прекалено рано, за да не развали работата.
Толкова много искаше да има дете от Люсиен. Тя сложи ръка на корема си и тръгна покрай рафтовете, като си представяше красивия син или дъщеря, които щеше да донесе на този свят.
А и може би детето щеше да направи майката на Люсиен по-сговорчива. Вероятно бебето й щеше да внесе радост в къщата, а не само в нейното сърце.
Избра „Гордост и предразсъдъци“ на Джейн Остин. Заглавието сякаш я привлече. Мане Хол бе изпълнен и с двете. Тя прехапа устни, докато прелистваше страниците. Четеше бавно и старателно, Люсиен твърдеше, че по този начин се наслаждава повече на думите.
Е, всъщност малко се препъваше в някои думи, но ставаше все по-добра. Доволна от себе си, тя се извърна и видя Жулиен, отпуснат в едно от виненочервените кресла с чаша в ръка. Бутилката стоеше до лакътя му.
Наблюдаваше я.
Този мъж я плашеше и отвращаваше. Но тя си напомни, че вече не е слугиня. Беше съпруга на брат му и трябваше да се опита да се сприятели с него.
— Здравей, Жулиен. Не те видях.
Той вдигна бутилката и си наля още коняк.
— В тази книга — рече той и отпи солидна глътка — има думи с повече от две срички.
— Мога да чета — отвърна тя, като поизправи гърба си. — Обичам да чета.
— Какво друго обичаш, скъпа?
Пръстите й стиснаха книгата здраво, когато той се надигна. Жулиен отиде до камината и се облегна на полицата. Пръстите й се отпуснаха.
— Уча се да яздя. Люсиен ме учи. Още не съм добра, но ми харесва.
Да, наистина искаше да се сприятели с Жулиен. Къщата се нуждаеше от топлина, смях и любов. Той се изсмя пиянски.
— Обзалагам се, че те бива да яздиш. Обзалагам се, че можеш да изпотиш един мъж от дива езда. Невинните ти очи може и да вършат работа с брат ми — той винаги си е бил глупак. Но аз знам каква си и какво целиш.
— Аз съм съпруга на брат ти.
Трябваше да има някакъв начин да превъзмогне тази омраза. Заради Люсиен и детето, което растеше в нея, тя реши да направи първата стъпка и тръгна към Жулиен.
— Единственото, което искам, е брат ти да е щастлив. И го правя такъв. Ти си негова кръв, Жулиен. Негов близнак. Не е хубаво да се мразим. Искам да съм твоя сестра. Твоя приятелка.
Той глътна остатъка от коняка.
— Значи искаш да си моя приятелка, а?
— Да. Заради Люсиен би трябвало да…
— И колко приятелски си настроена? — попита той, като се протегна и я сграбчи за гърдите.
Шокът я накара да застине на мястото си. Обидата я прониза като кинжал. Ръката й се стовари върху бузата му с достатъчно сила, за да го накара да залитне назад.
— Копеле! Животно! Ако още веднъж ме докоснеш, ще те убия. Аз съм съпруга на брат ти.
— Ти си курвата на брат ми! — изкрещя Жулиен, докато тя тичаше към вратата. — Кажунска курва. Ще умреш, преди да получиш това, което ми принадлежи.
Вбесен, той се дръпна от камината. Тежкият сребърен свещник се залюля, удари се в ъгъла и отчупи парченце от плочката.
Диклън не беше помръднал. Когато дойде на себе си, все още седеше с гръб към догарящия огън. Дъждът все още плющеше навън и биеше по прозорците.
Какво ли беше това? Видение? Халюцинация?
Притисна ръка между очите си, където главоболието пронизваше мозъка му като копие.
Може би тук въобще нямаше духове. Може пък да страдаше от някакъв тумор на мозъка. Това му се стори по-логично. Всичко друго, освен духовете му се струваше логично.
Затръшването на врати, ледените течения, дори ходенето насън бяха рожби на къщата, с които той можеше спокойно да живее. Но в главата си бе видял онези хора. Бе чул гласовете им, думите, тона. А най-тревожното бе, че ги беше усетил.
Краката му бяха омекнали и той едва успя да се надигне. Стисна полицата на камината с такава сила, че се зачуди как не я счупи.
Ако му имаше нещо, независимо дали във физическо или психическо отношение, трябваше да се справи с него. Потомците на семейство Фицджералд не си заравяха главите в пясъка, когато положението станеше тежко.
Диклън реши, че вече е достатъчно стабилен, и отиде в кухнята, за да си вземе аспирин. Извади четири хапчета, но се зачуди дали не се опитваше да изгаси стихиен пожар с чаша вода. Но все пак ги изпи, а после притисна студената чаша към челото си.
Можеше да вземе самолета до Бостън и да се види с вуйчо си. Малкият брат на майка му беше кардиолог, но сигурно познаваше доста неврохирурзи. След един-два дни и няколко теста щеше да знае дали е луд, умиращ или преследван от духове.
Диклън се протегна към телефона, но спря и поклати глава. „Наистина съм луд“ — помисли си. Ако отидеше при вуйчо си, слухът за здравните му проблеми щеше да се разнесе из семейството като вирусна инфекция.
Освен това защо въобще трябваше да ходи до Бостън? В Ню Орлиънс също имаше лекари. Щеше да помоли Реми да му съобщи името на някой добър доктор. Можеше да каже на приятеля си, че просто иска да си има личен лекар и зъболекар тук. Звучеше съвсем логично.
Щеше да отиде на общ преглед, а после да помоли доктора да му препоръча специалист. Просто и изпълнимо.
Ако духовете не можеха да го прогонят от Мане Хол, със сигурност нямаше да позволи това и на мозъчния тумор.
Диклън остави чашата си на масата и в същия миг на втория етаж се затръшна врата. Той вдигна очи към тавана и се усмихна мрачно.
— Е, добре де, и аз самият съм в скапано настроение.
В сряда настроението му вече бе по-добро. Вероятно очакването на срещата с Лена, съчетано с работата, която бе свършил през последните дни, повдигаше духа му. Следващата седмица имаше час при лекаря на Реми, а след като предприе тази стъпка, се освободи почти напълно от тревогите по състоянието на мозъка си.
Дъждът най-после се пренесе във Флорида и първите нежни пъпки на нарцисите заблестяха по пътеките в градината.
В сутрешната прогноза за времето съобщиха, че в Бостън има двайсет сантиметра сняг. Диклън веднага звънна на майка си, за да я подразни.
Слънцето и пролетният вятър го накараха да промени някои от плановете си. Той отложи работата в библиотеката и излезе навън, за да подсили терасата на втория етаж и да подмени повредените й дъски.
Слушаше Рей Чарлз и се чувстваше здрав като кон. Реши да остави саденето на цветя на семейство Франк. Той самият нямаше време за това. Но следващата година щеше да го направи лично. Или поне щеше да се помъчи.
Следващата пролет щеше да седи на терасата в неделя сутрин, да яде кроасани и да пие кафе с мляко. С Лена. Дълги, лениви недели, прекарани в разходки из градините и по ливадите. А няколко години по-късно щеше да наблюдава как децата му си играят там.
Искаше свое собствено семейство и се радваше, че го знае. Никога преди не бе изпитвал подобна нужда да се държи здраво за настоящето и да очаква бъдещето с нетърпение.
Знаеше много добре и какво изпитва към Лена. Също и какви бяха плановете му за тях двамата. Щеше да й помага в бара, ако тя имаше нужда, но щеше да си има и своя собствена работа.
