къща заради един каприз, със сигурност можеше да си позволи и пръстен.
— Ще го взема — заяви той решително.
— Великолепен е — кимна продавачката. — Тя е щастлива жена.
— Все още се мъча да я убедя в това.
— Имам и чудесни обици за пръстена. Рубин ли е камъкът на зодията й? — попита продавачката, като му показа чифт изящни обици от диаманти и рубини във формата на сърца.
— Не знам.
Диклън все пак бе попитал Одет за рождения ден на Лена, тъй като искаше да е сигурен, че няма да го пропусне.
— Родена е през юли — каза той.
— Значи е рубин. Отгатнали сте.
— Така си е.
Той потръпна леко и си каза, че някои неща бяха предопределени. Взе една от обиците и си я представи на нежното ухо на Лена. Също така си представи как продавачката виждаше на челото му надпис „Импулсивен купувач“.
Облегна се на щанда и пусна в ход северняшките умения за пазарене. Реши, че се е справил добре, когато забеляза, че усмивката на жената вече не бе толкова щастлива.
— Това ли ще е всичко за днес? — попита тя.
— Да. Трябва да тръгвам. Вече е… — той замълча рязко, когато видя, че часовникът му отново е спрял на дванадесет. — Знаете ли, имам нужда от джобен часовник. В момента се занимавам с дърводелство и предполагам, че съм ударил моя и сега ми прави номера.
— Имам великолепни старинни часовници с верижки. Много по-хубави са от днешните.
Тя го поведе към шкафа, издърпа горното чекмедже и сложи един часовник на плота.
— Часовници като този не само съобщават времето — започна продавачката. — Разказват истории. Този…
— Не.
Зрението му се замъгли. Гласовете на останалите клиенти заглъхнаха. Част от съзнанието му разбираше, че другата част се отделя от него. Той се опита да се пребори със странното чувство и учудено загледа как собствената му ръка взима златния часовник и плътния ланец.
Гласът на продавачката едва проникна през мъглата. По-ясно се чуваше друг женски глас, младежки и развълнуван.
Диклън знаеше много добре какво точно ще види още преди да завърти часовника, за да прочете надписа на гърба му.
— Господин Фицджералд? Господин Фицджералд? Добре ли сте? Искате ли вода? Пребледняхте.
— Какво?
— Да ви донеса ли вода? Искате ли да поседнете?
— Не — отвърна той, като стисна здраво часовника. — Не, благодаря. Добре съм. Ще взема и часовника.
Диклън тръгна разтреперан към офиса на Реми. Помнели си, че известно време, прекарано в разумния делови район и рационалната атмосфера на правото, щеше да му помогне да се съвземе.
А и искаше да прекара няколко минути с приятеля си, който щеше да го обича дори и да го мисли за луд.
— Ако ми беше казал, че ще дойдеш — започна Реми, като затвори вратата на кабинета си, — щях да си разместя графика, за да обядваме заедно.
— Не планирах да минавам насам днес.
— Пак си бил на пазар — отбеляза Реми, като кимна към торбата му. — Господи, нищо ли няма да ти изпратят от Бостън?
— Всъщност някои неща ще пристигнат следващата седмица. Най-вече книги.
Диклън се заразхожда из кабинета на приятеля си, като оглеждаше правните томове и дебелите папки. Всичко това му се струваше вече невероятно отдалечено от него.
— Някои неща от кабинета ми в Бостън ще изглеждат добре в библиотеката тук — каза Диклън, като взе попивателната от бюрото, разгледа я, остави я на мястото й и пъхна ръка в джоба си.
— Ще ми кажеш ли какво се върти в главата ти, или ще се разхождаш, докато издълбаеш дупка в килима? — попита Реми, като се отпусна на стола си. — Изморяваш ме.
— Разказах ти за някои от нещата, които се случват в къщата.
— И аз самият се сблъсках с тях, когато ти дойдох на гости в събота. Определено бих се почувствал по- добре, ако ми бе казал, че музиката е долитала от някое радио, което си забравил да изключиш.
— Предполагам, че ще трябва да купя пиано за дамския салон, тъй като явно това е мястото. Бездруго и аз самият обичам да свиря от време на време.
— Значи дойде да ми кажеш, че си търсиш пиано?
— Днес си купих часовник.
— И искаш да ми го покажеш? Искаш ли да повикам секретарката и някои от чиновниците?
— Купих часовник, който е принадлежал на Люсиен Мане.
— Хайде бе! Откъде знаеш? Къде го намери?
— Малък магазин във Френския квартал — отговори Диклън, като извади кутийката и я остави на бюрото на Реми. — Виж го.
Реми се подчини и вдигна капака.
— Елегантен е. Само дето трябва да го вадиш от джоба си всеки път, когато искаш да знаеш колко е часът. Тежък е — добави той, когато вдигна часовника.
— Не… не чувстваш ли нищо?
— Какво да чувствам?
— Погледни отзад, Реми.
— Имената и датите са верни — заключи Реми. — Страхотен късмет е, че си се натъкнал на него.
— Късмет? Не мисля така. Влязох в магазина, купих пръстен на Лена и после…
— Чакай! Чакай малко! Пръстен?
— Казах ти, че ще се оженя за нея — сви рамене Диклън. — Намерих подходящ пръстен. Не е лошо да си готов предварително. Но не е там работата…
— Според мен пък е точно там. Тя знае ли за това?
— Обясних й какво изпитвам и какво искам. Оставих я да поразмисли известно време. Може ли да се върнем на часовника?
— Добре. Винаги си бил упорит като муле. Давай.
— Влязох в магазина и реших, че искам часовник, защото моят се държи странно. После реших, че искам джобен часовник, макар никога да не съм носил такъв. По дяволите, дори не съм си помислял за такъв. А после видях този и разбрах. Знаех, че е бил негов. Знаех, че Аби му го е подарила за рождения ден. Знаех какво пише на гърба още преди да го обърна. Просто го чух в главата си.
— Не знам какво да мисля за това — каза Реми, като прокара ръце през косата си. — Нямаше ли нещо за хората, които докосват даден предмет и виждат образи? От миналото му или нещо подобно?
— Нарича се психометрия. Напоследък чета доста за паранормалното в свободното си време — обясни Диклън, когато видя намръщения поглед на Реми. — Но никога преди не ми се е случвало подобно нещо. Лена има теория, че това е свързано с прераждането.
Реми стисна устни и върна часовника в кутийката.
— Предполагам, че съм по-склонен да повярвам в това, отколкото в разни психарски истории.
— Ако е така, значи къщата, а сега и този часовник събуждат спомени от миналия ми живот. Адски странно.
— Цялата работа е странна от самото начало, скъпи.
