можеш да ми подаряваш такива обици. Това са истински камъни. Да не мислиш, че съм прекалено тъпа и не мога да позная истински диаманти?
— Не — отвърна той, развеселен от избухването и. — Помислих си, че ще изглеждат чудесно на ушите ти.
— Не ми пука колко си богат — извика Лена, като решително затвори кутийката. — Не ми пука колко пари имаш в банката. Не искам да ми купуваш скъпи бижута. Ако искам диаманти и рубини, ще си ги купя сама. Не спя с теб за печалба.
— Е, явно обиците са голям хит — въздъхна Диклън, като се облегна назад, за да я погледне в очите, тъй като тя бе скочила на крака. — Значи, ако бяха стъклени, нямаше да има проблем? Хайде да си изясним правилата. Ако видя нещо, което искам да ти купя, трябва да бъде под сто долара ли? Сто и петдесет? Дай ми някаква граница.
— Нямам нужда да ми купуваш нищо.
— Лена, ако беше в нужда, щях да ти купя храна, за Бога. Обиците са красиви и ме накараха да се сетя за теб. И виж това — взе той кутийката и прокара ръка по нея. — Няма никакви вериги.
— Всяко нещо, което струва колкото кола на втора ръка, има вериги, скъпи.
— Грешиш. Парите са относително понятие. Какво да правя, като имам предостатъчно? Добре, щом не ги искаш, няма проблем — сви рамене той и взе кафето си. — Ще ги подаря на някой друг.
Лена присви очи.
— Така ли?
— Очевидно разстройват емоционалното ти равновесие, а няма смисъл да ги хвърлям.
— Правиш ме да изглеждам като пълен идиот.
— Не, ти се държиш така. Аз просто си играя ролята в малката ти драма. Бих искал да ти подаря обиците, но не и ако смяташ, че са заплащане за предоставените услуги. Това звучи обидно и за двама ни, Лена. Да твърдиш, че не искаш заплащане за секса, означава да ми казваш, че аз искам да си го купя от теб. Това са просто едни проклети камъни.
— Да, но великолепни камъни.
По дяволите, по дяволите, по дяволите! Защо този човек винаги успяваше да я извади извън кожата й? А и също така типично за него бе да седи и да я гледа спокойно как беснее.
Лена си пое дълбоко дъх. Диклън я наблюдаваше търпеливо и развеселено.
— Бях груба. Реагирах пресилено. Не съм свикнала мъжете да ми подаряват диаманти и рубини по време на закуска над купичка овесени ядки.
— Добре. Искаш ли да почакам и да ти ги дам на вечеря над една хубава пържола?
Лена се засмя и отметна коса назад.
— Прекалено добър си за мен.
— Какво, по дяволите, означава това? — запита той, но Лена само поклати глава и взе кутийката. Разгледа обиците внимателно, после ги извади и си ги сложи.
— Как изглеждат?
— Идеално.
Тя се наведе и го целуна.
— Благодаря ти. Просто ме уплашиха малко, но вече се съвзех.
— Добре.
— Ще трябва да нося косата си прибрана, за да ги показвам. По дяволите — извика тя и се втурна към вратата. — Трябва да се видя.
Лена застана пред огледалото и прибра косата си назад.
— О, Господи! Прекрасни са. Никога в живота си не съм имала нещо толкова красиво. Много си сладък, Диклън. Дебелоглав, луд, сладък мъж.
— Когато се омъжиш за мен — каза той, — ще ти подарявам диаманти на закуска веднъж седмично.
— Престани.
— Добре, но го запомни.
— Трябва да тръгвам. Искам да се отбия при баба, преди да се прибера.
— Ще ме закараш ли дотам? Имам нещичко за нея.
Лена прикова очи в него.
— Купил си й нов подарък.
— Не започвай пак — предупреди я той, като започна да събира приборите.
— Защо вечно трябва да купуваш по нещо, скъпи?
Вече го познаваше достатъчно добре и лекото свиване на раменете му й показа, че Диклън е раздразнен и се чувства неудобно. Затова тя смекчи реакцията си, като го целуна бързо по бузата.
— Имам пари — отговори той. — И харесвам разни неща. Даваш парите и получаваш нещо много по- интересно от зелените хартийки в портфейла.
— Не знам. Аз лично обичам и зелените хартийки. Но… — тя опипа диамантите на ушите си. — Бих могла да си падна и по тези красиви камъчета. Хайде, вземи подаръка за баба и да вървим. Със сигурност ще се зарадва, тъй като е от теб.
— Така ли мислиш?
— Направо е луда по теб.
— Това ми харесва — кимна Диклън, като се извърна и обви ръце около талията на Лена. — Ами ти? Не си ли луда по мен?
Обля я гореща вълна и тя едва сдържа въздишката си.
— Трудно ми е да се удържа.
— Добре — целуна я той и я пусна. — Това ми харесва още повече.
Диклън занесе малкото пликче за подаръци до колата й. Стори й се странно и очарователно, че той се сещаше за подобни неща. Не само подарък, който би могъл да си позволи с лекота, но и грижа за поднасянето му. Красиви пликове, лъскава хартия и панделки — неща, за които повечето мъже не биха си дали труда. Всяка жена, която Лена познаваше, би сметнала Диклън Фицджералд за идеална партия. А той искаше нея.
— Ще ти задам един въпрос — каза тя, преди да стартира колата.
— Имам ли право да избера верния отговор?
— Да.
Той се облегна назад и протегна краката си. Лена подкара напред.
— Давай — смело я подкани Диклън, който винаги се бе представял отлично на тестовете в училище.
— Как стана така, че въпреки всички онези фини дами в Бостън и красивите жени в Ню Орлиънс, ти се спря на мен?
— Никоя от тях не е успявала да накара сърцето ми да спре или да запрепуска като състезателен кон. А ти го правиш. Никоя от тях не ме е карала да си представям как след десет или двадесет години се протягам към ръката й. А ти го правиш. Онова, което желая най-силно, е да съм вечно с теб.
Лена не посмя да го погледне. Уплаши се, че дълбоко потисканите й чувства щяха да избухнат като вулкан.
— Добър отговор — успя да каже тя.
— Верен — отвърна Диклън, като хвана ръката й и я целуна. — Абсолютно верен.
— Вярвам, че е така. Но не знам какво да направя, Диклън. Ти си първият мъж, който някога ме е карал да се тревожа как да постъпя. Имам силни чувства към теб, а не ми се иска да е така.
— Ето какво мисля аз. Трябва да прескочим до Вегас и да се оженим. Тогава няма да има за какво да се тревожиш.
— О, сигурна съм, че семейство Фицджералд от Бостън ужасно ще се зарадва да чуе, че си избягал в Лас Вегас, за да се ожениш за собственичка на бар от блатото.
— Е, поне ще има за какво да си говорят през следващите десет-двадесет години. Майка ми ще те хареса — каза той едва ли не на себе си. — А тя не е от лесните. Ще одобри факта, че си самостоятелна и
