Диклън се загледа в дланите си и мазолите по тях. Малките белези и драскотини му приличаха на медали.
Щеше да използва ръцете, гърба и въображението си, за да реставрира други къщи. Хората тук щяха да се сещат за Диклън Фицджералд, когато имаха нужда от предприемач.
„Трябваше да видите тази стара къща, преди той да се заеме с нея — щяха да казват те. — Ако искате някой да ви свърши добра работа, обадете се на Диклън. Той ще ви помогне.“
Идеята го накара да се усмихне весело и той пристъпи към следващата изгнила дъска.
В четири часа вече бе приключил дългата предна част на терасата и лежеше на дъските по корем, за да си почине. Музиката на Б. Б. Кинг го унесе и той заспа дълбоко.
Все още спеше, когато се надигна и тръгна надолу по извитите стълби към предната морава.
Тревата под краката му беше гъста, а слънцето огряваше лицето и главата му въпреки шапката, която носеше.
Другите бяха вътре, но той искаше да гледа езерото и лилиите. Искаше да седне в сянката на върбата и да си чете.
Харесваше музиката на птиците и не се притесняваше от горещината. Жегата беше нещо естествено. А въздухът в Мане Хол беше студен и фалшив.
Той спря до езерото и загледа тъмните зелени листа и нежните бели лилии, които ги украсяваха. Водно конче прелетя покрай него, а слънцето, паднало върху крилата му, ги направи прозрачни. Чу квакане на жаба и птичи песни.
Завъртя се, когато чу името си. И се усмихна, когато видя любимата си да прекосява кадифената морава. Стига да бяха заедно и да се обичаха, Мане Хол щеше да остане.
— Диклън. Диклън.
Разтревожена, Лена го сграбчи за раменете и го разтърси. Беше го видяла да слиза по стълбите, докато шофираше към дома му, а после го бе забелязала как върви към езерото с колебливи крачки, неприсъщи за обичайната му енергична походка.
Очите му бяха отворени, но сякаш гледаха през нея и виждаха нещо далечно.
— Диклън — настойчиво го повика тя и притисна лицето му с ръце. — Погледни ме. Чуваш ли ме? Аз съм Лена.
— Хайде да седнем под върбата, където никой не може да ни види.
Върба нямаше, а се виждаше само изгнил стар дънер. Ужас стисна гърлото на Лена, но тя го преглътна. Инстинктивно се надигна на пръсти и залепи горещите си устни в неговите.
Реакцията му беше бавна, сънлива, сякаш се плъзгаше към нея. Плътно до нея. По внезапното сковаване на тялото му, тя веднага усети момента, в който Диклън се върна към действителността. Той се олюля, но Лена го задържа.
— Спокойно, скъпи. Дръж се за мен, докато се съвземеш.
— Съжалявам. Трябва да седна — промълви той, като се отпусна на тревата и облегна глава на коленете си. Олеле.
— Вече си добре. Няма проблеми — успокои го тя, коленичи до него, погали косата му и заговори на кажунски. — Поеми си дъх.
— Какво, по дяволите, ми има? Бях на терасата и поправях пода й.
— Това ли е последното, което помниш?
Диклън вдигна глава и погледна езерото.
— Не знам как съм стигнал дотук.
— Слезе по стълбите, онези вдясно на къщата. Уплаших се да не пропаднеш — каза тя и усети как сърцето й се свива при мисълта колко нестабилни са стълбите. — Не изглеждат безопасни, Диклън. Не трябва да ги използваш.
— Да — кимна той и потърка лицето си с ръка. — Май трябва да се заключа и в изолирана стая.
— Не си луд.
— Ходя насън, при това дори денем. Халюцинирам. Чувам гласове. Това не ми звучи много нормално.
— Чувам трезвия глас на янки у теб. Тук тези неща не се броят дори за ексцентрични. Пралеля ми Сиси си говори надълго с мъжа си, а той е мъртъв вече от дванадесет години. Но никой не я смята за луда.
— За какво си говорят?
— О, семейни проблеми. За времето, за политика. Прачичо Джо обичаше да се оплаква от правителството. Сега чувстваш ли се по-добре, скъпи?
— Не знам. Какво направих? Какво видя?
— Слезе по стълбите и тръгна към езерото. Но не вървеше с обичайната си походка, а сякаш нещо не беше наред.
— Какво имаш предвид?
— Имаш стегната и пружинираща походка, а сега не вървеше така. После спря до езерото — Лена не сподели с него колко се уплаши, че той ще влезе във водата. — Виках те. Най-после ти се обърна и ми се усмихна — продължи тя и усети как стомахът й се свива от спомена. — Но не се усмихна на мен. Не мисля, че въобще ме видя. Каза ми, че искаш да седнем под върбата, където никой няма да ни види.
— Тук няма върба.
— Ами… — посочи тя дънера. — Имало е навремето. Изглежда сънуваш неща, които може би са станали преди доста време. Това е дар, Диклън.
— И къде да го върна? — поклати той глава. — Не знам нищо, защото нямам спомени, когато се събудя. Но започвам да си мисля, че нощем би трябвало да съм завързан за леглото.
— Мога да се погрижа за това довечера.
— Да не се опитваш да ме развеселиш с фантазии за садо-мазо?
— Успях ли?
— Разбира се — въздъхна Диклън, после се намръщи на петното на челото й. — Изцапала си се с нещо — започна той и протегна ръка към нея, но тя се отдръпна, преди да успее да я докосне.
— Това е света пепел.
— Да бе! — плесна се той по челото. Мозъкът му наистина бе отишъл по дяволите. — Не само не знам къде съм, ами и в кое време съм.
Лена не можеше да понесе мисълта, че Диклън ще изпадне в депресия, затова каза закачливо:
— Значи днес, в този свят ден, не си ходил на църква?
Диклън потръпна.
— Говориш като майка ми. Забравих.
Тя повдигна вежди.
— Струва ми се, че имаш нужда от всички благословии, които можеш да получиш.
Лена потърка палец в петното на челото си, после размаза пепелта и по челото на Диклън. Жестът й го накара да се усмихне.
— Това вероятно е светотатство, но все пак благодаря. Колко е часът? — попита, като погледна часовника си и изруга. — Трябва да занеса тоя шибан часовник на поправка. Вечно спира. Знам, че е минало обяд, но със сигурност не е полунощ.
— Някъде около пет е. Каза ми да дойда рано.
— Да, така беше. Защо не се върнем в къщата да пийнем по едно вино?
Лена го наблюдаваше внимателно първите пет минути, но той изглеждаше абсолютно спокоен и стабилен, докато избираше виното. После извади красиви старинни чаши от новия си шкаф.
Признаваше си, че я беше уплашил, и то много. Беше сигурна, че е възнамерявал да нагази във водата и да се удави сред лилиите точно както бе направил Люсиен Мане. Тази мисъл я накара да се сети и за други неща.
— Диклън…
— Имам пържоли и скара — заяви той, докато наливаше виното, твърдо решен да се съсредоточи върху обикновените неща, за да запази спокойствието си. — Всички истински мъже могат да правят пържоли на скара. Ако ми кажеш, че не ядеш червено месо, ще трябва да се задоволим със замразена пица.
— Ако ям месо, защо трябва да се интересувам какъв цвят е? Хайде да излезем навън и да поседнем.
