Тук беше прохладно и тя наклони глава назад, за да може приятният въздух да разхлади шията й, а и за да наблюдава Диклън.
— Не ми казвай, че и готвиш, захарче. Ако е така, ще се преборя с Лена и аз самата ще се омъжа за теб.
— Съжалявам.
Споменаването на Лена го накара да се стегне, но тъй като стоеше с гръб към Лилибет, тя не забеляза изражението му.
— Не готвя — добави той.
— Е, жените трябва да се примиряват с някои неща — въздъхна Лилибет и прокара език по устните си.
Диклън имаше чудесна, силна фигура, която подхождаше отлично на дълбоките му джобове. А и тя започваше да копнее за мъж.
— Нямаш ли нещо по-силно от чай, скъпи?
— Би ли предпочела бира?
Лилибет би предпочела чаша уиски, но кимна.
— Да, чудесно. Ще се присъединиш ли към мен?
— Не, ще пия чай. Имам още доста работа днес.
— Прекалено е горещо за работа — отбеляза тя, като се протегна и го погледна нежно. — В такива дни човек трябва да се накисне в хладна вана, а после да легне в затъмнена стая и вентилатор да охлажда кожата му.
Лилибет пое чашата с бира и отпи жадно.
— Какво правиш, за да победиш жегата, сладурче?
— Изливам студена вода върху главата си. Как е мис Одет?
Лилибет стисна устни.
— О, добре е. Къщата е ад сутрин заради нейното печене. Трябва да си пести парите. Помагам, доколкото мога, но животът е тежък, Диклън…
Тя прокара пръст по запотената чаша и отпи отново.
— Исках да ти се извиня за сцената у дома онзи ден. Ние с Лена често имаме недоразумения. Не мога да отрека, че не постъпих правилно с нея, когато беше малка, но се опитвам да се реванширам.
Лилибет отвори широко очи, докато я засмъдяха и се изпълниха със сълзи.
— Промених се — продължи тя. — Стигнах до етап в живота си, когато осъзнавам какво е най-важното. И това е семейството. Знаеш какво имам предвид. И ти имаш семейство.
— Да, имам.
— А сега си тук и им липсваш, а и те на теб. Каквито и неприятности да сте имали, сте си помагали един на друг, нали?
— Да.
Тя деликатно попи сълзите си.
— И Лена трябва да разбере, че това е всичко, което искам. Още ми няма доверие и не я обвинявам за това. Надявах се, че ти ще можеш да я убедиш да ми даде шанс.
Лилибет плъзна ръка по масата и погали неговата.
— Ще съм ти много благодарна, ако го направиш. Чувствам се ужасно самотна. Жена в моето положение се нуждае от приятел, от силен мъж до себе си. Ако знам, че си на моя страна, това страшно много ще ми помогне.
— Ако трябва да взема нечия страна, ще застана до Лена. А и не мога да се намесвам в семейни проблеми. Дори и да бях достатъчно глупав, за да опитам, тя бездруго нямаше да ме послуша.
— Може би вие двамата не сте чак толкова близки, колкото предполагах.
— Винаги е рисковано да се правят предположения.
Лилибет отпи нова глътка бира.
— Спиш с нея, нали?
— Няма да обсъждам подобно нещо с теб.
— Защо не? — попита Лилибет, като прокара запотената чаша между гърдите и се изправи. — Срамежлив ли си, скъпи? — засмя се тя. — Не бъди свенлив с Лилибет. Ние с теб можем да сме приятели — каза тя, като заобиколи масата и застана зад него. — Много добри приятели — добави, като плъзна ръце по тялото му и леко захапа ухото му.
— Госпожице Симон, поставяте ме в неудобното положение да ви моля да си свалите ръцете от мен.
